Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (18)

18

Тук отново е студено. По цели дни старателно трупам топлина, но ми се струва, че запасите ми са на привършване. Увита в шала, седя до прозореца и наблюдавам крайбрежната алея в пяната на тревожните вълни. Гледам как прохладният вятър се мушва в якето на някой минувач и забавно го издува. Върнах се от работа, свалих си обувките, направих си чай от лайка и реших да не правя нищо друго. Само преди лягане ще се разходя с Пако.

Днес е денят на нахлулата пустота. Телефонът се скъсва да звъни, на два пъти чукаха на вратата. А аз се чувствам като папагал, върху чиято клетка са метнали одеяло. Иска ми се да гледам мълчаливо през прозореца и да си пийвам нещо топличко. Трудно ми е да общувам.

Отново ме влече към Града на лошото време, към годините, когато съм живяла там. Вчера, докато пишех писмото, проумях защо обичах мъжете така самоотвержено и самоунищожително и защо толкова дълго не ги пусках от живота си. Вкопчвах се в тях като удавник в последните глътки въздух. Аз нямах баща. В детството, а и в младостта си, някак не усещах липсата му. Дядо и баба, мама със суровия й характер запушваха тази дупка с тухли от внимание и грижи. Бях им едничка. И любовта на тези трима души не ми позволяваше да почувствам, че съм ощетена.

В нашия клас, група, поток, липсата на баща беше почти норма — познат и вече обичаен семеен модел. Дори някой да се е терзал по този повод, не го е обсъждал с връстниците си. Аз лично изобщо не го преживявах, докато един ден, точно преди да навърша двайсет и две, вкъщи не дойде висок, напълно побелял мъж. Личеше, че някога е бил риж. Мама го покани в стаята, където гладех светло синята си атлазена рокля за утрешното тържество, и напълно безизразно каза: „Запознайте се. Това е баща ти. Сергей Владимирович.“

Всяка жена среща мъж, който разделя живота й на две: преди срещата с него и след това. За мен този мъж стана Сергей Владимирович. Така и не му казах татко, нито веднъж.

Сергей Владимирович се приближи и ми подаде ръка. Кимнах. Някога баба казваше: „Когато на пръв поглед не става нищо, всъщност става нещо.“ Не изпитах нито болезнено, нито приятно усещане. Изключих ютията и небрежно отидох в кухнята. Да направя чай. И едва когато минавах през антрето и видях на прага големите кафяви обувки на неочаквания гост, изведнъж разбрах, че през цялото това време, през всичките тези двайсет и две години, някъде дълбоко в душата си съм търсила нещо, което ми липсва, нещо необходимо. Не бях разбрала какво точно, може би защото никога не съм знаела какво е това баща.

В този момент сякаш изхвърчах под налягане от висок стъклен съд с плътна запушалка. Като дух. Оказва се, Север, че има и друга форма на живот, за която дори не си подозирала, докато си била зад прозрачните стъклени стени.

Мама се запознала с баща ми в университета. Във втори курс в хуманитарния факултет. Много красиви думи, разговори за поезия и философия, купчини „чуждестранна литература“, разгорещени обсъждания на самиздатските списания, пламнали очи, вечерни звуци на китара в тесните стаички на общежитието.

Той дълго й се обяснявал в любов, тя дълго се отбранявала. После се предала. Влюбила се. Красивата им история продължила година и половина. Мама забременяла неочаквано, както става обикновено. Казала му. А той изведнъж я попитал: „Какво смяташ да правиш с детето? Сега не е моментът, нали знаеш, трябва да приключа с докторантурата.“ Мама се обърнала и си тръгнала. След отреденото време родила рижо момиченце, а скоро след това започнала вечерна работа. Междувременно ме гледали дядо и баба. Мама тичала между университета и тъкачната фабрика.

Той си спомни за мен след двайсет години. Влезе плахо, изпи си чая, сбогува се с неудобство и си тръгна някак гузно. С големите си кафяви обувки. След това, когато прегръщах някой мъж, често имах чувството, че прегръщам баща си. Силно се притисках до него, не исках да се връщам отново между стъклените стени под плътната запушалка.

Само че в реалността това бяха чужди мъже, а аз не знаех как да реагирам на факта, че вече си имам баща. Така и не успяхме да се сближим.

Малко преди да замина, докато си подреждах нещата, намерих забутан в гардероба касетофон. Преди петнайсетина години мама ми го беше подарила за Нова година. Беше изключително рядко срещан — портативен, закрепваше се на кръста. Държах го в ръце, разглеждах го, без да знам какво да правя с него и как да го използвам, толкова голям и безсмислен. Най-често и в живота е така: в началото страшно много искаш нещо, после го получаваш и накрая си мислиш „И какво да правя с това?“.