Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (4)

4

Изпращам предишната себе си. Влаковете пъшкат, хората се суетят. Някъде от недрата на гарата женски глас със славянски акцент чете разписанието. Представям си притежателката му в тясна кабинка с кафяви стени. Красиви пълни крака, кръгло лице, по което се е разляла горчивината от излъганите надежди. И разбира се, червено червило, небрежно разтекло се в ъгълчетата на устните. След като изключва микрофона, започва да си тананика под носа „вече имам билет…“, несръчно имитирайки треперливия глас на Гребеншчиков. А зад гърба й, в микровълновата се затоплят шоколадови сладкиши. За нея наднорменото тегло е начин да се сгрее в студа. Смелата истина на женската самота.

Стоя пред потеглящите влакови композиции и разбирам, че в сегашното си настояще не ми се иска да заминавам никъде, да бягам. Намирам се точно на мястото, откъдето броенето може да започне — първо назад, за да разбера още веднъж колко важно е да се върви напред. Затова често се връщам мислено там, откъдето започна всичко. И след всяко пътешествие в обратната посока, оценявам трезвостта на мислите, която съм придобила тук. Може би това е лошо. Но затова пък няма и грам самозаблуда.

Помня как някога тъгувах, когато изведнъж някоя от целите в моя живот се оказваше безсмислена. Било то мъж, кариера или град. За подобни случаи си имах цял абстрактен музей на безсмислените идеи — обръщах се към него, за да направя нови планове за бъдещето. Така се спасявах. Една млада душа се противопоставяше на лошото време.

Да можех да се превърна в чист бял лист, да приема всичко преживяно и да го оставя зад гърба си. Гледам отпътуващите влакове и запълвам вагоните им с мечти, усещания, желания и опити да бъдат постигнати от онова рижо момиче от Града на лошото време. Често се отбивах при баба с насълзени очи. Предимно в дните, когато „той не ме обича, аз не обичам никого, всичко ми е омръзнало, всички са виновни“. Баба оставяше настрана сухите листа, които събираше за лековит чай, сядаше до мен и заравяше пръстите си с мирис на листопад в косата ми. „Слънце, наистина ли не знаеш, че всичко се случва за по-добро? Просто става много бавно. Трябва да продължиш напред, без да влачиш куфари, натъпкани с минало. Нямаш толкова ръце и ще рухнеш насред пътя.“ Вярвах й.

Сега баба я няма. Останаха само спомените. Естествено, човек може да вярва на спомените — те са си негови, изживени, изстрадани. Но честото връщане към тях те избутва встрани от новия път. Така можеш да забравиш за настъпилата пролет и да си останеш завинаги в есента на миналото, дори тя да е била най-щастливата.

* * *

Аз съм миячка на съдове. От десет сутринта до шест вечерта времето ми минава на мивката, с оранжеви гумени ръкавици, заобиколена от порцелан и снежно седефена пяна. Обикнах тази работа, пък и нямах избор — гражданка на друга страна с туристическа виза няма как да заеме прилична длъжност. Безработицата в Овалния град е в изобилие. Затова пък тук има много магазини за обувки и бельо. Мотоциклетите са навсякъде, а транспортът е евтин. В автобуса може и да не платиш, никой не проверява. И навсякъде има мандаринови дървета, градът ухае на тях, особено в разгара на есента, когато зреят. Вярно, бързо ги обират — туристите ошмулват дърветата и отнасят жълтите плодове по родните си места.

Отивам на работа рано, когато утринното слънце заслепява очите през пердето, когато стрелката на часовника още не е допълзяла до цифрата девет, а продавачите на пресен зарзават тъкмо излизат навън. Добродушната сервитьорка Крис ми изцежда сок от мандарини и ми казва, че ако се смеси със сироп от облепиха, ще се получи точно цветът на косата ми. Колко жалко, че я подстригах. На Крис й се иска да си поговорим. Тя вижда как рано сутрин пиша в дневника си, преди да са дошли шефовете и да са нахлули клиентите. „Щастливите хора нямат време да си водят дневник, те са прекалено заети да живеят… Впрочем, скъпа, кърпата ти отива.“ Благодаря й за фреша с кимване, но не подхващам разговор. Разбира се, мислено й отговарям: „Всичко е във властта на мига, на свръхминиатюрната частица време, за която преди често забравях. А сега искам да запомня всичко, за да го освободя на последната страница. Всичко накуп.“

Седя на масичката пред големия прозорец, ръми дъжд, унилото слънце се прокрадва едва-едва. В Овалния град започва нов ден. Ето, тъмнокожата просякиня Меме е вече на поста си — приближава се до хората на автобусната спирка, обсипва ги с комплименти и сякаш между другото им иска дребни за хлебче. Казва ти толкова добри думи, че без да се замислиш й даваш. Ето го и стария Джавидан. Докарва с колелото си свежи лалета на сергията пред отсрещната сграда — сини, розови, жълти. Минаващото покрай него момиче с надпис „I am loved“ на раничката се спира, помирисва цветята, усмихва се на нещо и продължава нататък.

Потапям се в този град все по-дълбоко.