Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (22)

22

Телевизорът в кухнята на ресторанта работи през целия ден. Когато излизам да пуша, спирам пред него и попадам на прогнозата за времето в различните региони на света. Лондон, Париж, Барселона, Дубай, Истанбул… Шестият е моят Град на лошото време. Температурите там пак са със знак минус. За няколко секунди на екрана показват точно онова място, където ходехме с баба да гледаме парада по случай майския празник.

Бързам да изляза в задния двор на ресторанта, да подишам чист въздух. Паля цигара, облегната на нагрятата от слънцето стена. Покрай мен минават хора, които говорят на чужд език, и изведнъж ми се приисква да се върна там. Само за един ден. Да походя по скърцащия сняг, да поседя в някое задръстване, после да се гмурна в метрото и след девет спирки да стигна до своята, да изляза на повърхността, пак на студа, и да си запаля дългоочакваната цигара.

Някой ще ме блъсне с лакът, докато минава покрай мен, друг ще промърмори ядно: „Абе, момиче, точно тук ли трябваше да застанеш?“, а трети ще спре да ме попита колко е часът, като вметне между другото: „Вече почти не остана до Нова година“. И аз ще кимна, ще му се усмихна и ще се обадя на приятелка, за да планираме за ваканцията някое пътуване сред природата, където цари бяла тишина, стрелкат се катерички, а във фурната се зачервява голяма баница и пръска аромат из цялата къща. Приятелката ми ще се засмее, ще каже, че заради „проклетата работа“ съвсем е забравила за празника и ще предложи тези дни да обиколим магазините. И да купим още мандарини, по възможност абхазки. Да, мандарини, закъде без тях — празникът трябва да мирише на празник!

Моят Град на лошото време е предназначен за динамичен живот. В него се бориш, завоюваш, получаваш и бързаш, дори ако няма закъде да бързаш. Там нямаш време да боледуваш: ако е грип, го караш на крак; ако те заболи глава, веднага вземаш хапче. В Града на лошото време е невъзможно да си представиш, че болката ще отмине сама — трябва по-бързо да я ликвидираш, тя е враг, защото работният ден свършва след час, или защото е петък, а да прекараш почивните дни болен вкъщи значи да се лишиш от глътката свобода чак до следващия петък.

Там е трудно без любов, защото любовта всъщност е единственото, което те сгрява. Вечер, изтощен от работата и от разстоянията, се връщаш вкъщи, изхлузваш с усилие мокрите ботуши… и изведнъж го виждаш. Най-близкия си човек. С мисълта за чиито прегръдки понасяш всичките тегоби на деня. И моментално се отпускаш — денят не ти се вижда толкова лош, щом завършва толкова приятно.

Тук, в сърцето на приласканата от слънцето земя, не се сещам често за Града на лошото време. Освен ако нещо не ми напомни за него. По-често си мисля за хората, които останаха там. За мен градът и хората са два различни полюса. Те са свързани помежду си случайно, но като ценност съществуват отделно един от друг. Градът е място, където можеш да се върнеш винаги. При хората не е така. С тях или оставаш още известно време, или се разделяш на мига — най-често без възможност за връщане.

И още: впечатлението от града може да не е свързано с преживяното в него, а хората и отношенията са неразривно свързани завинаги.

Затварям очи, спомням си тамошното небе. Мрачно сутрин и едва-едва просветляващо през деня. Като отчаян човек, който тихомълком, пипнешком, все пак намира сили да се върне към живота.

Ядосвах се, когато пред мен се оплакваха от Града на лошото време и продължаваха да живеят в него. Някои мърмореха, че грубата блъсканица е навсякъде, че е мръсно и има прекалено много пришълци. Други твърдяха, че този град просто се е изчерпал, и всеки, който живее в него, едва изчаква реда си да избяга по-надалече.

Кипвах от гняв, едва се сдържах. В тази огромна страна има много места за живеене. И все пак смелчаците, талантите и авантюристите идват точно в Града на лошото време, за да намерят себе си. Тогава защо много от тях, започнали да осъществяват мечтите си тук, сега са недоволни от него? Защо продължават да чакат изгодни предложения, без да проявят и капка благодарност? Когато си направил своя избор, да го обсъждаш, е късно, ако не и глупаво.

Градът е недооценен, предаван неведнъж, но силен. Той ще се възроди отново. Бих се върнала в него, ако имах повече от един сценарий. Но сега нямам достатъчно енергия, за да живея в този мегаполис. Просто искам да затворя очи спокойно. В тишина. Под слънцето.