Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (33)

8

Мама казва, че преди не съм бил човек, а Време. Въздушна и променлива материя. Родил съм се напролет, когато имало учудващо много слънце, било горещо. Първите дни съм спял в стая с отворен прозорец, креватчето ми било точно под него. И всеки път, когато мама понечвала да го затвори, съм започвал да плача с всички сили и съм се успокоявал едва когато крилата на прозореца се връщали в предишното положение.

След това не съм позволявал да го затварят дори в студено време — бунтувал съм се, пищял съм, протестирал съм, както съм можел. Когато пренесли креватчето ми в родителската спалня, съм престанал да се храня. И го върнали на мястото му. Така съм израснал под открито небе, без нито веднъж да се разболея, представяш ли си?

Обичам непрекъснато да наблюдавам природата, да отбелязвам промените в нея. Да знам защо понякога въздухът е прозрачен и звънък, друг път — влажен и тежък. Увличам се по това от дете. Мама дори се опасявала, че ще стана метеоролог, а това е странен труд, неразбираем за обикновените хора, нещо като врачуване. Що за професия е това? Тя искаше да ме види като адвокат или дипломат.

А аз пораснах и станах писател. В началото мама недоволстваше, а сега се гордее.

Бяхме двамата на този свят. Тя, млад педиатър, тичаше по къщите до късно вечерта, за да изкара пари. За нас двамата. Прибираше се от работа и ме вземаше от съседката — азербайджанката Рафига, хранеше ме, проверяваше домашните ми и задължително ми четеше, преди да заспя, дори когато вече можех да чета и сам. Най-често — Туве Янсон. Това бяха първите й книги у нас и беше особено популярна. Най-много обичах „В края на ноември“. И досега си спомням най-любимия си цитат: „За да придадеш очертания на съкровената си мечта, са нужни пространство и тишина“.

Ние с мама имахме обща мечта: малка къщичка с градина от мандаринови дървета. Дори репетирахме мечтата си. В неделя, когато тя си беше вкъщи, рисувахме на лист хартия голяма скица на къщата или се занимавахме с мандариновите дръвчета-джуджета, които садяхме в саксии. Ако беше зима, пръскахме короните им с топла вода. Ако беше лято, изнасяхме дръвчетата на балкона. Те цъфтяха с белоснежни цветчета с миниатюрни стомнички в средата.

Тъгувах, когато мама заминаваше някъде. Често пътуваше до близките селища, където я викаха при болни деца. Мама не вземаше пари, затова пък щедро й се отблагодаряваха с домашно бяло масло или кокошки, запечени в глинен съд. Когато ми ставаше мъчно за мама, четях дневника й. Знаех къде го крие. Помня една от записките в него, вероятно направена след връщането й от поредното пътуване: „Ревес спи и още не знае, че съм се върнала. А утре ще се събудим един до друг. Той, естествено, преди мен. Денят ще бъде шумен. Уморена съм.“

Щастлив съм, че успях да й купя къщичка с мандаринова градина.

Винаги ме е привличала тишината. Ако наоколо се руши това, което ми се е струвало вечно, а надеждата вяло пърха по изсъхналата земя, искам само едно — тишина. Но не онази кънтяща тишина, която идва със смъртта. Да търсиш такава тишина е като да си криеш главата в пясъка, а страховете те карат да бягаш от самия себе си. Аз търся друго — лекото чувство на спокойствие, когато се намираш в условията, в които те е поставила съдбата, признаваш ги доброволно, но във всеки момент можеш да промениш орбитата. Например оказвайки се край морето, да му кажеш „Здравей, отдавна не сме се виждали!“, дори вълните още да не са успели да заличат скорошните ти стъпки по пясъка.

Моята тишина не ми отнема нищо, но и не ме награждава с нещо екзотично. Просто ми е добре в това състояние на безмълвие. Няма нито въпросителни, нито дори удивителни знаци. Само запетайки и точки — всичко, както обикновено, си има начало, продължение и… край. Като закономерен завършек на поредната серпантина, предвкусване на ново начало и разбира се, продължение на всичко добро.

Искаш ли да ти кажа кога е била онази тишина, за която говоря? Вчера. С теб прекарахме четири часа на верандата, наблюдавахме как се движи късното слънце и как по небето се носят розовите вихри на облаците. Седяхме, докато не замръзнахме, облякохме си якетата, направихме си мандаринов чай и поседяхме още, като се наслаждавахме на звездната нощ. Изглежда като обикновена картина от лятна почивка. Но в нея има толкова много от онова, с което ще се топлим в снежните дни!