Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (35)

10

Дишам. Сега съм открита за всички ветрове, любяща, приятно разтревожена, изоставила борбата със себе си. Ре работи над книгата, а аз, след като задуших патладжаните и зеления фасул, се спускам към морето. Сутрин брегът е пуст, само чайките със смешно клатушкане тичат по горещия пясък и се наслаждават на безлюдния плаж. Лазурна морска повърхност до самия хоризонт. Имам чувството, че винаги съм била тук и че това е единственото лято от всички възможни.

Сядам на пясъка, скривам се от слънцето под голяма жълта шапка, затварям очи и се ощипвам по крака. Не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен. Не мога да повярвам, че само преди половин година напуснах жестоките болнични коридори с диагноза, която приличаше повече на присъда. Сега се чувствам толкова добре, че вече се съмнявам в компетентността на лекарите — може пък да не е имало никаква болест, може всичко това да не се е отнасяло за мен?

Сякаш съм се върнала в тялото си, което през последните няколко години съм гледала отстрани с безучастен поглед. Такива промени за толкова кратко време. А всъщност доскоро се опитвах да живея с изключено сърце. Това се случва, когато си уморен да чувстваш — не само лошото, а дори и хубавото. Когато абсолютно всичко ти е в повече и ти се струва, че ей сега сърцето ти ще спре, защото е безполезно. Тогава единственото решение е да го изключиш сам.

Изваждаш щепсела и в началото се чувстваш добре. Преставаш да се суетиш в преследване на щастието, не бързаш да постигнеш ту едно, ту друго, да получиш, да срещнеш, да започнеш или да завършиш нещо. Не се огорчаваш от забавяния и отсрочки. Но постепенно в теб всичко стихва, изравнява се, угасва. И ти, като топъл в миналото дом, изстиваш, опустяваш и продължаваш да носиш в себе си скръбния спомен за напусналите обитатели.

Така може да продължава дълго — месеци, години. Но когато в един момент кънтящата пустота изтласка всичко останало от теб и там останат само рефлекси, изведнъж се свличаш на прашния под, обгръщаш коленете си с ръце и плачеш. Плачеш безутешно, защото не можеш повече да живееш така. Без чувства, без сърце, без преживявания, пък били те и тъжни. Ще включа сърцето си, докато не е станало късно! Дори да загине, разкъсано от тревоги и съмнения, искам да го чувам как бие. Защото във всеки негов удар съм аз. С всичко, което е било и ще бъде.

Всичко това е мое. Хубаво или лошо — няма значение.

* * *

След обяд Ре седна да обсъжда по скайпа с редактора си концепцията на следващата книга. Не искам да преча, по-добре да се разходя по брега. Днес е невероятно горещо, невъзможно е да се седи вкъщи. Тегли те прохладата извън каменните стени, където можеш да дишаш свободно. Чувствам се в хармония с лятото. Въпреки че дълго време не обичах нажежената от слънцето земя. Може би защото то беше рядък гост в Града на лошото време.

През лятото винаги ми се стоварваха всички проблеми и неприятности, постепенно натрупани през годината. Затова с приближаването на юни ме обхващаше страх. За три месеца се стараех максимално да се покрия — никакви планове, мероприятия, пътувания. Обикновено си взимах отпуска, заминавах при баба на вилата и се опитвах да живея напълно незабележимо.

Сега е съвсем различно. Ние с лятото се разбираме чудесно. То не ме задушава с неприятни събития, а аз не се страхувам да започвам нещо ново. Ето, имам ново начало — Ре, Пако и малкият свят с приятелите ми, с прасковените градини и морето до хоризонта.

Онези, които започват новия ден със среща с морето, не могат да бъдат зли или нещастни. Когато виждаш как слънцето се събужда, как нежно се простира водата, примигвайки от първите лъчи, разбираш, че изобщо не е важно на какво спиш, какво притежаваш и за къде трябва да бързаш, след като се събудиш. Важното е да дочакаш утрото, за да отвориш очи и отново да обгърнеш, с поглед морето. А дали е лятно или зимно, не е важно.

Щастлива съм, че имам тази възможност. Щастлива съм, че най-накрая намерих своето място, онази точка на географската карта, която не ми се иска да променям. Сега имам свой град и дори свое малко селце. Спомням си, че преди, когато пристигах в някой нов град, първо си задавах въпроса „Бих ли искала да живея тук?“. Отговорът винаги беше отрицателен. Независимо дали беше най-процъфтяващият град с богата история и развита инфраструктура. За мен тези подробности никога не са били по-важни от гласа на сърцето. Точно то трябваше да каже: „Север, ето го, това е твоето място“. Сменях посоките, часовите пояси и полукълбата, но чувствах, че моят град търпеливо ме чака някъде. А аз го търся. И ето че го намерих. Заедно сме.

Вчера попитах Ре: „Защо никой от хората, които питам за любимия им град, не посочва града, в който се е родил и живее?“. Той не ми отговори веднага. „Не знам, мила… Вероятно всички ние сме разпилени по света и разбъркани из него, за да може всеки сам да търси своето място. Със сърцето си.“