Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (61)

11

Искам да ти благодаря. За това, че ме притисна към себе си тогава, когато вече не вярвах на никого. Дори на себе си. Когато ме докосна за първи път, леко потръпнах, наведох очи и недоверчиво се подчиних на вътрешния си порив. В онзи миг ми се искаше да се отдръпна, да побягна към морето, а после да ти обясня: „Извинявай, не мога. Страхувам се, че отново ще свикна.“

Със самотата също се свиква. С нея дори можеш да постигнеш пълна хармония: живееш насаме със себе си, приготвяш вечеря за един човек, заспиваш пред телевизора. И не чакаш появяването на спасителя — това се случва само в книгите и филмите. Да, тази самота е болезнена, смразяваща, но пък е честна — по-добре да си сам, отколкото, с когото ти попадне.

В мига на срещата ни така се бях приспособила към състоянието си на отчаяна безтегловност, че ми беше трудно дори да оставя ръката си в твоята.

Да, ужасно жадувах за твоите обятия, да заровя лице в прегръдката ти, да прокарам пръсти в косата ти. Да, ужасно ми се искаше да остана с теб след първата ни среща. Да, ужасно ми се искаше да се разплача, да отпусна глава на коленете ти и да кажа: „Толкова съм уморена. Помогни ми.“ Сдържах се с последни сили, бранейки самотата, която беше станала част от живота ми. „Не го допускай близо до себе си. Ще се привържеш, ще се влюбиш, ще се довериш, а той ще си тръгне, без дори да те предупреди.“

Знаеш ли защо все пак ти се доверих, Време? Спомняш ли си онзи юнски ден, когато аз, ти и Пако се разхождахме по брега на тревожното море? Тогава ти ми каза нещо, което зачеркна всичките ми опасения и страхове.

Вярно е, думите имат разрушителна сила, но понякога благодарение на тях… се възраждаш. Някой ти казва две думи и без самият той да го съзнава, те докосва до дъното на душата ти. И там десетки късчета изведнъж се слепват и отново стават едно цяло.

Спомням си, че в онзи ден си говорихме за незначителни неща. Ти ми разказваше, че в града, от който идваш, са започнали да строят мост. Голям красив мост през морето. Описваше ми и кладенеца в двора на старата къща на дядо ти: „Като дете този кладенец ужасно ме плашеше. Струваше ми се страшно дълбок. Нощем чувах как злобно стене, заглушавайки приспивното шумолене на маслиновите дървета. Преди да замина за Овалния град, отидох в онази къща. Сега там живее сестра ми Боровинка с децата си. Беше странно усещане. Оказа се, че кладенецът, който навремето ми се струваше толкова голям, в действителност ми е до кръста.“

Помълчахме две-три минути, след което ти добави: „Ще построя такава къща. За нас с теб.“ Кимнах, усмихнах се и изтичах след Пако, който се беше отскубнал от каишката и гонеше една чайка. Тичах със сълзи в очите, не исках да ги видиш. Не знам защо. Но едно знам със сигурност: точно тези твои думи ме направиха по-силна. И тогава си казах: „Сега ще имам достатъчно сили да затворя вратата към миналото и да те обичам, Време.“

Ние с теб имахме къща. Може да не беше построена от нас, но все пак беше наша. Нали любовта ни укрепна и разцъфтя именно в нея.

* * *

Искам да ти благодаря. За това, че ме научи да продължавам напред, дори ако не държа ръката ти. В началото на нашата история, когато бях в топлата ти прегръдка, си мислех, че вече няма да мога по друг начин — без теб.

Веднъж дори ти казах: „Време, толкова дълго съм вървяла към теб. Толкова много съм загубила по пътя. Какво ще стане с мен, ако ненадейно си отидеш? Ако се наситиш на своята рижа и вечно мрънкаща муза.“ Ти се разсмя, махна изсъхналите листенца от цветята на прозореца и отговори, че всеки, който обича истински, заедно с това чувство изживява еволюция в разбирането на едно важно нещо — вярата! „Любовта не само ни прави щастливи. Тя ни калява, укрепва вярата ни в себе си, вярата в това, че въпреки преживените раздели, сме способни отново да даваме и да получаваме. И че трябва да продължаваме напред, каквото и да се случи, каквото и да сме загубили. Защото животът периодично ни дарява с толкова хубави, топли дни, че на техния фон преживените студове ни изглеждат дреболия“.

И аз съм губил, Север. И аз често съм си мислел, че не мога да се изправя отново, че повече няма да мога да обичам, да чакам, да се надявам. Винаги е така след раздяла. А после внезапно срещаш своя човек на най-неочакваното място — и желанието ти да обичаш и да бъдеш щастлив отново оживява.

Всичко това е така. И така ще бъде. Благодарение на нашата любов сега го знам със сигурност. Благодаря ти.