Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (17)

17

Здравей,

Отдавна не те виждам. Смених си телефонния номер, изтрих всичките ти контакти. Научих се да се сдържам, когато неканените сълзи издават тъгата ми, и да крия ръцете си в джобовете, когато сами се свиват в юмруци от ярост. Отговарям бодро на въпросите, общувам с хора и от време на време танцувам, когато музиката е весела и не ми напомня за нашите общи песни. Освен това много работя. Уж всичко е наред, но то е… игра. Навремето ти се оплаквах, че не съм открила работата на живота си, призванието си. Както е при теб. Е, сега я намерих! Сега съм добра актриса. В една роля.

Плашат ме дългите пътища, мрачните трасета, които се сливат в монотонна картина през прозореца на колата. Довчера сядах на задната седалка на таксито и облегната до прозореца гледах върволицата от скучни пейзажи, на които като ярки слайдове оживявахме ти, аз. Двамата с теб. Довчера тези картини ме стопляха. Сякаш се пренасях в тяхната атмосфера и отново усещах ръката си в твоята, чувах гласа ти. Веднъж бях казала, че всичко в теб е красиво, освен гласа ти. Че той е прекалено мек, някак неуверен. Тогава ти май че се обиди. Знай, че сега тъгувам именно за гласа ти. За смеха ти по телефона. За твоите думи, които напоследък изричам аз, представяш ли си? Днес за първи път седнах на предната седалка до шофьора и за първи път затворих очи. Не желая никакви картини повече, с теб и мен в тях. С нас, които вече не съществуват.

Понякога питам за теб общи познати, с които се чуваме, макар и рядко. Те ми предадоха, че при теб всичко е наред, че си се подстригал късо и дори си започнал някаква нова връзка. Слушам, ядосвам се, вбесявам се на себе си, че и тук, в чуждия град, не преставам да се интересувам от живота ти, докато се опитвам да повтарям с безразличие: „Радвам се. Радвам се, че всичко при него е добре. И при мен е… прекрасно“. Произнасям последната дума колкото се може по-уверено. Усмивка. Завеса. Ролята е изиграна… Ей така лъжа. Мразя се заради тази лъжа. Но съм длъжна, длъжна съм да бъда силна, пък дано в един момент се почувствам и щастлива. Искам да свикна да бъда щастлива без теб.

Срещам нови мъже. По-скоро просто ги наблюдавам, без да ги допускам до себе си. Някои от тях ме канят на кафе и аз се съгласявам. За да ги разгледам и за пореден път да се убедя, че никой не може да се сравни с теб. Ти си остана най, най. Не те идеализирам, не съм се побъркала, точно обратното, сега мисля по-трезво, отколкото когато и да било. Времето е сложило всичко по местата. Някой от тези мъже е по-красив, друг — по-умен и много по-самоуверен. Но какво ме интересуват те? Никой от тях няма такива очи и ръце като теб. В твоите очи сякаш виждах морето, което от дете обичам повече от всичко друго. В ръцете ти имаше сигурност, по-силна от всякакви думи. Просто те докосвах и усещах как шумните вълни в мен се успокояват, страховете и съмненията се усмиряват. Мечтаех си да имаме дете и то да има същите очи, с море в тях. Но ти не го прие.

Като пиша, ми става по-леко. Може би отстрани това изглежда жалко и смешно, но ми е все едно. Благодаря за всичко, което беше, макар да не е било толкова много. Странно е да си представя, че би могло да те няма. Благодаря. Хубаво е, че те има. Желая ти победи и радост. И никога за нищо да не съжаляваш. И на себе си желая същото…