Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (63)

13

— Вървя напред. Сега нямам друг избор. Въпреки че отсъствието ти от настоящето отново ме кара да живея с миналото. Бих била много по-силна, ако те държах за ръка.

— Само така ти се струва, Север. Силата ти е в теб.

— Силата ли?

— Повярвай ми, така е!

— Моля те… Не искам да слушам!

— Защо?

— Уморих се да бъда силна! Уморих се да вървя напред и да губя по пътя всичко най-скъпо и близко, онова, което ми върна силите и ми помогна да повярвам в своето утре, в самата себе си. В нас. И сега ти напускаш моето настояще, предлагаш ми да се задоволя със срещите от едно илюзорно лято… Знаеш ли, когато ми обясняваш, веднага разбирам всичко. Но да го приема ми е много по-трудно. Защото ми го обясняваш ти, и тогава си до мен. А когато се налага да го приемам, съм сама, без теб.

— Север, слушай…

— Какво да слушам? Че повече няма да бъдеш с мен? Че сега ти си просто едно лято от моя живот? Че си си тръгнал?

— Аз не съм си тръгнал.

— Тогава къде си? Защо те виждам само в сънищата си? Защо се събуждам, а наоколо няма нищо друго, освен мислите за теб? А в реалността няма никаква следа от теб! Разбери, това не са капризи, не устройвам сцени. Просто те обичам. И ми е тежко без теб.

— Аз съм с теб.

— Къде? В сънищата ли? Ей, я изключете веднага този сън! Не искам повече да съм тук. Не искам красиви думи и някакви невероятни, неизпълними обещания… Нека някой ме измъкне от тук…

— Север, престани!

— Уморих се, разбери. Нямаше ли да е по-лесно да не обичам? Нямаше ли да е по-лесно да не свиквам? Защо днес да сме заедно, след като утре ще сме разделени?

— В любовта въпросът „защо?“ не съществува. В любовта не съществуват въпросителни знаци — само удивителни и многоточия.

— В нашия случай вероятно е точка.

— В истинската любов няма точки. Може да се скараме, да се разочароваме, да се разделим — абсолютно всичко е възможно. Но каквито и да са причините, истинската любов все пак ще продължава да живее в сърцето. Тя е отделно от разума, живее извън случващото се. Нищо не можеш да направиш с такава любов и просто я пазиш в себе си.

— По-скоро я заключваш, а не я оставяш.

— Заключват я хората, които се страхуват от чувствата си. А я оставя в себе си този, който се гордее с нея. Гордее се с онова, което е било, и продължава да живее с всеки нов ден.

— Ревес…

— Да?

— Страшно много те обичам.

— Знам.

— Всичките ми тревоги, всичките ми протести са заради това. Прости ми. Сега съм безсилна пред поривите на сърцето, те имат непреодолима власт над мен. И това ме прави щастлива и същевременно ме влудява. Защото любовта…

— … е неуправляема?

— Да, неуправляема е! Като телевизор, пред който си завързан. Не можеш да смениш канала, нито да го изключиш.

— Не губиш чувството си за хумор. Само така, Север!

— Мили, няма да ти говоря повече, дори и насън, колко ми е тежко без теб. Няма да ти досаждам с описания на всяка подробност и нейното значение. Няма да търся мними знаци в минали събития. Край! Сега просто ще бъда… до теб. Макар и в съня си. Ще те гледам, ще те слушам и ще чакам. Ще чакам да дойде утрото и всички тези разговори да се окажат един дълъг сън. Ще се събудя в къщичката ни в Жълтото село и изведнъж ще те видя, спящ до мен. Пако ще лежи в краката ни, навън отново ще е лято и всички тревоги ще са изчезнали. Каквото и да говориш, съм сигурна, че това утро непременно ще настъпи. Дори и да е в следващия живот.

— В тази вяра е твоята сила! Ти винаги си можела да чакаш, направи го и сега. От днес нататък аз също няма да те убеждавам в нищо. Аз също… просто ще бъда до теб, макар и насън. Ще те обичам и ще чакам момента, когато ще се върна в твоята реалност. Може би в друг образ, но важното е, че ще се върна! Непременно ще почувстваш, че съм аз. Със сърцето си. Ще те прегърна, ще прокарам пръсти по рижата ти коса и ще ти кажа, че ми е домъчняло за теб.

— Надежда ли ми даваш?

— Не. Просто те обичам.