Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (51)

1

Овалният град. Отново, но вече по-различно. Същата квартира на сто петдесет и две крачки от крайбрежната алея. Същият кей със старата, изсъхнала през лятото пейка. Толкова много часове съм седяла на нея, изливайки душата си пред мълчаливите вълни. Същата съседка Мари-Клод, която всяка сутрин храни уличните котки. Същата тъжна балада на Ламинса „Saria Ilorando“, която се носи от съседната къща. Сега не плача на нея. Сега наблюдавам неизменния живот на Овалния град и осъзнавам, че месеците, прекарани тук, неусетно са се превърнали в спомени.

Докато бях в Жълтото село, си мислех, че все още съм здраво свързана с тези улици, с този живот — нали съм наблизо, само на няколко часа път. Лятото в Жълтото село ме промени и ме отдалечи от онова съкрушено момиче, което пристигна тук от един северен град, за да умира. Сдобих се с втори живот. И за да го осъзная, трябваше отново да се върна в Овалния град. Сама.

* * *

Хартиено пликче на кухненската маса. С две бадемови сладки в него. Преди всяка вечер ги купувах от близкото магазинче с вечно мокрия теракотен под. Начо ми каза, че наскоро са го затворили. Възмутените местни жители за малко не го подпалили — майка на три деца се подхлъзнала на мокрия под, ударила си тила в ръба на стелажа и починала на място.

Смачквам пликчето с остатъците от сладките и го хвърлям в боклука. До края на месеца остават почти три седмици, след което Сулеме ще даде жилището на други новодошли. Тя е доволна: „Благодарение на теб апартаментът се кротна. Вятърът вече не го мъчи, не драска по прозорците, не издухва бельото от въженцата. Сякаш разбра, че е победен. От твоята сила. Защото ти не се уплаши, заживя тук въпреки всичко.“

Искам да кажа на Сулеме, че вятърът не се е уплашил от мен, а по-скоро ме е съжалил, защото падналия не го бият. В онзи момент бях повалена и нямаше смисъл да воюва с мен. Така или иначе би ме победил. Затова си е отишъл, а аз… оживях.

* * *

Трета нощ без сън. Чувствам как болестта ме разяжда отвътре. Вчера припаднах в тоалетната, след като видях в урината си капки кръв. Скрих го от Начо. Купих си имуностимулатори, антибиотици, обезболяващи — би трябвало поне малко да намалят болката. Не искам да ходя на лекар. Веднага ще ме прати в болница, ще ми назначи някаква нечовешка терапия и ще прекарам последните си дни в болнична стая. Само това не!

През деня ми е доста по-добре. Разхождам се из Овалния град, спускам се на крайбрежната алея и там препрочитам втората част от дневника си, където моето Време ме прегръща, където под щедрото слънце зреят праскови, Пако заспива в краката ми, а аз не смея да помръдна, за да не смутя съня му. Там е и невероятно милата Панда, която с престорено възмущение ми връща книгата на италианката Мацантини „Не мърдай“^[1], която й бях дала да прочете: „Север, не разбирам защо тоя роман ти харесва толкова! Не изпитах друго, освен отвращение към главния герой. Да стъпчеш човека, да го превърнеш в парче месо, гърчещо се на пода, да го окаляш и дори да не мислиш нищо добро за него, а после да хленчиш пред вратата му «Обичам те» — това не е любов. Ти, естествено, можеш да кажеш, че любовта е най-различна, но за мен това не е любов. И как след такова нещо да вярваш на мъжете?“.

Сега Панда толкова ми липсва. Сияйните й зелени очи, милата й прямота и непоколебимата й вяра в щастието. „Щастието е само вътре в нас. Да, в живота някой човек също ни прави щастливи. Но ако този някой внезапно престане да ни ощастливява, вътрешното ни щастие непременно ще ни спаси. То никога не ни предава.“

Благодаря на този град и на Жълтото село за хората, които срещнах тук. Когато нощем над мен надвисват черни облаци, мислено се обръщам към любимите лица, спомням си думите им, усмивките им, топлите им прегръдки. И ми се иска да се боря още по-храбро, за да продължа щастието си. Спомням си нашата къщичка, сутрешните разходки из шумното село и тамошното слънце, лутащо се в листата на прасковените дървета.

Скоро ще се върна там, при вас. Толкова го искам.