Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (53)

3

Нощем в сградата е тихо. А само преди два-три часа по етажите е царяла атмосферата на италианско общежитие. Шум, разговори, смях, кавги и пиперливи шеги. В „Сърцето на вятъра“ вратата се затваря само през нощта. През деня имаш чувството, че тук живее едно голямо семейство. Съседите си говорят на висок глас, дечурлигата профучават по стълбището, а миризмите на различни гозби се смесват в един невероятно ароматен облак. Само аз и двама съседи от горните етажи живеем зад затворени врати. Не ни се сърдят, знаят, че сме пришълци.

Джуди, шведката от петия етаж, която работи в Овалния град по договор, казва, че така и не е могла да свикне с местния начин на живот. Затова след месец ще се премести в друг филиал на компанията, в Бон: „Там е спокойно, всичко е по правилата. В осем вечерта, като в играта «Мафия», целият град заспива. Всичко се затваря, всички бързат към вкъщи. Настъпва тишина, покой.“

Мен пък силният шум в „Сърцето на вятъра“ изобщо не ме смущава: толкова дълго съм живяла в блок, където никой никого не познава, а ако познава, стига само до бездушното „здрасти“, че тази лудница дори ме радва. Сякаш живея в голямо задружно семейство, където, ако си настинал, непременно ще ти предложат чай с малиново сладко, ще поседят с теб и ще те държат за ръката.

Никога нищо не се случва просто така — убеждавам се за сетен път. Неслучайно си наех квартира в най-шумната сграда на Овалния град — тук самотата ми не изглеждаше толкова угнетяваща. Поне в светлата част на денонощието…

Втора нощ не мога да заспя. А когато не ми се спи, обикновено размишлявам. Днес в два часа през нощта се прибирах от Начо, когато на площадката пред дома ми чух шум от съседното жилище. Същото, което Ре беше наел, преди да се срещнем. Явно пак са го дали под наем, но Сулеме не ми е казвала нищо по въпроса.

Знам, не е хубаво да се подслушва. Но любопитството ме накара да се приближа до вратата на съседния апартамент и да чуя какво става вътре. Мъжка кашлица. Суха, звучна. Ясно е, че е заклет пушач.

Въображението ми веднага нарисува прошарен мъж на солидна възраст, седящ пред старинно писалище, с лула в ъгълчето на устата. Защо точно писалище? Защото дочувам нещо като тракане на пишеща машина. Непознатият пише нещо. Бързо и професионално. Точно така пише и моят Ре, когато го осени важна мисъл и бърза да я запише.

Да не би този непознат също да е писател? Ще трябва да проуча.

* * *

С всеки изминал ден телефонната връзка между мен и Ре става все по-лоша. Любимият глас от другия край на линията прекъсва, губи се и се разпада. Изглежда след още няколко дни ще престана да го чувам изобщо. При това смущенията се появяват само когато аз звъня на Ре. Сякаш нещо отвън се опитва да прекъсне връзката. С приятелите от Жълтото село се свързвам без проблем. Но щом набера Ре, на екрана на телефона се появява „Няма връзка“. Нервирам се, звъня в службата за повреди на мобилния оператор, за да изясня причината за проблемите при набирането на един-единствен номер. „Всички оператори са заети, моля, изчакайте.“ Жизнерадостната мелодия се повтаря до безкрай, сякаш напук на възмущението ми…

В Овалния град цяла нощ валя дъжд, тропа по первазите на прозорците. И сега вали като из ведро. Не е най-хубавото време, но пък тъкмо сега е моментът да изчистя дома си. Още повече че очаквам гости. Вдругиден Сома ще доведе малката Сия. Ще остане при мен няколко дни, докато родителите й са в Толо, селце на сто и седемдесет километра от Овалния град. Мъжът на Сома Алфредо е родом оттам.

„От родителите на Фредо наследихме малка къща с парцел. Отдавна искаме да я продадем. И слава Богу, намерихме купувач… Не пускам Фредо сам в Толо, че няма да стигне до тук с парите, ще пропие всичко по пътя. А аз трябва да платя лечението на детето, анемията му пак се обостри.“

Днес трябва да се поровя в интернет и да намеря някоя вкусна рецепта с безглутенови продукти. Искам да поглезя малката си гостенка.

От мобилния оператор най-после отговарят на обаждането ми. Обяснявам ситуацията. Момичето отсреща ме моли да й продиктувам номера, при който се появяват смущенията.

— Извинете, сигурна ли сте, че не сте сбъркали номера?

— Не, госпожице, знам го наизуст. Това е любимият ми номер…

Момичето е объркано. След кратко мълчание заявява:

— Този номер не е активен от десет месеца. Не е възможно да го изберете. Ако не ви затруднява, моля проверете го отново.

Едва не изпускам слушалката от учудване:

— Не грешите ли нещо? Нека ви го кажа пак. 18 524…

Тонът отсреща е все така категоричен.

— Да, номерът е същият. Той е блокиран. За повече информация можете да се обърнете към някой от филиалите ни… Всичко хубаво!

Това е някаква мистерия. Тогава на кого съм се обаждала през последните четири месеца…