Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (48)

23

— В Жълтото село почти не сънувам. От първата нощ тук живея само в реалността. А преди често се губех между сън и реалност.

— Е, значи ти е толкова добре в тази реалност, че не търсиш спасение в друга.

— Да… Понякога ми се струва, че всичко, което се случва, е само хубав сън, продължил повече от обикновено, и скоро ще се събудя в апартамента си на осмия етаж, ще отида до прозореца и вместо прасковени дървета ще видя снежни преспи. И знаеш ли как се спасявам, когато ме връхлетят тези тревожни мисли?

— Тичаш в кухнята за чийзкейка с праскови?

— Не. Прегръщам те.

— Това е за предпочитане. Не е толкова калорично.

— Аха, значи така, според теб съм лакома? А само преди седмица каза, че съм отслабнала! Край, от утре никакви баници и еклери повече. Само плодове и зеленчуци.

— Само това не, Север! Няма да напиша и ред без твоите вкуснотии.

— Без вкуснотиите ми, казваш? Тогава какви са тези приказки за калориите?

— Ами така, меко казано, снемам отговорността от себе си. Много съм напълнял. Я виж какви бузи съм направил!

— … и пак не искаш плодове и зеленчуци?

— Ама те не са вкусни като сармичките и кекса ти.

— Добре. Тогава от септември минаваш на диета, точно ще излязат и тиквите. От сока им, изпит на гладно, се отслабва. Дотогава ще завършиш и книгата и няма да има нужда да си подхранваш мозъка със сладкиши.

— Разбрахме се… Север, винаги ли си била толкова разумна, винаги ли си знаела какво да правиш и какви резултати да очакваш?

— Скъпи, имаш прекалено високо мнение за мен! Вярно е, знаех какво искам, поставях си цели, но често не ми достигаше настоятелност да ги постигна. Бързо се отчайвах. Сякаш силите ми се изчерпваха, губех интерес и не можех да направя и крачка повече. Може би бързо се предавах, може би нещо по-висше се е опитвало да ме предпази от погрешния път… не знам. Но сега всичко е различно, Ре.

— Укрепнала си?

— По-скоро се преродих. Сякаш всичко, което тогава е било с мен и около мен, е от някакъв друг живот. И когато се сблъсквам с нещо, което ми напомня за онзи, предишния живот, миналото отново изниква пред очите ми. Но вече не като лична история, а като… филм, разбираем и увлекателен. Филм, който не се отнася за мен. Помня какво казваше баба ми: всеки човек рано или късно прекроява собствения си живот. Като любима стара дреха. Защото само така можем да се върнем към извора и да обикнем живота отново. При мен се получи друго. Не започнах да прекроявам, а просто престанах да нося тази стара дреха, натиках я в дъното на гардероба.

— … който пренареждаш веднъж на три месеца и непременно попадаш на тази дреха от спомени.

— Това не е страшно. В началото се опасяваш, че миналото ще те засмуче обратно и изведнъж ще се върнат мрачните, тягостни дни и седмици, с неприятностите и намусеното обкръжение… А после времето само те лекува. Както при диетата — първите три дни са кризисни, първите два месеца са трудни, а след това организмът свиква с новия начин на хранене.

— Север, а какво чувстваш, когато след спомена за онзи живот, се връщаш в този?

— Облекчение. Дишането ми става различно. По-чисто, по-дълбоко. Това е като да дишаш прохладния въздух от климатика, мислейки си, че това е свежест, а после да вдишаш истинския морски вятър… От време на време тъгувам за Града на лошото време. Тъгувам и заедно с това разбирам, че ако не бях заминала, нямаше да мога да излекувам душата си. Въпросът е в това, че чуждата земя не ме помни такава, каквато ме помни градът на моето детство. Чуждата земя не знаеше нищо за мен и ми помогна да се преродя.

— Може да отидем някой ден там, а? Искам да видя местата, където си живяла. Иска ми се да споделя с теб всичко твое.

— Но аз не искам да виждам предишната себе си. Дори и за малко. Свикнах да бъда такава, каквато съм тук. Щастлива. Да реагирам по друг начин на нещата и хората, да не се прегърбвам, да се терзая по-малко от преживяното, да се усмихвам повече — мускулите на лицето ми вече свикнаха с това. Радвам се на всичко това и не тая лоши чувства към града на детството ми. Заминах не заради него, а заради себе си.