Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (36)

11

Сега се чувствам добре. Замислям се защо не съм успяла да постигна тази лекота „преди“. Нима е трябвало да преживея всичко, което се случи, за да си поема спокойно дъх и също толкова спокойно да издишам? Но навярно винаги е така — блъскаш си главата в стената и точно в момента, когато си съвсем отчаян и примирен, върху теб на тънка струйка започва да се сипе мазилка от разместените тухли. Отваря се път, изход, тунел — всеки го нарича различно, но точно в този момент всички го приемат като спасение. Някой вижда в преживените трудности цената на бъдещите награди, а някой отдава всичко това на съдбата с думите „значи така е трябвало да стане“.

От верандата наблюдавам седящия в хола Ре, съсредоточения му върху лаптопа поглед, къдриците, небрежно падащи върху челото, белега над устната, който обикновено не си личи под порасналата му брада, и разбирам защо са били необходими тези прегради. За да осъзная дали наистина ми е нужно това, което имам сега. Това, което ме заобикаля. Винаги съм искала такова спокойствие, такъв кротък ветрец от открехнатото прозорче и такъв мълчалив мъж с красиви ръце. И такава вяра в утрешния ден, особено след като може да се окаже последен.

* * *

Тиха топла вечер. И усещането, че цялата Вселена ни гледа с любов. Толкова е прекрасно. Нашето лято.

Сигурно ще се заселим в него завинаги, едва когато умрем заедно, от старост…

Постелихме голямо одеяло на верандата, нахвърляхме възглавници, облегнах глава на корема му, а той зарови пръсти в косата ми. Невероятно е, но тя вече успя да порасне и дори изглежда симпатично. Благодарение на сместа от орехово и бадемово масло — втривам я сутрин, за два часа, а после се измивам, преди да тръгна за плажа. Харесвам аромата на кожата на Ре, малко влажен, но топъл. Мирише на… слънце след дъжд. Точно така! Целувам едрите му пръсти с малки косъмчета и не особено добре изрязани нокти. Целувам ги и отново се убеждавам, че обичам настроенията на този мъж, независимо какви са те.

Той не променя решенията си. Но настроенията му са променливи, приличат ми на невидими подводни течения — не можеш да усетиш промяната, докато не се гмурнеш дълбоко. Ре се опитва да не издава с нищо своята емоционалност — заради натрупаните страхове.

„В предишните връзки ми беше трудно да скривам своето непостоянство. Да не си позволявам дъждове, да не показвам облаците, да се усмихвам, да имитирам независимост от мрачните циклони. А всъщност това е много важно — да усетиш и да приемеш времето у другия. То е различно при всеки човек. Един живее във вечна есен с равномерни и равнодушни дъждове, друг — в одухотворяваща пролет, където след дъждовен ден непременно идва слънчев. Важното е да не принуждаваш човека до теб да бъде такъв, какъвто ти искаш да го виждаш. Да не го упрекваш. Той така или иначе ще остане себе си, ще се върне към своето време, дори то да е най-студеното на планетата. По-добре е от самото начало да приемеш времето на любимия човек, светлите му качества, да му покажеш и своите най-добри черти и да създадеш общ за двама ви климат.“

Той разбира и дори предсказва самочувствието ми. За цялото това време постигнахме такъв синхрон помежду си, така се сляхме в един циклон, че много често настроението на Ре изцяло отразява собственото ми състояние. Но аз се опитвам да не мисля много за това, за да не се самозабравям. Искам просто да бъдем един до друг. Взаимно да уважаваме свободата си. Да си доставяме радост, без да очакваме връщане на жеста.

Вероятно в самотата, когато човек се е приспособил към живота на най-студеното място и дори се е научил да се усмихва, може да бъде по-свободен, по-честен и смел. Но всичко това няма нищо общо с преливащото щастие на взаимната, съзнателно подхранвана любов. Когато съвпадат всички вдлъбнатини и неравности, а линиите и формите на единия продължават в другия. С какво може да се сравни чувството на едновременно изгарящия и прохладен трепет вътре в теб, когато любимият спонтанно те прегърне на прага с думите „колко дълго те нямаше“… Макар че са минали само някакви си десетина минути, през които си отскочила за домашен вишнев конфитюр до магазинчето при мелницата.

Ако преди време някой ми беше разказал такава лятна приказка, със сигурност нямаше да повярвам в нея. Но щастието просто се случва, независимо дали вярваш в него или не. Случва се дори на рижите момичета.