Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (57)

7

Виждам те в съня си, мое Време. Седиш до кухненската маса, а аз приготвям любимата ти паста, разказвам ти нещо, задавам ти въпроси, но ти не отговаряш — нищо, само тишина. Мълчиш, навел очи и аз за кой ли път се влюбвам в миглите ти. Отпуснал си ръце на масата като прилежен ученик. На лявата китка е същата онази гривничка против уроки. Влюбена съм в ръцете ти от момента, в който те видях. Приближавам се до теб. Не съм свършила с готвенето, още съм с престилка, косата ми е разрошена. Усмихвам се и протягам ръка към теб. Ти не реагираш. „Хей, Време, какво ти става! Стига си се сърдил. Обичам те.“ Никаква реакция.

Връщам се при печката, изсипвам спагетите във врящата вода, добавям сол и зехтин, обръщам се с надежда да видя усмивката ти — но всичко е както преди малко. Изведнъж потръпвам при мисълта, че всъщност моето Време не съществува и съм обикнала мъж, нарисуван с четката на въображението ми! За да не бъда сама, за да намеря сили да превъзмогна отчаянието.

Отново те викам: „Време, отговори ми, хайде! Чуваш ли? Отговори ми!“ Мълчание. Да й отговорят с мълчание, е най-болезненото нещо за една жена. По-добре е да й кажат, че вече не я обичат. По-добре е да я отблъснат с обидни думи и да й изкрещят: „Уморих се от любовта ти!“ Всичко друго, но не това мълчание. То убива. С какво? С това, че тя не знае: обичана ли е все още или наистина вече е разлюбена.

* * *

Сънувам как едно такси се приближава до къщичката ни в Жълтото село. Аз съм на задната седалка и предвкусвам нашата среща. Север, още минутка и ще видиш любимия мъж в градината — той, както винаги, ще седи на верандата, наведен над белия лаптоп, ще пише книгата си, а Пако ще дреме в краката му. Ще видиш как нарът до стълбата е разцъфнал — съвсем скоро червените цветчета ще окапят и ще се появят плодовете. Прозорците на хола ще са отворени и ти, Север, ще видиш на стената „Нощни птици“ на Едуард Хопър.

Картината, в която и двамата се влюбихме от пръв поглед и дълго след това проучвахме кой е нейният автор. И също толкова дълго се опитвахме да я разгадаем. Настанявахме се удобно на дивана и я гледахме с часове — четирима души, застинали в среднощно кафене със стъклените стени…

„Време, интересно ми е за какво си мислят?“ Спомням си какво предположи ти тогава — мъжът с шапката и жената в червено са решили едновременно да се разделят и сега седят мълчаливо, без да знаят как да си го кажат един на друг. Макар че и да си го кажат, едва ли ще има смисъл. Точката при тях явно е сложена отдавна. Не се съгласих. Защото, когато бях с теб, не исках да се съгласявам с нищо безнадеждно, засягащо двама души…

Таксито спира, свалям си очилата и не виждам къщичката ни. Вместо нея, седнал на сив камък в средата на празния парцел, седиш ти. С наведена глава. Хей, Време, какво се е случило…

* * *

Сънувам те, Време. Винаги мълчиш в моите сънища. В тях те чувствам толкова близо, но знам, че си далече. Виждам те, но не мога да те докосна. Сякаш вече те няма в живота ми, а образът ти е като незаличени следи по мокрия пясък. Ето я поредната вълна, която идва и изтрива всичко. Събуждам се, обаждам ти се и през множеството шумове чувам същото, което чух и вчера. „Всичко е наред, идвай си!“ Не усещам скрито вълнение в думите ти. Говориш така, сякаш нищо не се е случило. Може би наистина е така… Нима неоснователните ми страхове са се завърнали отново? Понякога щастието също поражда страхове.

Вече съм го преживявала веднъж. В онази лунна нощ, когато, грабнали бутилка шампанско, се спуснахме до морето. Ниско над нас бе тъмното небе с редки сребърни звезди, под краката ни — изстиналият пясък, а около нас — необичайно ярки сенки. Ние двамата насред големия свят. Увити в одеяло, пием шампанското направо от бутилката и се смеем на някаква глупост.

Спомням си как изведнъж, точно в разгара на това щастие, ми стана страшно. Да не би всичко това да свърши. Да не би нашето „ние“ да изчезне, да се раздели на две отделни самоти. Да не би с наближаващото утро всичко да се окаже сън. Сън, в който ти няма да ме чуваш, а на мястото на къщата ни в Жълтото село ще има само безизразна пустош.

Опитвам се да вярвам, че всичко ще е наред. Но колкото и да си давам кураж, чувствам как от страх губя почва под краката си и болезнено усещам, че съм безсилна пред онова, което трябва да се случи.