Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (49)

24

— Ако не беше морето, всичко щеше да е по-различно от сега. Ти не можеш да го разбереш, израснал си край морето, за теб то е просто част от пейзажа… Когато дойдох в Овалния град, всяка вечер след работа отивах до морето. Седях на крайбрежната алея, преразказвах си полугласно събитията от предишния си живот. Най-често просто мълчах. Слушах вълните, вдишвах морските пръски и наблюдавах мрачното развълнувано пространство или неподвижната повърхност, лакирана от слънчевата светлина.

— Това помагаше ли ти, Север?

— Да, любими. Някой може да каже, че това е самовнушение, но аз буквално усещах как вълните отмиват болката, как галят сърцето ми с меки движения… Всъщност аз попаднах в Овалния град толкова отчаяна и объркана, че бях готова да се вкопча във всяка сламчица, само и само да не потъна.

— Яд ме е, че не съм бил до теб. Че не дойдох в града два месеца по-рано. Че не завърших по-бързо предишната книга и не усетих, че съм ти нужен тук.

— Ре, ти се появи тогава, когато трябваше да се появиш. Събитието, което е истински необходимо за човек, не може нито да се забави, нито да се ускори. Всяко нещо има своето точно време… Понякога ти се струва, че живееш пълноценен живот, непрекъснато ходиш някъде, виждаш се с някого, планираш нещо и вероятно успяваш да го направиш, но не те напуска усещането за застой. И дълбоко в душата си знаеш, че всички опити да ускориш случващото се, са само обикновени физически движения. Ако в точно определен момент трябва да има почивка, ще я има. Колкото и да тичаш.

— Съгласен съм. Вярно, някои виждат в това слабост и покорство пред съдбата. Лично аз вярвам, че много неща зависят от нас, че сами определяме начина си на живот. Но ето че събитията се случват тогава, когато небесната канцелария реши. Там се събират пътища и обстоятелства, които изглеждат несъвместими.

— Да, да и пак да! Никога не съм допускала, че ще се окажа тук. Че ще продам жилището си в града на детството ми и ще отида на първото хрумнало ми място, в непознат град, в който мога да се изразявам само на английски. Не ми е минавало през ума, че ще се влюбя при толкова, меко казано, криминални обстоятелства. При това в писател. Нали казват, че не всяка може да бъде жена на писател.

— И как е, трудно ли е?

— За мен ли?

— Да виждаш още някоя жена на писател тук?

— Не е трудно. Първо, защото те обичам. И второ, това е много типична за нашето време професия. Писателят прекарва много часове пред клавиатурата и често се придвижва в пространството. Само че той пътува с благородната цел да се вдъхновява, а мениджърът например — за да пробие с новия проект на компанията си.

— Смело сравнение. Север, не си ли опитвала да пишеш сатирични коментари във вестниците?

— Не, благодаря, дневникът ми стига.

— Дневник ли си водиш?

— Да. Пиша нощем.

— Откъде ти хрумна? По-добре сподели с мен, ще успея и да те разбера, и да използвам опита ти.

— Не, това е прекалено скучно за книга… Преди да се преместя в Овалния град, прочетох статия от един психолог, който съветваше всички страдащи от „вируса на миналото“, тоест почти всички, да си водят дневник. Но да пишат не просто за себе си, а да си представят, че написаното е предназначено за някаква малка аудитория. Именно да си представят. Така по-лесно ще оздравеят. По мъничко с всяка страница, докато се излекуват напълно.

— Сигурно голяма част от дневника ти е тъжна?

— Не мисля. Понякога препрочитам написаното. Може да ти прозвучи ужасно банално, но аз не съжалявам за нищо. И знаеш ли защо? Всички тези неравни пътища ме доведоха тук. При теб, при вас, при морето. Поемам всеки миг свобода, щастие, веселие… и се надявам, че скоро ще завърша този дневник. Ще кажа на самата себе си всичко, което съм имала да казвам. Ще го кажа, ще се освободя… и ще продължа да живея новия си живот.

— Надявам се с мен…

— С теб. С моето Време. Искам да се събуждам до теб. Искам да отивам до морето с теб и да не мисля за времето. Да не гледам на него като на механично движение на две стрелки в часовника. И да те обичам. Нищо друго не ми трябва. Спомняш ли си думите от песента на Ламинса: „Как да се върнеш в тази несъвършена реалност, когато там, в съня, е летният океан“? Само че при мен е обратното — реалността е пълна догоре, а сънищата са празни.