Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (38)

13

Когато тя си тръгна, още дълго продължих да я търся. Разбира се, знаех, че е безсмислено да се оглеждам и да я търся сред тълпата. Знаех, че не е в града, че е заминала за Истанбул, но въпреки това очите ми продължаваха да търсят онази, която изведнъж потъна в небитието, а аз останах да помня и да съществувам.

Крачех по пътищата на общите ни спомени — по булеварда, където се разхождахме боси в лятната нощ и се снимахме един друг с камерата на телефона; по неравния паваж на стария град с уютното кафене на малката крива уличка, където се отбивахме да хапнем гореща гъбена супа; по пероните на метростанциите, когато след дълга нощна разходка едва не заспивахме в последния вагон. Понякога ми се струваше, че всичко това не се е случило с мен, с нас.

Случило се е с героите на една от разпокъсаните от четене книги, които изведнъж са се превърнали в нас, без наше разрешение. И разбираш, че не можеш да направиш нищо друго, освен да приемеш развитието на сюжета и да очакваш развръзката. Всичко това е измислено, прочетено, но се превръща в част от живия живот. В неунищожими впечатления, които накрая се разделят на две части. Нейните са едни, моите — други. В спомените сме двамата, но в реалността отдавна вече сме прелистили и последната страница на книгата.

До неотдавна ненавиждах думата „реалност“.

Когато тя си отиде, дълго живях с тази печал в сърцето. Не знам точно колко, вероятно близо три години. Трийсет и шест месеца безкрайни опити да започна нов етап, да си изработя ново отношение към онова, което е било, отново да се обърна към света. Успявах най-много за седмица и после, като отчаян наркоман, пропадах и отново треперех над останките от разбитите ни отношения.

Може би ако и двамата бяхме стигнали до извода, че трябва да се разделим, ако бяхме взели подобно трезво решение без емоции, за да запазим хубавото, което е било, болката не би била толкова остра…

Никой никога няма да разбере мъката ти така, както я преживяваш ти самият. След онова време престанах да разказвам на приятелите си какво става с мен. Да, те можеше и да ме изслушат, да кимат, дори да разберат нещо, но така или иначе не получавах от тях реакцията, която очаквах. С проста подкрепа, без глупави сравнения и нищо незначещи съвети от рода на „ако искаш да бъдеш щастлив — бъди“. Думи, думи, думи. А на практика нещата не са толкова елементарни. Знаеш ли на какво ми прилича това? Като в детството — въртиш, разместваш кубчето на Рубик, и ето, вече почти се получава. И — хоп! — изскача друг цвят. Тогава… просто искаш да зарежеш всичко.

Всеки, в един или друг период от живота си, се уморява да се бори. Добре е, ако е само умора — тя има способността да минава. Наспиваш се здраво или отиваш за известно време на море, и силите ти отново се връщат…

Пътят назад, към новото пробуждане за живот, беше дълъг. На пръв поглед три години не са толкова много. Но за мен тези три години бяха като три живота, с опита от които се родих отново, но вече различен.

Тя си отиде и вече не я чакам. Знаеш ли кога разбрах, че съм я пуснал? В деня, когато осъзнах, че вече не се страхувам да я срещна. Че ще мога да я поздравя спокойно, да я попитам „как си?“, да се сбогувам и да продължа по пътя си. Така и стана.

Миналата година се сблъскахме в едно малко крайбрежно ресторантче, съвсем неочаквано. Всичко стана така: поздравих я, поинтересувах се как се чувства и след като й пожелах всичко най-хубаво, си тръгнах. Нямаше сълзи, нямаше буца в гърлото, нито преживяване на срещата след това. Вярно, сърцето ми се сви, но буквално за секунда и бързо ме отпусна. От горещата любов бе останал само вежлив интерес.

Ето така мина всичко. Сега спомените ми не оживяват в часовете на есенна меланхолия, когато зад прозореца барабани дъжд. Вече не изписвам унесено името й по страниците на работните документи и не мъкна с някаква нелепа надежда любимото й карамелено бонбонче в джоба на шлифера си. Нека да живее в миналото ми и по страниците на издадените книги. Там тя е такава, каквато съм я запомнил. Крехко момиче с мургава кожа, с мирис на солен морски бриз, облечена с моята тениска и с томче стихове в ръка.

Искам да е щастлива. Не е важно дали ще е сама или с някого. Важното е да е щастлива.