Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (30)

5

Лято. Лимонено златни дни, сладко от бели череши, безкрайни криволичещи улици във всички посоки, тухлени къщички с прозорци в тюркоазен цвят, нанизи от червени чушки се сушат по верандите. Тук сякаш е началото на света. Тревогите са изчезнали и вече не ме е страх да поглеждам в нощните огледала. Там ги няма страшните тайни и призраците от миналото — настаних ги по местата им, проверих багажа им и изчаквайки изсвирването на влака, ги изпратих под смрачените небеса.

Има толкова много слънце, че денем от горещината въздухът трепти над паважа. Само понякога преръсва дъжд, но той не е страшен — капките са големи, топли, нагрети от слънцето. Моята вечер тук е нежният ветрец, белите стени на нашата къщичка, бутилката „Пино Гриджо“ и зеленчуците с козе сирене.

Щастлива съм. И не защото всички проблеми са решени. В някаква степен нещата се заплетоха още повече, но въпреки това стана някак си по-леко. С всеки изминал ден тази лекота е все по-осезаема. Още половин година тук, с него, и ще стана безтегловна.

От сутринта до шест вечерта Ре пише книгата си, а аз ходя на пръсти около него, сготвям по нещо вкусничко, после се разхождам по улиците с прасковените дървета покрай тях. Плодовете са почти узрели, скоро ще може да си откъснем от тях и да се наслаждаваме на вкуса и кадифения им аромат.

Жълтото село. Тук сме. Втора седмица на поразително спокойствие. Не се замисляш за това как тече животът, а изцяло се потапяш в него, дори без да затвориш очи. Как е възможно… нали толкова сме свикнали с всекидневната борба, с отвоюваните мигове на щастие. А тук, около нас с Ре, дори не са мигове, а цели седмици абсолютно щастие. Може да си го режеш на парченца и да го сервираш като ароматен рахат локум.

Снощи, преди да заспя се размечтах да имам това щастие задълго. Пределно ми е ясно, че съществува и реалността с нейните правила. Но кой може да ни забрани да продължим да носим това щастие вътре в себе си? Поне там сме си господари — няма часовници, будилници, офиси, началници. Защо да не удължаваме това вътрешно щастие, докато то отново не се влее в реалността. От лято до лято. И винаги да е така, напук на студовете.

В Жълтото село винаги е шумно. Но този шум не е натрапчив, той е в хармония с напредването на деня. Тук всичко е по местата си. Струва ни се, че е така, както трябва да бъде, макар че никога не знаем точната подредба. Тук дори не ни се мисли за това. Просто се оглеждаме и разбираме, че суровият свят не е замърсил водата на местните извори. Тук изобщо не са чували за изнасянето на токсични отпадъци в развиващите се страни, нито за конвенцията от Базел. Или за това, че глобалните темпове на нарастване на населението на земята през последните петдесет години са двойно по-ниски.

Докато се наслаждавам на оранжевата диня, наблюдавам живота в Жълтото село. Понякога спокойствието на човек се дължи на елементарното невежество.

Прекалено много се задълбочаваме, на прекалено много неща се опитваме да намерим оправдание или да се противопоставим. Знанието невинаги е сила. Знанието във всички случаи натежава, а и не всеки, получил това знание, може да го насочи в правилното русло. Най-често просто се претоварваме, препълваме се с излишна информация, чувствайки се уж подготвени за бъдещи заплахи, а всъщност ставаме още по-уязвими и беззащитни. Понякога трябва да не знаеш или да пропуснеш нещо, за да си останеш щастлив.

Купувам домашна шипкова лимонада от стареца със зелената риза. Тук повечето възрастни мъже, кой знае защо, носят зелени ризи. Докато той разрежда сиропа с газирана вода, любопитно го подпитвам за края на света: „Казват, че ще е съвсем скоро. Това не ви ли плаши?“ Старецът се усмихва, поклаща глава и закрепва на ръба на чашата парченце лайм: „Много по-важно е, момичето ми, дали не е дошъл краят на вътрешната ти светлина. Светлината, която гори в теб.“

Ние много усложняваме нещата. Онова, към което можем да се отнасяме с лекота, ние разглобяваме на части, прибавяме опасенията си, препълваме го с емоции, а после носим със себе си този товар и търсим къде да го изхвърлим или на кого да го прехвърлим. Дори светът да се е побъркал, това съвсем не е повод да отпуснем юздите и трескаво да препускаме след другите.

Когато бях дете, мама, в изблик на възмущение, често ми казваше: „Ако всички започнат да скачат от прозорците, и ти ли ще скочиш? Най-напред отговаряй за себе си.“ В Жълтото село разбрах колко е важно да пазя своето — онова, което е присъщо точно на мен, доброто, което на някого може да се стори глупаво. Щастието съвсем не е това, което чакаме, и в редки моменти получаваме. Щастието е онова нещо у нас, което се радва на тези моменти.