Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (23)

23

Здравей,

Още едно писмо. Не за теб. По-скоро за мен. От теб. Всичко написано си остава в чекмеджето на старинния скрин. Сулеме казва, че той е свикнал с остатъците от спомени — обикновено в него е пазила онова, което са й подарявали бившите й мъже. Искам и ти да станеш бивш за мен. Окончателно. Между нас има пет часа разлика, хиляди километри и разрушени надежди, но въпреки това съм силно привързана към теб. Често те виждам нощем. Сядаш на леглото ми, гледам те в очите. На моменти затварям очи — ами ако изчезнеш? Но когато ги отворя, ти все така си до мен. Разбирам, че сама съм си виновна. Аз сама те викам. От самота, по навик ли защото не мога да превъзмогна връзката между нас?…

Защо пиша всичко това ли? Като психотерапия. Олеква ми, когато прехвърля недоизказаното върху лист хартия. Не ми се иска да говоря за това, пък и няма с кого. В тихите си мечти горещо желая ти да си тук, до мен. Бих скрила болестта си и тогава, всяка нощ от отредените ми до края, бих могла да заспивам спокойно, заслушана в лекото дишане на човека, когото обичам повече от себе си. Това не би било самоизмама. Без претенции за нещо повече, просто бих живяла с онова, което ми е останало. Без въобще да обръщам внимание на гордостта, на принципите. Само да умра щастлива.

Тръгнах си не само защото ти не ме подкрепи. Просто времето беше такова. Толкова бях уморена, че бях готова да избягам, където и да е. Не можех да стоя на едно място — краката ми се впускаха в бяг, по-далече от предишните места. Не можех да понасям повече твоето мълчание и своите страхове, и тези крайности, и преходите от едното към другото. Най-сложното в отношенията са дяволските преходи от надежда към отчаяние, от увереност към съмнения.

Нещо в мен се пречупи. Може би приемникът на любовта. Но се страхувах да си го призная, въртях се в затворен кръг, прогонвах съмненията и се опиянявах от редките проблясъци на искреността ти. Търсех най-малкото — добрата дума, подкрепата. Търсех тласъка, който да ме върне отново към сладостната самоизмама. Но към каквито и уловки да прибягвах, маскирайки страховете си, те не изчезваха — само растяха. Въпреки всичките ми усилия. Всичко беше напразно.

Спомням си квартирата ни с белите стени. И ти, като мен, обичаше новите жилища, в които има много светлина и пространство, без стари вещи на тавана и в килера, с големи прозорци и панорамна гледка от тях. Наехме си точно такова жилище — на четиринайсетия етаж, точно под небето, с прозорци с широки первази… Какви щастливи дни бяха! Помниш ли, стояхме на терасата със затворени очи и си представяхме една мечта за двама. Че сме някъде далече… и там долу не е шумната улица, а топлото море, което гали скалите. И се чува не бученето от минаващите коли, а шумът на прибоя.

Имахме и тежки периоди, когато ти затръшваше вратата и изчезваше за седмица. Като упорит тийнейджър никога не признаваше вината си. Говореше много, изкарваше ме виновна и си тръгваше. Съжалявам, че така и не се научихме да решаваме конфликтите честно и отговорно. Да, косвено бях виновна за много неща. Защото не можех да се разделя с теб дори за малко, дори когато се налагаше.

Сега, когато и тъжното, и радостното са в миналото, когато разбрах по-добре и теб, и себе си, независимо от всичко, отново бих те пуснала в живота си. Не ти се сърдя, прости ми и ти. Аз също ти причинявах болка — само защото и мен ме болеше. И в крайна сметка ние се наранявахме взаимно с бодлите си, като таралежи, които се опитват да се стоплят. Но станахме по-добри и търпими, нали?

Пази се.