Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (7)

7

Брук стоеше до бара на „Соня“, мислейки си, че това с работата под прикритие за ФБР май доста й се удава. Вече беше говорила с Рошел, салонната управителка за вечерта, и Патрик, дежурния мениджър, и им беше обяснила ситуацията. Съвсем небрежно се бе пошегувала, че днес е голяма вечер за ресторанта, и им беше съобщила, че е уредила специални маси за две от резервациите (Торино и Карсън). Казала им бе кого къде да настанят и бе подхвърлила още една шега как се надявала нощта да си остане все така красива, при положение че е положила толкова усилия да им осигури хубав изглед. Ха, ха, ха.

След което бе завършила с най-строгия си а-сега-вървете-и-не-ми-задавайте-повече-въпроси поглед.

Защото, дори ако се окажеше, че работата под прикритие за ФБР все пак не й се удава чак толкова добре, тя възнамеряваше да свърши онова, което се очакваше от нея.

Това бе преди повече от час и междувременно агент Хъксли и красивата червенокоса агентка, играеща ролята на дамата му за тази вечер, бяха пристигнали и се бяха настанили на масата си. Всичко, от което се нуждаеха сега, бе последното и най-важно парченце от пъзела: Торино и сенатор Сандерсън. Оттук нататък щеше да е лесно.

— Извинявай, Брук. Имаме проблем.

И… дотук беше с лесното.

Брук се обърна и видя Рошел пред себе си.

— Какъв проблем?

— Двойката от двайсет и осма маса се оплакаха, че са поискали маса с изглед. Обясних им, че не можем да гарантираме място до прозореца, но те видяха свободната маса, която ти ми каза да запазя за Торино, и поискаха да ги преместим там. Когато им обясних, че масата е резервирана, настояха да говорят с управителя. — Рошел си пое дъх, нетърпелива да предложи решение. — Вече говорих с Патрик. Имаме още една маса до прозореца, която ще се освободи до няколко минути — гостите тъкмо плащат сметката. Патрик иска да знае дали не може да преместим мърморковците на двайсет и осма маса и да настаним Торино на другата маса до прозореца. Все още е едва седем и десет — не би трябвало да има никакъв проблем да я разчистим и подредим за резервацията в седем и половина.

Обикновено, знаеше Брук, това би било напълно приемливо решение. Мърморковците щяха да получат маса до прозореца, а гостите с резервация на името Торино щяха да бъдат настанени веднага щом пристигнат. Имаше само един мъъъничък проблем: подслушвателното устройство, което ФБР и Щатската прокуратура бяха положили такова усилие да скрият на масата на Сандерсън.

Виждайки Брук да се смръщва, Рошел побърза да даде на заден ход.

— Или пък Патрик може да обясни на Мърморковците, че всички маси са резервирани. Няма проблем.

Брук изобщо не се съмняваше, че Патрик и Рошел могат да разрешат проблема — достатъчно добре бе запозната с това, какво се случва в „Соня“ за да знае, че и двамата прекрасно се справят с работата си. Само че неволно ги беше поставила в тази ситуация, без да им даде никакво обяснение, а и искаше да потуши проблема възможно най-бързо, преди загадъчно „резервираната“ маса да привлече твърде много внимание.

— Всичко е наред, Рошел. Кажи на Патрик, че лично ще си поговоря с мърморковците от двайсет и осма маса.

Рошел се сепна.

— Наистина ли?

Брук не можеше да я вини, че е толкова изненадана. Като главен юрист, тя беше вторият най-влиятелен човек в компанията след Иън. Тя отговаряше за въпроси на корпоративно ниво, докато мениджърите отговаряха за ежедневните проблеми, възникващи в ресторантите. Което означаваше, че Брук никога не се занимаваше с оплакванията на клиентите, освен ако те не заплашваха да се превърнат в юридически проблем. Така че намесата й в тази ситуация изглеждаше доста странно.

— Ами да — отвърна, запазвайки спокойното си изражение. — Аз ще се оправя.

Рошел се поколеба, а после объркването върху лицето й бе изместено от любопитство. Ето каква била работата.

Тук ставаше нещо.

Видяла разбирането в очите на другата жена, Брук задържа погледа й. Да, тук ставаше нещо. Ала хубавото на това, да си вторият най-влиятелен човек в компанията, бе, че не е нужно да даваш обяснения.

След миг Рошел кимна.

— Разбира се.

И не зададе нито един въпрос повече.

Брук се отправи към стълбището, което щеше да я отведе на втория етаж. Мърморковците можеха да роптаят колкото си искат, ала нямаше да припарят до масата на Сандерсън. Тя, Брук Паркър, наскоро открила у себе си неподозирани умения за работа под прикритие, щеше да се оправи с това.

Изведнъж спря, осъзнала нещо, и погледна към Рошел.

— Ъ… коя е двайсет и осма маса?

* * *

Когато се качи на горното ниво, Брук забеляза агент Хъксли и неговата дама под прикритие, седнали само на няколко крачки от двайсет и осма маса. Двамата агенти си бъбреха дружелюбно, но той задържа погледа на Брук за миг, сякаш за да каже, че бе забелязал създалата се „ситуация“ и се радва, че тя се е заела с нея.

Целта на Брук, докато се приближаваше към мърморковците, бе да разреши въпроса възможно най-бързо. Определено не искаше Сандерсън и Торино да чуят да се говори за маса, запазена специално за тях. Тъй като не бяха резервирали точно определена маса, това несъмнено щеше да събуди подозренията им. В такъв случай можеше да бъдат обзети от параноя и да не кажат нищичко за съмнителните неща, заради които Кейд, Хъксли и Вон им бяха вдигнали мерника… И фантастичната история, която Брук възнамеряваше да разказва един ден, за това, как бе изиграла ключова роля във федерално разследване на корупция, щеше да се увенчае със скучен, разочароващ завършек.

С тази мисъл тя се приближи широко усмихната до масата и се представи.

— Здравейте. Аз съм Брук. Рошел каза, че сте поискали да говорите с мениджъра. — Естествено, Брук пропусна да спомене, че тя не беше мениджър.

Мърморковците изобщо не бяха такива, каквито беше очаквала.

С високите си цени, „Соня“ обикновено привличаше лъскави, претенциозни типове. Честно казано, Брук бе предположила, че гостите от двайсет и осма маса ще се окажат съвършен пример за това: заможна двойка, вероятно изтупан банкер с часовник за трийсет хиляди долара на едната ръка и двайсет и няколко годишната му, облечена в „Гучи“ трофейна съпруга на другата (не че обичаше да прибягва до стереотипи!), дълбоко обидени от мисълта, че не те ще получат най-добрата маса в заведението.

Те обаче се оказаха двойка над петдесетте, без следа от „Гучи“ и лъскавост. Освен това изглеждаха мъничко смутени.

— О, благодаря ви. Ала всичко е наред — увери я жената, поглеждайки мъжа срещу себе си така, сякаш искаше да каже „моля те, недей да вдигаш скандал“.

Съпругът обаче не можеше да бъде укротен толкова лесно.

— Вижте — обърна се той към Брук. — Просто…

— Миличък — прекъсна го жена му с усмивка. — Остави. Сигурна съм, че Брук си има цял куп други неща на главата.

Просто това, да помогне на ФБР да спипа един сенатор. Нищо работа.

— Не е нужно да се извинявате. Казаха ми, че сте попитали за маса до прозореца?

— Да, защото уредих всичко това преди два месеца — отвърна мъжът, въпреки сърдития поглед на съпругата си. — Какво? Тя попита. — След това отново се обърна към Брук и обясни. — Когато направих резервацията, изрично обясних, че това е специален случай за нас, и от онова, което прочетох в рецензията на „Трибюн“ за това място…

— Беше в „Сън-Таймс“ — прекъсна го жена му.

— Та ние не получаваме „Сън-Таймс“.

— Получавахме го, когато ни дадоха безплатен едномесечен абонамент.

Съпругът помисли за миг, след което се обърна към Брук.

— Така или иначе, прочетох рецензията в „Сън-Таймс“ — той подчерта думата, усмихвайки се лекичко на жена си, — и там пишеше, че изгледът тук е един от най-хубавите в града. Така че когато направих резервацията, попитах възможно ли е да ни дадат маса до прозореца. — Той посочи масата, запазена за Торино и Сандерсън. — Като ей тази, която си стои празна.

Жената се пресегна през масата и сложи длан върху ръката на съпруга си.

— Всичко е наред, Денис, наистина. Нека просто се наслаждаваме на вечерта. Ресторантът е невероятен дори и без изгледа.

Той погали пръстите й с палец и понижи глас.

— Ти заслужаваш най-доброто, Даяна. От толкова време очакваш да дойдеш тук. Просто искам всичко да е съвършено.

Чувайки тези думи, Брук осъзна две неща. Първо, съдейки по дрехите и аксесоарите им (евтиния часовник на Денис и костюма, който не му беше съвсем по мярка, както и скромния диамантен пръстен на Даяна и прекалено официалната й рокля, която вероятно беше купила за някоя сватба и се радваше, че най-сетне има повод да облече отново), можеше да се досети, че вечеря в „Соня“ беше рядък лукс за тази двойка. Нещо, което вероятно щяха да направят само веднъж в живота си.

Другото, за което Брук си даде сметка, бе, че току-що бе провалила изживяване, случващо се веднъж в живота.

Всъщност направили го бяха Кейд Морган, агент Хъксли и агент Робъртс, ала тъй като тези тримата бяха прекалено заети с това, да се размотават във феберейски миниванове или пък да се усмихват на симпатични червенокоси агентки под прикритие, Брук беше тази, която трябваше да отнесе негативите. И макар отстрани да не си личеше, тя прекрасно разбираше така наречените мърморковци. Имаше време, когато за самата нея бе нещо невъобразимо да се храниш в заведение, където вечерята струва двеста и десет долара на човек.

— Ако нямате нищо против да ви попитам, какъв е поводът?

— Днес е двайсет и петата ни годишнина — отвърна Даяна.

— Поздравления. Това наистина е нещо, което си заслужава да бъде отпразнувано. — Брук махна към масата на Сандерсън. — За съжаление, както Рошел ви спомена, онази маса е запазена за тази вечер. Но ако сте съгласни, само след няколко минути ще се освободи друго място до прозореца. Бих могла да ви настаня там веднага щом разчистим. А междувременно, като извинение за объркването в резервацията ви, бих искала да ви изпратя бутилка шампанско. Заведението черпи.

Изненадана от предложението, Даяна размени поглед със съпруга си.

— Би било прекрасно. Благодаря.

— За мен е удоволствие. Не може да има годишнина без шампанско, нали така?

Брук си побъбри още няколко минути с тях, преди да се отправи към бара за да каже на сервитьорката да впише бутилката шампанско на нейната служебна сметка. На върха на стълбището поспря за миг и погледна назад, тъкмо навреме за да види как Даяна се усмихва на Денис. В отговор той улови ръката й и я притисна до устните си.

Обичам те, каза той.

Дори от другия край на помещението, Брук разчете тези две прости думички и се почувства неочаквано развълнувана от тях, от очевидната привързаност на тази двойка.

Силно прокашляне я извади от мислите й и тя видя Хъксли, на няколко маси от там, да посяга към чашата си с вода. Време е да се размърдаш, казваше многозначителният му поглед.

Брук пропъди сантименталните чувства (какво й ставаше?) и пое по стълбите.

Е, добре. Може и да се беше поразмекнала от историята на Денис и Даяна и навярно бе останала да си говори с тях малко по-дълго, отколкото трябваше, ала сега отново държеше положението под контрол. Хоризонтът беше чист за появата на Сандерсън и Торино, операцията на ФБР вървеше по план и като капак, една мила възрастна двойка щеше да има забавна история за годишнината си, в която симпатична млада жена с напълно невероятни червени обувки (Брук си позволи волността да добави някои подробности от себе си) им беше купила бутилка шампанско в „Соня“. Общо взето, наистина приятна, плодотворна вечер.

Сега всички останали трябваше да изиграят своята роля, да приключат с всичко това и да се изнесат от ресторанта й.

Цялата тази приветлива благотворителност щеше да подрони репутацията й на кораво момиче.

* * *

По-късно същата вечер, Кейд седеше в един миниван, паркиран в гаража отвън, и слушаше разговора между Сандерсън и Торино. Досега бяха прекарали по-голямата част от вечерята, обсъждайки цял куп незначителни неща: храната, „Чикаго Къбс“ и телевизионния сериал „Престъпления от класа“, по който — каква ирония — и двамата очевидно страшно си падаха.

Хей, задници, гледахте ли епизода, в който Щатската прокуратура и ФБР скриха микрофон в един ресторант за да спипат един сенатор да приема солиден подкуп от изпълнителния директор на болница? Страшно си го бива. Така че защо не зарежем празните приказки и не заговорим по същество?

Седемдесет минути след началото на вечерята, когато Кейд започваше да се пита дали цялата операция няма да се провали с гръм и трясък, Торино и Сандерсън си поръчаха десерт и две чаши порто и най-сетне насочиха разговора към евентуалното закриване на болницата.

— Поразрових се, след като говорихме — започна сенатор Сандерсън небрежно, — и останах с впечатлението, че според някои от колегите ми именно „Паркпойнт“ трябва да бъде закрита.

Както можеше да се очаква, Торино звучеше притеснен.

— Мислиш ли, че би могъл да ги убедиш в противното?

— Аз съм доста убедителен тип. Наясно си обаче как стават тези неща, Чарлс. Ако поискам услуга от другите сенатори, ще трябва да им отвърна със същото. А за нещо такова… е, ами това са цял куп услуги. Трябва да съм сигурен, че е кауза, която си струва подкрепата ми.

— Уверявам те. Каузата наистина си струва.

— Колко?

Кейд и Вон, който седеше срещу него в минивана, се спогледаха безмълвно. Хайде, сенаторе — помисли си Кейд, докато по тялото му се разливаше адреналин. — Не се прави на скромен.

Възцари се пауза, а после се разнесе глух звук — сенаторът вероятно беше оставил чашата си с порто.

— Двеста хиляди.

Думите му бяха посрещнати с дълго мълчание.

— Двеста хиляди — каза Торино най-сетне — и ще ни гарантираш, че „Паркпойнт“ няма да бъде затворена?

— Знам, че имаш парите, Чарлс. Виждал съм снимки на онази твоя къща за четири милиона в Линкълн Парк. Гледай на това като на еднократен щатски данък за да си запазиш топлото местенце в болницата.

Кратка пауза, а после Торино заяви:

— Окей. Да го направим.

Разнесе се шумолене на плат — както щеше да се види на видео записа по-късно, двамата мъже току-що се бяха ръкували. Картината наистина струваше повече от хиляда думи.

Сенаторът звучеше наистина доволен от себе си.

— Току-що си купи болница.

Чувайки тези магически думи, Кейд кимна на Вон.

— Пипнахме го.

* * *

Малко по-късно Кейд прекрачи прага на празния офис на „Стърлинг Ресторантс“. Мястото беше притихнало и в приемното помещение светеше само една лампа, вероятно за да пестят енергия, тъй като в момента тук работеше само един човек.

Кейд пое по коридора, отвеждащ до кабинета на Брук. По-рано й беше пратил съобщение от минивана за да я попита може ли да се видят.

Имаха недовършена работа, за която трябваше да се погрижат.

Когато стигна до вратата й, тя седеше на бюрото си и преглеждаше някакви документи. Девет и половина в неделя вечерта и още работи, помисли си. Тази жена биеше дори него по часове, прекарани на работа, а това говореше много.

Настолната лампа й осигуряваше достатъчно светлина за да може да работи, потапяйки останалата част от офиса в меки сенки. Сега косата й беше пусната и падаше по раменете й на вълни от тъмно злато. Кейд почука лекичко на вратата с кокалчетата си.

— Чувам, че сте имали и мека страна — отбеляза, когато тя вдигна поглед от документите.

Отне й миг, а после по лицето й се разля руменина.

— Предполагам, че говорите за шампанското, което изпратих на двойката, празнуваща годишнината си. — Тя се изправи и се залови да прибира документите, които беше преглеждала, в куфарчето си. — Просто бизнес. Трябваше да се погрижа Торино и сенатор Сандерсън да бъдат настанени без много шум. Просто изпълнявах своята част от уговорката.

Кейд пристъпи в кабинета й. Изобщо не се беше хванал на оправданието, че било „просто бизнес“. След като с агент Симс си бяха тръгнали от ресторанта, Хъксли беше говорил с него и Вон и им беше разказал как Брук се беше оправила със ситуацията, като в същото време бе сторила нещо прекрасно за една двойка, празнуваща двайсет и петата си годишнина. Което, естествено, бе станало повод за нов порой от превъзнасяния по неин адрес от страна на Хъксли и Вон: О, толкова мило от нейна страна и О, страхотно беше да работили с нея, и честно казано… Кейд започваше да си мисли, че на това май няма какво да възрази.

— Офисът ми на драго сърце ще ви компенсира за шампанското.

Брук отхвърли предложението му.

— Всичко е наред. — Тя облегна хълбок на бюрото. — Е? Спипахте ли вашия човек, господин Морган?

— Хайде сега, госпожице Паркър. Знаете, че не мога да ви кажа.

— Предполагам, че ще разбера, когато чуя по новините, че сенатор Сандерсън е бил арестуван.

Кейд се облегна на етажерката срещу бюрото й.

— Хмм — отвърна неангажиращо.

Тя го погледна.

— След всичко, което направих, наистина ли няма да ми дадете нищо повече?

Интересно, щеше да му липсва да я дразни по този начин. Доста му беше харесало да изкара няколко рунда с Брук през последните два дни.

— Не. Но ще взема нещо от вас.

Очите й припламнаха… с любопитство може би?

— И то е…?

— Видео записът със Сандерсън и Торино.

Тя примига.

— А, да. Бях забравила.

— Уредих един от юристите на ФБР да мине през офиса ви утре. Ще има нужда от достъп до компютъра, където се съхраняват охранителните записи от „Соня“. Ще направи копие на видеото, след което повече няма да ви се пречкаме.

С тези думи Кейд й подаде ръка за довиждане. И за да й благодари. Като се изключеше цялото дразнене, тя му бе оказала неоценима помощ този уикенд.

— Благодаря ви. За всичко.

— Няма защо.

Докато ръката й се плъзгаше меко в неговата, очите им се срещнаха.

— Онази услуга, която уж ви дължа… — Кейд нарочно направи пауза, без да откъсва поглед от нейния. — Обадете ми се някой ден. Ще го обсъдим.

Устните на Брук се разтвориха от изненада… вероятно се опитваше да прецени дали зад думите му не се крие таен смисъл.

— Ще го направя. За да си поговорим за услугата, която определено ми дължите. Никакво уж.

Кейд се приведе към нея и ето че двамата стояха съвсем близо в интимната обстановка на сумрачния й офис. През прозорците зад тях се разкриваше гледка към един кипящ от живот нощен град. Гласът му изведнъж стана дрезгав.

— Очаквам го с нетърпение, госпожице Паркър.