Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (64)

14

Утре без теб вече не ме плаши. Ти си толкова много в мен, че всички временни ограничения вече нямат значение. Споделих това с Начо. Тя се разсмя, сипа ми втора чаша вино и ме нарече „влюбена глупачка“. „Не те разбирам, Север! Уж не ти е за първи път, уж вече си се парила, а пак украсяваш, оправдаваш… На всяка от нас в определен етап на любовта й се е струвало, че ще обича вечно само този мъж. Да, това е прекрасно време, то ни дава крила. Но, повярвай ми, това е чиста проба идеализъм, типично женски.“

Не й отговарям. Сменям темата и я питам дали си е купила онова синьо палто, което пробва в магазина на Четиридесет и четвърта улица. Начо обожава палтата в ярки цветове, има цяла колекция от тях.

Тя моментално зарязва разсъжденията си за идеализирането на мъжете и пристъпва към описание на шалчетата, които ще подхождат на същото онова синьо палто. За нея всичко е толкова просто. Може би е надраснала тези чувства? Може би се е разочаровала докрай? Може би нейната любов към мъжете е… по-зряла? Нима любовта може да е незряла?

Не мога да обичам тихо. Не мога да сдържам това, което се изтръгва от мен с лудешките удари на сърцето ми. Всяка минута мислите за теб текат като буйни потоци, а чувствата се трупат като планини в някакво специално място вътре в мен, там, където започва диханието. Вечер седя на балкона, наметнала кашмирения си жакет, и жадно вдишвам влажния въздух, който ме води към теб. В тези мигове не мисля за това, кой обича по-силно и кой кого е спасил. Просто обичам. И ни най-малко не се чувствам като изгубена странница, отправила се на безкрайно пътешествие, търсейки теб.

Ти си в мен, където и да отида. Само понякога, във ветровитите нощи, когато вярата ми отслабва, ми се струва, че всичко случило се с нас е било в някакъв друг живот. Където сякаш пак сме били ние, но не сегашните. Разделени от времето.

* * *

Навън е нощ. Ветровете замлъкнаха. Не е топло, не е и студено. Но е много тихо, сякаш времето е спряло. Така и не можах да заспя и пиша за онова, което не успях да ти кажа. Ти внезапно изчезна във времето, но остави в сърцето ми толкова много светлина. Останаха много думи, докосвания, които не успях да ти подаря. Имам само химикалката и белия лист. И с това писмо се опитвам да се приближа до теб. Искам да ти кажа толкова много неща, а е толкова трудно на хартия… „Обичам те, Време.“ Това е най-важното, което ми се иска да напиша отново и отново.

Знам, че не мога да те върна, че нашето време остана затворено в едно лято. Знам, че ми даде много, че ме подтикна и ме научи на много неща, без дори да забележиш. Знам, безсмислено е да се правя, че всичко си е както преди. Трябва да продължа да живея. Мили, честна дума, разбирам всичко, но все пак… тъгувам. Денем тази тъга не е толкова болезнена, колкото през нощта. Особено когато природата навън е притихнала, както днес.

Точно сега ми се иска да попадна във вихъра на най-шумния мегаполис, така че постоянният шум от движението и разговорите да заглушат тъгата ми. Да не остане и следа от нея, ако изобщо е възможно.

Мили, хайде заедно да наблюдаваме падащите звезди и да си намислим едно общо желание, за нас двамата. Хайде да отидем заедно на крайбрежната алея с хвърчило в ръце. Ще си го измайсторим сами.

Ти ще го пускаш в небето, а аз ще пищя пронизително, когато рязък порив на вятъра издигне пъстрото ни летателно устройство. И знаеш ли, искам да ти призная нещо: ще пищя от страх, но не защото може да загубим хвърчилото, а от страх, че вятърът може да отнесе теб. Знам, че приличам на луда. Но повярвай ми, в подобни мигове ме връхлита точно този страх.

Мили, върни се. Може да не живееш с мен, може повече да не ме наричаш любима. Стига ми да знам, че си наблизо. В Жълтото село. На същото това място, където веднъж ме прегърна силно и ме попита: „Ще бъдеш ли с мен завинаги?“ Тогава не ти отговорих, скрих лицето си в шала ти, като мислено си повтарях: „Разбира се, разбира се, разбира се!“ Защо не го изрекох на глас ли? Боях се, че няма да издържа такава огромна радост. После свикнах, обикнах те още по-силно. И сега съжалявам, че тогава замълчах.

Мили, искам да знаеш едно: твоето име е винаги на устните ми. Ще се опитвам да не го произнасям на глас. Не искам никой да знае колко ми е тежко без теб. Затова пък ще си го повтарям наум с надеждата все някога да те срещна сред тълпата. И денят, в който те видя, ще бъде най-щастливият за мен. Най-дългият и удивителен ден.