Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (50)

25

Начо разглежда отражението си в огледалото и разочаровано въздъхва. Седя на перваза на отворения прозорец и гледам пътя, чакам да се появи Ре. Той отиде да вземе билети за автобуса до Овалния град. Довечера двете с Начо заминаваме. Пълня раницата си с най-необходимото. Приятелката ми продължава да се измъчва пред огледалото. Разстроена е, защото роклята, с която смяташе да пътува, се пръска по шевовете. „Обличах я преди две седмици и ми беше съвсем по мярка… Какво да правя, като магнит съм! Само дето не привличам зрели и богати мъже, но килограмите просто ми се лепят!“ През смях целувам по бузата моята устата пухкавелка: „Начо, и така си ми хубавица! Лесно ще се отървеш от излишните килограми. Като отидем в града, ще се разхождаме край морето, ще започнем и диета.“

Тя се приближава до масата и пъхва в устата си още една бадемова курабийка. Лакомникът Пако моментално се оказва до нея, макар че само преди минута спокойно си дремеше на дивана. „Мила моя, аз и диета — това са две несъвместими понятия. И това не са просто оправдания. Между мен и храната има огромна непреодолима любов, а кухнята в моята страна за съжаление е доста калорична, ястията са мазни и с много тесто. Така че в случая изобщо не става въпрос за количествата и порциите. Как да мина на зеленчуци и плодове? Извинявай, но не се мразя чак толкова. Иначе в мен постоянно се борят две желания, при това едновременно — да отслабна и да ям. Обикновено второто побеждава. Както виждаш.“

Чайникът ври, запарвам ябълков чай. Много върви с бадемовите курабийки — киселичко и сладко. „Не го мисли, Начо, ще горим калориите с движение. Ще се разхождаме повече, съгласна ли си?“ — „Съгласна съм, сестро. Да не забравиш, че си ми обещала!“

* * *

Отивам в Овалния град, за да уредя нещата с парите от продажбата на наследственото жилище. Ще разделя сумата на две части и ще ги преведа в два благотворителни фонда за подпомагане на деца. Едната част от парите ще изпратя в моята страна, другата ще предам в местен фонд. Не искам да пиша за това, не искам да казвам на никого, освен на Начо. Единственото, което искам, е да облекча поне малко болката на децата. Ние, възрастните, сме грешни, силни сме, и често сме виновни за това, което ни се случва. Но децата не бива да страдат. Те не са виновни за нищо.

* * *

През нощта три пъти вземах болкоуспокоителни. Не ми е тежко от болката, тежко ми е да виждам как тази болка ме отдалечава от Ре, когото обичам с цялото си сърце. Не му го казвам, но с всяка такава болезнена нощ дистанцията между нас се увеличава. Прекарах вчерашната нощ в стаята на Начо. Тя разтриваше китките ми с кардамоново масло, молеше се и бършеше сълзите ми. Сдържах се с усилие на волята, за да не закрещя. Начо напираше да събуди Ре и да извика „Бърза помощ“: „Ти си луда, трябва да му разкажеш всичко! Така го мамиш, не му позволяваш да ти стане по-близък. Пазиш тайната си и се надяваш, че това ще го спаси, когато теб няма да те има, така ли?! Не повтаряй старите грешки.“

Не й отговарям. Може би самата аз не осъзнавам всичко докрай. Може би просто не желая да го осъзная. Избрала съм да живея за мига. Вероятно това е прекалено егоистично по отношение на Ре. Но усещам, че всичко е така, както трябва да бъде.

Гледам през прозореца на автобуса картина в два цвята — жълто и синьо. Вече влязохме в Овалния град, който започва с мрачна пустиня и море на хоризонта. Мисля си за този малък град, който ми замести родината, и сърцето ми се свива. Тук не се живее толкова лесно, тук дори едва не ме убиха. Но обичам, толкова много обичам това море, и изнурителното слънце, и хората. Тук се диша леко. Тук ти се иска да вървиш пеша по тесните улички, да си тананикаш любими мелодии, да се възхищаваш на връхлетялата те свобода. Накъдето и да водят тези улички, винаги стигаш до морето.

В морето виждам своето спасение. От миналото, от страховете ми и от самата себе си. Прекосяваме края на крайбрежната алея. Вълните се нахвърлят на сушата, сякаш се опитват да я погълнат. В Овалния град се чувства приближаването на есента. Следите й са навсякъде, сякаш ни казва: малко остана, мили мои, скоро ще ви покрия с пурпурния си листопад и с аромата на канела.

Това ще е моята първа есен в тази страна.