Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (32)

7

Слушам го и разбирам колко много си приличаме. Не сме противоположности, които, както е известно, се привличат. Имаме две почти еднакви истории, които се сливат в едно цяло, в една нова история. Имаме еднакви рани, пропуски, противодействия. Разглеждам съненото нощно небе и се мъча да открия отговора там. Какво ни събра с Ре? Разбира се, сходството във възгледите помага, но не е достатъчно, за да изградиш онова, което всяка сутрин те прави щастлив. Когато отваряш очи и се гушваш в ръцете му, в топлите му силни пръсти, и усещаш колко ценна е тази награда: до теб е човекът, когото искаш да виждаш винаги, независимо в какво настроение се събуждаш. Кое е онова, което и двамата сме търсили с такава страст и което най-после сме намерили един в друг? Може би доверие. Към себе си, към другия, към живота.

Вярно, моят живот отива към своя край. Но няма да го кажа на Ре. Нека нищо не нарушава спокойствието ни. Заслужили сме го.

* * *

Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома. Ти си точно такъв. Дълго време във връзките си съм се чувствала като в дом за сираци. Дойдат, поразгледат, погалят те по главата, но избират друг. Или пък те вземат, но изведнъж те забравят на някое шумно кръстовище, сякаш си предмет.

Виждах как тези хора, с моята надежда в ръце, се отдалечават, изгубват се в тълпата, и дори не се сърдех — свикнала съм да оставам сама. С течение на времето вече престанах да чакам, лутах се сама в търсене на някой, който, не да поеме отговорност (не ми трябва такава щедрост, сама ще се справя!), а просто да е до мен. И намирах, обичах, дори накрая опитвах вкуса на щастието. А след това губех. И отново се изгубвах.

Ре се появи в живота ми точно в такъв момент, когато още малко и щях да престана да вярвам. Сега всичко е наред. Ние сме в Жълтото село. Докато той пише книгата си, аз мъкна вкъщи цветни раковини, полирани от морето. Мисля си, че онези, които наемат къщичката след нас, ще открият още много съкровища, скрити на разни местенца из нея.

* * *

Заради настъпилата тишина вътре в мен, повече мълча. Искам да слушам теб. Прекарваме на верандата вечерните часове, когато слънцето вече не прежуря толкова силно. Седя във висящото плетено кресло, а ти пушиш, приседнал на перилата. Зад теб е пурпурнооранжевият залез, покрил маслиновите горички със загадъчна жълта мъгла. Някъде в далечината, до Безмълвната планина, млади овчарчета подгонват стадото с овцете си, които блеят тревожно и се притискат една към друга. Рикардо от съседната къща се кара на любимата си овчарка Дарин, която след залез-слънце става по-активна, подскача и се заиграва с възрастния си стопанин. Рикардо се сърди, когато кучето пречи на заниманията му — повече от двайсет и пет години той изработва на малък струг дървени блокчета с еднаква форма, а после от тях майстори мебели за продан.

Ре казва, че скромното Жълто село със своята делова и същевременно разумно разпределена енергия му напомня огромния Банкок. И тук, и там, по улиците тичат боси деца, а кокошките живеят в абсолютна свобода, снасяйки яйцата си

където им падне. „Имаш чувството, че Овалният град и Жълтото село са две отделни държави в двата края на света. Там, в града, животът е ярък и шумен. Но едновременно с това е някак иносказателен, с философия, с подтекст. А тук всичко е на пълен самотек, толкова чистосърдечно, открито, просто и разбираемо. Север, кажи къде се чувстваш по-добре?“

Иска ми се да му кажа: навсякъде, само да съм с теб! Но този отговор ми се струва прекалено банален и просто се усмихвам. Когато познаваш някого от достатъчно дълго време, думите престават да се леят като река, както в първите дни на връзката. Онова, което искаш да споделиш, често не се изразява с думи. Замира вътре в теб. И не от разочарование или заради рутината на ежедневието. Просто се сливаш с мирогледа на другия. Започва да ти се струва, че няма какво повече да споделиш, защото вече всичко е общо. И чувствата сякаш вече не са толкова силни — не вибрират, не те разтърсват, разпръсквайки искри от емоции. Тогава започваш да говориш с очи, с ръце, с докосвания. Мисля, че няма по-прекрасна проява на любовта.

„Обичам и двете места, Ре. За мен те са едно цяло… Но бих искала да живея тук. С теб.“ Той се приближава, сяда до мен и се усмихва: „Не знам… А на мен ми се струва, че ти просто много обичаш праскови. Тук има толкова много… и най-приятното е, че не трябва да плащаш за тях. Познах ли?“

Хубаво е, че го има. Най-скъпият ми.