Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (52)

2

Сулеме добавя в каймата две щипки канела и я запържва на силен огън, разбърквайки я с дървена лопатка. През открехнатия прозорец се чуват смехът на тичащите по улицата момчета и продавачите на сувенири, които подканват туристите, а вятърът носи от пристанището звуци от подрънкването на акостиращите кораби. Днес е шумен съботен ден.

Мия едрите картофи за нашето ястие и се опитвам да се справя с натрапчивото усещане за дежавю. Вече е имало подобен ден — ние със Сулеме готвим мусака с картофи, тя по същия начин добавя канела в каймата, а навън тичат малчугани.

„Спомняш ли си онзи ден? Тогава се запознахте с Пако… Сулеме, откакто съм пристигнала в Овалния град, повторенията просто ме следват по петите. Защо? Дали не е, за да правя сравнения и така да разбера нещо?“

Сулеме отива до прозореца и пали цигара. В Овалния град е почти есен. Време е за липов чай с мед, за ябълков сладкиш с канела и за дълги разходки из приятно прохладните улици, когато въздухът е някак особен, а наоколо всичко изглежда ярко и наситено.

„Чух, че вчера на Централния площад са пускали запалени въздушни фенери, а при Обърнатите колони младежите са танцували салса. Ех… как ги изпуснах! Но въпреки всичко днес е много по-хубаво от вчера. Може би това е причината за нашествието от повторения. За да затвърдим окончателно онова, което вече знаем. И е важно да бъдем благодарни за всичко, което е било. Нали то ни е довело до хубавото, което имаме… да вярваме в утрешния ден напук на всичко и да благодарим за вчерашния — това е най-важното, Север. И просто да живеем. Да се поглезим с нещо вкусничко, да градим семейство или не, да правим кариера или не, да пътуваме в други страни, да четем красиви книги, да ходим боси в пролетната трева, да берем полски цветя, да пием лимонада от сламка и от време на време да обръщаме гръб на стереотипите на обществото“.

Приближавам се до прозореца. Дърветата навън вече са се загърнали в разноцветни шалове — пурпурно, оранжево, жълто като слънчева куркума… Не съм предполагала, че есента в една южна страна може да е толкова красива. Благодаря на Всевишния, че мога да я виждам.

— Сулеме, хайде да пием кафе. Какво ще кажеш?

— Изцяло съм „за“, мила моя.

* * *

В късния следобед отивам на онзи същия кей, който помнеше моето отчаяние. Сядам на пейката. Съзерцавам прелестта на залеза. Сякаш четката на невидим художник всеки път пребоядисва небето до неузнаваемост. Усмихвам се. Вече не идвам при морето с болката от миналото.

Някога си мислех, че душевните рани са само клише. Че болката всъщност не отминава, просто утихва за известно време, а след това се появява отново, но вече по друг начин. Сега знам със сигурност: болката не минава и ако сами не я пуснем да си отиде, непременно се връща. Може да я забравим за известно време, да се разсеем с някого или нещо с надеждата, че времето само ще ни излекува. Но е безполезно да разчитаме на времето, ако желанието за изцеление не е подкрепено от действия. При „вируса на миналото“ е важен не толкова резултатът, колкото самият процес.

Морето вижда очите ми. В тях тихомълком се е настанило щастието. Това не е перфектното холивудско щастие, при което получаваш повече, отколкото си загубил, а разделите задължително завършват с прегръдка на фона на есенния Сентръл парк. Моето щастие е обикновено, простичко, делнично — когато отиваме заедно до морето, тичаме по мокрия пясък, перем си еднаквите тениски, залети с еднакво кафе, ровим се в „Икеа“, събираме пари за ремонт. И имаме едно и също усещане: сякаш цял живот сме живели тук, в Жълтото село, и със сигурност заедно.

В живота винаги ни се иска да е леко и ефирно, а всъщност „трънливият път към звездите“ често дори не и към звездите. Сега, когато имам най-важното — любов вътре в себе си: към един мъж, към света около мен и към всеки нов ден, — съм готова, както никога досега, за трудностите, които сигурно ще срещна по пътя си, по нашия път. Сега те не ме плашат, защото… аз съвсем по детски вярвам, че в най-трудните дни на хоризонта ще се появи един голям кораб. Който ще ни докара фурми и мента.