Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (21)

21

Сигурно съм била лош приятел, щом онези, с които някога сме се държали за ръце, не си спомнят за мен. Избягвам да мисля за това. Има ли смисъл? Само на моменти се укорявам, когато виждам шумни компании и се сещам как през почивните дни се откъсвахме от света, прекъсвайки напълно връзката си с него. „Преяждахме“ до насита с радостта, която си дарявахме една на друга, за да се завърнем после в него с нови сили. Това „ние“ не включваше много хора — само три близки приятелки, на които не се налагаше да обясняваш необяснимото.

Събирахме се ту при едната, ту при другата, и като че ли бяхме готови да прекараме цялата зима на един диван и да наблюдаваме сблъсъка на атмосферните фронтове през големия прозорец на гостната.

Когато научих диагнозата си, две седмици не им казах нищо. Не знаех как, освен това не исках да всявам паника. Но все пак не издържах и накрая им разказах всичко — спокойно, дори без да се разплача. Обаждаха ми се около седмица, говореха ми със съжаление, като на дете, и премълчаваха радостните събития в живота си. А след това съвсем престанаха. Да се обаждат. Да идват. Да ме търсят.

След известно време срещнах една позната, която ми предаде думите на една от приятелките ми: „За какво да си говорим с нея? Сега нашите земни неща не са й интересни.“ Ето така се проверява кой е с теб до следващата спирка, а кой — до края на пътя. Благодарих на познатата си, че ми е казала истината в лицето. Скоро след това си купих билет за Овалния град.

Колко ми беше мъчно да губя близки хора! Тежко, болезнено и срамно, че не съм ги познавала, че съм го допуснала, че съм останала сама. Макар с тъга и болка, ги пуснах да си тръгнат. Колко е лесно да напишеш думата „пуснах“… само някакви си шест букви. А зад всяка от тях — върволица от страхове, дълбока потребност да го преживееш, да стигнеш до дъното на „вътрешния си кладенец“, да оплачеш загубите. И сълзите се леят, не спират… Сякаш ще си изплачеш очите и всеки момент под краката ти ще се образува блато, което ще те погълне завинаги.

Още от първия си ден в Овалния град, сякаш като компенсация за загубите от миналото, срещам хора, които най-искрено ми даряват топлина, носят ми вкусни неща, подкрепят ме с прости и сърдечни думи. Не ми обещават вечна любов и приятелство. Не жонглират със силни думи. Те просто влизат в дните ми и ги изпълват с топлота — това, от което се нуждая толкова силно. Все още не владея добре езика им, говоря единствено английски, но вече знам правилата на местния живот и готвя прилично националните им ястия. Например круши, пълнени със сладък ориз.

Излизам от работа и както винаги тръгвам към крайбрежната алея. Към кея. Всеки ден ходя до морето, броя гребените на връхлитащите вълни и ми се струва, че ей сега някъде съвсем наблизо ще видя светлината на фара. Спомням си думите на баба ми, когато тичах при нея, недоволна от заобикалящия ме свят: „Миличка, понякога е по-добре да не упорстваш, а мълчаливо да наблюдаваш как ще се развият нещата около теб. Лекувай се с тишина, не избързвай с решенията си в живота — ще видиш как и най-стегнатите възли ще се развържат. Най-важното се намира близо до нас, под носа ни — трябва само да се огледаме внимателно. А вместо това ние се измъчваме, хвърляме се от една крайност в друга, търсим изход… И обикновено го намираме твърде късно, когато вече ни е все едно.“

Обикнах Овалния град. Заради неговата праволинейност. Усещането ми е, че тук няма жени, които нощем се обръщат към стената с мисълта „хайде, прегърни ме!“, нито мъже, будещи се сутрин с въпроса, каква причина да измислят за поредното си закъснение довечера. Тук живеят честно — или в горда самота, или с наистина любим човек. Няма средно положение — или на дъното, или на повърхността. Жителите на този град са вътрешно свободни.

Начо ми даде ценен съвет: „Позволи си да дишаш с пълни гърди и не се вкарвай в рамки. Силата е с този, който вярва, че я притежава.“

… На връщане към вкъщи си купувам ароматен сладкиш и стек цигари. Лекарят ми беше наредил да спазвам диета и да спра да пуша. Не правя нито едното, нито другото. Това не е протест. Просто искам да живея, а не да „доизживявам“. Искам да не мисля колко време ми остава. Още съм тук. На моята история не е сложена точка. Продължавам да я дописвам и нищо не задрасквам.

Живея в мир. Всичко, което ме прави по-щастлива, ме приближава към света.