Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Если бы ты знал…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2018)
Корекция и форматиране
egesihora(2018)

Издание:

Автор: Елчин Сафарли

Заглавие: Ако ти знаеше…

Преводач: Ася Григорова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Gnezdoto

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 20.12.2016

Редактор: Калина Петрова

ISBN: 978-619-7316-07-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8886

История

  1. —Добавяне

15

„Да, той е измъчен. Но ще се оправи, не се тревожете! Топлият дом, грижите и любовта ще помогнат. Това е чудесна порода — отерхаунд. Невероятно дружелюбни кучета, само че доста упорити…“ След последните думи на ветеринаря ми се иска да му отвърна:

„Ами точно като мен.“

Доктор Сингерман слага на Пако намордник и предава кучето на помощничката си — мило момиче с благо лице. Тя ще му остриже сплъстените кичури козина, ще го изкъпе, ще го среши. Той ръмжи, поглежда недоверчиво ветеринаря, но в ръцете на симпатичната му помощничка моментално притихва и вдига опашка. Работата е в това, че Пако не обича мъжете.

„Има отит. Ще му предпиша капки и мултивитамини.“ Питам доктора за възрастта на Пако. „Той е зряло момче, в разцвета на силите си. Нека проблемите, свързани с възрастта, не ви тревожат, радвайте се на живота.“ Иска ми се да отговоря на Сингерман, че съм принудена да мисля за времето, защото диагнозата ми ускорява стрелките на часовника, но пак си премълчавам. Както и да се развият събитията, Пако никога повече няма да бъде изгонен, забравен, пребит. Ще се погрижа за това.

След три часа двамата се прибираме вкъщи. Пако се запознава с новата територия, одобрява я и решава да си избере място по свой вкус. В крайна сметка той полага трийсеткилограмовото си тяло на дивана в хола, а аз се заемам с баничките. Днес ще ни гостува Сома. Режа зелето на тънки сламчици и го изсипвам в тенджерка с дебело дъно. Малко винен оцет, нерафиниран зехтин, черен пипер на зърна, вода. Слагам капака и задушавам на бавен огън. Обичах бабините банички с плънка от зеле. Никой друг не успяваше да ги направи толкова вкусни. За деветнайсетия ми рожден ден ги правихме двете с Анна Павловна. В голямата кухня на селската й къща. По това време преживявах тежко раздялата с първата си любов и в желанието си да избягам от реалността се качих на влака, който водеше право към детството ми. Към същото онова село с улиците, пълни с доматени люспи.

Баба месеше тестото, гледах как го прави, като тайничко бършех неволните сълзи. „Той те обича, пиленце! Просто още е много млад… Мъжът трябва да е малко ревнив. Но ревността му не бива да си личи, както солта във вкусното ядене. Пък и много зависи от жената — ревността често води до недостатъчно открити отношения. Ако «собственото й пространство» е с прекалено високи стени, той го усеща и започва да я тормози. Цялата тайна е в това да отстъпваш, пусни го по-близо до себе си.“

Докато баба си мие ръцете, покривам тестото с вафлена кърпичка и оставям съда близо до печката. „Бабче, и женската ревност ли е толкова страшна? Никога не съм ревнувала…“ Тя бързо се прекръства: „И слава Богу! Женската ревност е съвсем друго нещо. Няма скандали и разпити — това се случва само при истеричките, а тихо отчаяние и страхове. А когато ги криеш, за да го задържиш, само става по-лошо… Жените трябва да споделят всичко, което им е на сърцето.“

Получавах бабината подкрепа през деня, а когато тя си легнеше, моя съветничка ставаше Цветаева. Четях, обляна в сълзи, и мечтаех да стана мъдра и спокойна. И проблемите просто да изчезнат. Или, ако останат, да са съвсем дребни: например пола ли да си облека или панталон?

Веднъж Анна Павловна видя в ръцете ми томчето, взе го, прелисти го и поклати глава: „Младите момичета обичат да четат Марина Цветаева, но аз ти казвам — пази се от нейните стихове. Тя изобщо не прилича на земните жени, цялата е болка. Сякаш стои гола на студа, обърната наопаки, и думите й също са обърнати, като джобове. Срамно е да го гледаш, а да живееш така — боли… Чети други стихове — нека е поне Анна Ахматова. Тя е царица! Силна жена…“

Баба не беше живяла в големи градове, не беше учила в университети, беше посветила младостта си на дядо, лекар педиатър. Гледах я и се удивлявах. На нейната зрялост, вкус, смелост. Колко правдиво мислеше, самостоятелно, опирайки се на опита си.

„Омъжих се за дядо ти на седемнайсет. Беше добър, но страшно придирчив — случвало се е и да ме тупне, ако нещо не му е по вкуса. Царство му небесно! Грижех се за него, после за децата — кога да уча? Катка се изучи и заради мен.“

Ех, ако сега баба беше до мен! Да я слушам, да й вярвам, да не се съмнявам във всяка крачка, да разбирам много неща и да мълча! Да съм на мястото си. Това ми се е случвало само с Анна Павловна.

Но нея я няма, а аз трябва да се залавям с тестото.