Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (58)

8

Искам да те прегърна поне за миг, за да преодолея изпълващата ме тъга по теб. Не искам да прехвърлям броеницата от спомени, опитвайки се да намеря топлина в отминалите дни. Не искам да те търся по улиците или сред неделната тълпа от минувачи на площад Суерто. Аз знам, че ти не си тук и няма как да бъдеш. Изтощителното търсене на любимия човек навсякъде, дори когато знаеш точното му местонахождение и то е далече от теб — това е най-непреодолимото в тъгата. Искам неочаквано да срещна наблюдаващия ти поглед. Както тогава, помниш ли?

… Нареждам като дъга парченцата ябълка върху сладкиша — прецизно и внимателно, за да не наруша пухкавата повърхност на тестото. Когато съм съсредоточена върху нещо, винаги прехапвам долната си устна. Забелязах, че ме гледаш, когато не ми стигнаха две парченца и посегнах към фруктиерата за още една ябълка. Погледите ни се срещнаха и ти сериозно каза: „Обичам те. И твоите сладкиши. Също.“ Това „също“ — толкова странно, мило, след кратка пауза — ме накара да се разсмея. Сладкишът, стоплен от погледа ти, стана най-вкусният от всички, които съм правила.

Сега с удоволствие бих изпекла ябълков сладкиш, ако отново ме гледаше. Щяхме да го нарежем припряно, докато е още топъл, да си направим кафе, да седнем на верандата и да съзерцаваме слънчевия лъч, който пълзи по стената. А той ей сега ще влезе през прозореца в хола и ще залее стаята с меката си светлина. И ще бъде почти рай.

* * *

Искам да те прегърна, да си кажа „да, той е тук, до мен“. Да имам един миг, да усетя топлината ти… всичко останало ще се нареди. Дори да не вярваш, дори да изпитваш съмнения и да се съпротивляваш, дните, от които е съставен животът, са по-важни от самия него. Дните се състоят от мигове, пориви, грешки, и точно те ни дават сила и мъдрост за следващите ни стъпки.

Затова ще се притисна още по-силно към теб и ще престана да се страхувам, че тази прегръдка може да не се повтори повече. Не искам да се опитвам да предвиждам събитията или да се готвя за поредната загуба. Разбирам прекрасно, знам по-добре от другите, че този, който сега е до мен, утре може да си тръгне. По собствено желание или по непредвидено стечение на обстоятелствата.

Днес си мислех какво ще бъде, ако общият ни път с Ре внезапно се раздели и поеме в различни посоки. Сигурна съм, че няма да го преживея лесно. Но… ще го преживея. Ще се опитам да се усмихна на тази мъка, заради прекрасните дни преди нея, дни, в които съм изричала на глас любовта си и съм усещала как тази любов ме прави по-силна.

С Ре се научих да не се задълбавам в тревогите си. Всъщност да се тревожиш, е глупаво… Преживях толкова много, ако не и всичко. Колко горчилка беше изпита, колко цигари бяха изпушени, колко хора бяха изгубени… Сега вървя през живота, може би „леко накуцвайки“, но затова пък храбро — няма от какво да се изплаша, преодоляла съм всичките си страхове.

С Ре разбрах самата същност на любовта. Тя укрепва сърцето и вярата в хубавите дни. Няма значение каква е любовта. Дори да е несподелена и изнурителна, сърцето ти живее, вълнува се, бие в такт с чувствата ти — ето това е най-ценното. Ненапразно казват, че любовта е самият живот.

Колкото и тежко да понася загубите и пораженията, всеки вярва, че един ден по пътя си ще срещне друг човек, пред когото отново ще поиска да отвори сърцето си, без да скрива нищо. Сега разбирам, че и аз винаги съм вярвала в това, дори в Града на лошото време. Така и стана.

* * *

До зимата не остана много време. Не знам какво ме очаква тогава. Може би продължение на щастието, може би раздяла… или краят на моя живот. Всичко е възможно. Но аз се опитвам да мисля за приятни неща. За това, как ще си купя кафява пощальонска чанта, сиви ръкавици и шапка, за да ми е топло докато се разхождам. За това, че ще ходя до зимното море и че се надявам скоро да видя Ню Йорк. Защо се сетих за този далечен град ли? Защото във вчерашния ми сън се появи Панда.

С нея пиехме липов чай, а навън беше зима, с пухкави снежинки на фона на Жълтото село. Внезапно й предложих: „Панда, дали да не отскочим до Ню Йорк?“ Тя се усмихна, кимна, после изведнъж се заколеба: „По дяволите, дали ще ми дадат виза? Аз просто снимам сладкиши, но нямам постоянна месторабота.“

Тя получи виза и на разсъмване отлетяхме. Пристигнахме в Манхатън, там беше светло, но мразовито. Аз носех валенки, а тя ботуши.

В този странен сън се изясни, че Панда не обича валенки.