Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (27)

2

На всяка жена се пада по една всепоглъщаща любов. Всичко след нея е едно осъзнато усещане, когато просто се чувстваш добре, че той е до теб. И тук не става въпрос за случаите, когато, изтерзана и отчаяна, си позволяваш да обичаш, но отговаряйки на целувките му, си мислиш за другия, който никога повече няма да се върне при теб.

Осъзнатата любов не е егоистично потребителско отношение. Тя идва в живота на всяка жена, когато срещне човек, който не я завладява с красиви думи. Човек, когото няма нужда да представя в друга светлина. Хващате се за ръка и спокойно вървите напред, като оставяте зад гърба си предишните разочарования и напразните очаквания. Не изтривате миналото, но го натиквате в най-забутания ъгъл и правите стъпка към новия си живот. Да, можеш да обичаш по различен начин. Важното е да не се страхуваш, че това може да свърши.

Това, което изпитвам към него, както и той към мен, е същото онова осъзнато чувство, до което и двамата сме стигнали след поредица загуби. Той не се интересува от подробностите в моя живот, аз не се интересувам от подробностите в неговия. Не си прехвърляме взаимно преживяното, не бързаме да се опознаем, говорим си за неща, случили се съвсем наскоро. И не от страх да не сбъркаме, да не развалим впечатлението, да не разрушим нещо, преди да е укрепнало. А от желание да се движим в златната среда — максимално да изравним скоростта на корабите, да следваме един и същи курс и да чакаме нашето място на хоризонта, където да хвърлим котва. Да не прибързваме, но и да не се бавим — и едното, и другото могат да се окажат фатални. Затова е по-добре да се движим предпазливо, и най-важното, в синхрон, за да опазим все още крехкото, но толкова вълшебно усещане.

— Помниш ли вечерта, когато те нападнаха? Споменът е неприятен. Но виж как всичко се обърна в наша полза. Слава Богу, че тази нощ бях излязъл да се разходя, преди да заспя и успях да ти се притека на помощ… Когато окървавена, в безсъзнание те вкарваха на носилка в колата, внезапно усетих, че ужасно ме е страх за теб. Сякаш за тези десет минути, през които бях до теб в очакване на „Бърза помощ“, нещо в мен се промени. Разтвори се. Гледах те и по бузите ми се стичаха сълзи, защото току-що бях срещнал човека, когото бях търсил толкова дълго. Въпреки че още не бяхме разменили и дума, не се познавахме. Необяснимо чувство.

Целувам ръката му, смея се и казвам, че съм платила доста скъпо за срещата с него — с черепно-мозъчна травма, счупено ребро и две седмици в болница. „Понякога си мисля: какво би било, ако ти не се беше появил навреме? Нима щях да умра от толкова глупава смърт? От първия си ден в Овалния град не бях се страхувала от нищо. Да, естествено, че внимавах. Но някой да ме нападне така… Когато идваш в малък град от мегаполис, където грабят и убиват едва ли не на всеки час, ти се струва, че не може да има по-сигурно място. Оказва се, че не е така.“

Ре ме прегръща силно и ме моли да сменя темата: „Нали не си забравила, че Начо ни покани към седем на лазаня с тиквички? Време е да се приготвяш. Нали я знаеш как се сърди, когато някой закъснява.“ Лазанята с тиквички е фирменият специалитет на моята приятелка и съседка, отдавнашна фенка на София Лорен. Начо прочела рецептата в едно нейно интервю и сега иска и ние да опитаме това, по думите й, „най-вкусно пролетно ястие“.

Докато Ре си взема душ, аз си меря температурата. Слава Богу, термометърът показва трийсет и шест и две. Цялата минала седмица температурата ми беше малко над трийсет и пет, едва успявах да го скрия от него. Не съм разказала на Ре за болестта си. Защо е нужно? За да се тревожи, да не се отделя от леглото ми, да ме съжалява? А може би ме е страх, че и Ре ще си отиде, когато разбере? Не, Север, той не е такъв.

И преди това се опитвах да не мисля за болестта си, но след срещата с Ре пропъждам всяка мисъл за нея. Щастлива съм. Искам това щастие да не ме напуска до последния ми дъх. До последната минута. С Ре се съживих. Сякаш вътре в мен някой е отворил широко прозорците и пролетният вятър е издухал всичко лошо: миризмата на застояло, наслоения прах, угнетяващата пустота.