Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (24)

24

До нашата улица има буквално десет-петнайсет крачки. Сега нагорнището ще свърши, ще завия наляво и край: вкъщи съм си. Там ме чакат недопитият сок от праскови, изгладнелият Пако, разхвърляното от сутринта легло и подаръците за Сия. Колет с безглутенови продукти, получен с бърза поща от Града на лошото време. Свързах се с една приятелка, бивша колежка, която ми намери тези продукти, разрешени за болните от целиакия. Сома и малката ще се зарадват!

Забързвам крачка, без да се оглеждам. Скривам ръцете си в ръкавите на якето. С гърба си усещам, как той също ускорява крачка, но го прави почти безшумно, сякаш се прокрадва. Страх ме е да се обърна. И не бива — за да не издавам страха си. Днес времето е прохладно, без вятър. Прекрасно е. Обикновено в Овалния град всяка вечер, независимо от сезона, подухва слаб вятър, разнасяйки из кварталите ехтящите гласове. Но днес, като във филм на Хичкок, цари тайнствена тишина. Пълно затишие. В това тревожно безмълвие можеш да чуеш дори жуженето на прелетяло край теб насекомо.

Излязох от ресторанта в единайсет, след като измих съдовете, останали след вечерните клиенти. Майката на Сакина почина и тя отлетя за К. — ще я замествам още два дни. Затова свършвам толкова късно. Днес реших да походя пеш, макар че обикновено вземам автобуса. Допуснах грешка.

Забелязах, че някой върви след мен, когато наближих кръстовището. Висок кльощав мъж с рошави черни вежди. Не го видях много добре. Само веждите, да, тях ги запомних веднага. Страх ме е да извадя мобилния си телефон от джоба. Страх ме е да направя каквото и да било, ако то ще ме принуди да забавя крачка. Не се паникьосвай, Север, това най-вероятно е обикновен минувач, който живее наблизо и също се прибира вкъщи, където го чакат. Силният удар по тила ме сварва неподготвена. Опитвам се да изкрещя — не мога. Устата ми е пълна с топла кръв.

Искам да се обърна, но още един удар ми подсича краката! Падам на земята, виждам го замъглено. Широки черни вежди. На две крачки съм от моята улица. Пред мен е мокрият след скорошния дъжд асфалт с малки локвички. В мозъка ми пулсира мисълта: не бива да умирам! Трябва да разходя Пако, той вече се е измъчил от чакане. Трябва да опаковам вкуснотиите за Сия, за да си ги получи утре. Очите ми се затварят. Опитвам се да остана в съзнание, да не загубя последната картина, която запомних преди удара — покривът на отсрещната сграда. Силите ме напускат, тялото ми е като от памук. Тъмнината ме засмуква и последното, което чувам, е неговата ругатня.

Той говори насечено, не разбирам всички думи. Разбирам омразата. „Смееш… прекалено много… не може…“ Вече потъвам в тъмнината, остава ми съвсем малко, когато силен звук от удари прорязва слуха ми. Бие ли ме? Но не чувствам болка и тялото ми не се разтърсва. Какво става? Тъмнината ме покрива изцяло. Край. Намирам се в непознато пространство. Заобиколена от неясно очертани стени в бежов цвят, а по тях, като от прожекционен апарат, изплуват цветните картини на спомените.

… Вечер от предишния ми живот. Навън Градът на лошото време е обхванат от снежна виелица. Седя пред телевизора в новия ни дом и изведнъж токът спира. Не знам къде се намира таблото с бушоните. В тъмнината ме обхваща паника. Пипнешком откривам телефона — ти си в голямо задръстване. „Скъпи, идвай си по-бързо!“ Най-сетне се сещам да отворя вратата към стълбищната площадка — там поне е светло. Седя на прага, чакам те, но ти все не идваш. Студено е, изглеждам смешно по пижама на стълбището. Лека-полека съобразителността ми се връща — събирам всички свещи вкъщи и ги нареждам в банята. Сега си имам светло местенце, където мога да седя, да чета и да чакам спасението.

Когато се уморявам да чакам, излизам от банята, проучвам антрето и изведнъж намирам таблото. Напосоки вдигам нагоре палчетата на бушоните. В мига, в който отново светва, ти се появяваш на прага. С увит на врата шал, с червен от студа нос. Усмихваш се, прегръщаш ме силно, казваш ми, че съм юнак, че съм се справила сама, а аз се разплаквам. Дали от преживяния страх, или защото толкова много те чаках. Както никога досега.

Много ми се иска да се появиш и сега. Но как ще попаднеш тук, в непознатото пространство между тези мрачни стени?