Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (26)

1

— Ще пиеш ли кафе?

— Не, благодаря. Предпочитам ябълки.

Прозорецът в кухнята е отворен. От там няма изглед към крайбрежната алея. Виждат се сгради, подобни на цветни кубчета, разхвърляни по неравното покривало на хълмовете. Правя кафе, ароматът му се смесва с дъха на пролетта, от което въздухът в кухнята просветлява до вълшебна прозрачност.

Тази пролет дойде някак неочаквано. Цели две седмици бушуваха бури и вятърът прекърши доста чадъри. После дойде вторникът от новата, трета поред седмица и на небето се възкачи толкова щедро слънце, че се наложи да си сваля палтото. Страхотна пролет. С дъх на обновено море и слънчеви лъчи през още младите листа. Вчера ходихме в местния зоопарк, където и животните се радваха на топлото време: пингвините строяха къщичките си, стогодишните костенурки се целуваха, а слоновете, очакващи скорошно попълнение в семейството, се поливаха един друг с вода.

Беля жълтите ябълки, режа ги на резенчета и ги нареждам като слънце в синята чиния. Връщам се на нашето балконче, където седи Ре, вдигнал крака на перилата. Съзерцава с доволна физиономия похъркващия Пако. Наблюдавам тази картина и не мога да повярвам, че само преди някакви си три месеца между тези стени е имало повече самота, отколкото в най-далечната пустиня. Това беше гордата самота, която избираш съзнателно с надеждата, че ще ти помогне да подредиш мислите си и да пуснеш на свобода миналото, което мъкнеш навсякъде със себе си като интересна книга. Посягаш към нея при всеки удобен случай и се надяваш, че скоро ще я дочетеш и най-сетне ще можеш да прекрачиш уверено в бъдещето.

Не се съмнявам в този метод. Самата аз живеех така и се надявах на същото. Но всички методи, теории и схеми губят актуалността си, когато срещнеш… спасител. Човек, който те разбира. Който влиза в живота ти неочаквано и запълва празнотата му с присъствието си. С любовта си, основана не само на приятелството и сходните ви съдби, но и на нещо трудно за обяснение. Може би привличане?…

— Ей, момко, не тъгувай, дъждът не ще измие слънцето — силиците няма да му стигнат. А ние с теб, за Новата година ще изтрием всички стари сметки, и ще избягаме на място, дето друга реч се лее и повсеместно щастие цари, и прасковите зреят там през май…

Слагам чинийката и чашата на масата, като си тананикам онази негърска песничка — нашата с Пако. Той в полудрямка започва да върти опашка, усмихвам се на чувствителното си куче и си припомням деня, когато го видях за първи път. Изгоненият отерхаунд трогателно се беше подслонил във ветровития ни вход. В очите му видях същото, което беше и в моите — отчаяно желание да продължава да живее, макар и с последни сили. Справихме се.

— До Нова година има още време. Надявам се, че не се каниш да избягаш. Да знаеш, Север, никъде няма да те пусна. Ще те пазя денонощно.

— Денонощно ли? Нямам нищо против! С твоята работа това ще е истинско чудо.

— Е, физическото присъствие е само половината работа. Много по-важна е сърдечната привързаност. Може да ти се стори патетично, но наистина мисля така.

— Ре, знаеш ли, започнах да се плаша от думи, които означават много, всичко. Струва ми се, че колкото по-често ги произнасям, толкова повече се приближавам към загубата. Сигурно заради преживените раздели. Но искам да знаеш: щастлива съм, че си до мен.

— И аз. Щастлив съм. С теб… И какво излиза, че рядко ще ми се обясняваш в любов?

— Може би. Но ще бъда до теб, ще те обичам без думи — с присъствието си, с грижите си, с докосванията си.

— Съгласен съм!

При нас с него всичко е просто. Заедно сме и ни е добре. Дойдохме един при друг навреме: аз, объркана, се мятах в мрежата на неочакваната развръзка, а той, изтормозен от нерадостния си живот, търсеше само спокойствие.

— Добре е, че ние със Зейнеп нямахме дете. Защото отношенията ни щяха да се крепят само на любовта към него. Ето, сестра ми — разведе се с мъжа си, имат петгодишен син. Веднъж ми каза: „Навремето Пати стана причината да престанем да спим прегърнати. Но напоследък Пати е единствената причина да продължаваме да спим в едно легло.“

Прегръщам силно Ре и искам да му кажа, че с всеки изминал ден потъвам в него все по-дълбоко, макар да съм си мислела, че никога повече няма да се влюбя. Въздържам се. Пак онзи, същият страх от силните думи.

По-добре да го целуна.