Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (26)

26

В понеделник следобед Брук прекара петдесетте минути път с кола от Чикаго до Лейк Форест, настройвайки се за онова, което й предстоеше.

Беше съсредоточена и твърдо решена да не допусне вниманието й да бъде отвлечено от нищо, случващо се в личния й живот, докато прехвърляше през ума си всички въпроси, които искаше да обсъди с Кърт Емъри. Макар че представянето на услугите им варираше в зависимост от клиента, с когото си имаше работа, и неговите нужди, едно нещо си оставаше неизменно — фактът, че тя вярваше безрезервно в „Стърлинг“ и бизнеса, който развиваха.

Въпреки това си оставаше прагматична по отношение на изхода от срещата с „Беърс“. Дори и Кърт Емъри да проявяваше интерес към онова, което можеха да му предложат, това все още не означаваше нищо, като се имаха предвид дългогодишните отношения на отбора със „Спектрум“.

Докато тя шофираше, телефонът й непрекъснато се обаждаше с порой съобщения от Иън.

Стигна ли?

Как е пътят?

Мислиш ли, че ще видиш тренировъчните игрища?

Жалко, че отборът е на подготвителен лагер.

Вече виждам онази ложа на петдесетярдовата линия.

Ха.

Очевидно Иън не беше последвал примера й да не избързва. Малко преди три часа Брук влезе през главния вход на „Халас Хол“, модерната постройка от стъкло и стомана, в която се помещаваше отборът на „Беърс“. Даде името си на рецепцията, където служителят от охраната й даде посетителски бадж и я упъти към асансьорите.

Офисът на Кърт Емъри се намираше на четвъртия етаж, заедно с останалите фронт офиси на отбора. Брук слезе от асансьора и бе поздравена от рецепционистка, чието бюро се намираше пред голяма панорамна снимка на „Солджър Фийлд“. Само минута по-късно се появи мъж на четиресет и няколко години, облечен в панталон с цвят каки и риза.

Протегна ръка и се представи.

— Кърт Емъри. Толкова ми е приятно да се запознаем, госпожице Паркър.

— Моля ви, наричайте ме Брук — каза тя, докато се здрависваха. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

Той я поведе по коридора.

— Ние сме в една конферентна зала насам. — Той й се усмихна предпазливо. — Е, за срещата ни… това е доста необичайно за мен. Както знаете, „Спектрум“ обслужват „Солджър Фийлд“ вече близо двайсет години и за да бъда напълно откровен, аз съм в много добри отношения с главния мениджър, отговарящ за нас.

— Разбирам — отвърна Брук. — И наистина оценявам предоставената възможност да ви разкажа какво правим с „Ригли Фийлд“ и „Юнайтед Сентър“… както и за нещата, които бихме могли да направим и за вашата организация. Обещавам ви обаче, че няма да бъда агресивна. Поне засега — добави тя.

Вместо да се засмее на шегата, Кърт поспря на прага на конферентната зала и се размърда неловко.

— Ами… виждате ли, тази среща всъщност не е за това.

Брук наклони неразбиращо глава на една стана.

— За какво е тогава?

— Ето как стоят нещата. Случайно споменах на онзи, с когото работим в „Спектрум“, за обаждането ви. Просто се шегувах с него, как ако не ми угажда, като нищо ще прехвърля бизнеса си в „Стърлинг Ресторантс“, такива неща. Ала после получих обаждане от самия Палмър Грийн, изпълнителен директор на „Спектрум“ за Северна Америка. Той прояви огромен интерес към това, че „Стърлинг“ се домогват до нас.

Брук чакаше, опитвайки се да разбере накъде бие Кърт с всичко това. Изпълнителният директор на „Спектрум“ знаеше, че се опитват да привлекат един от техните клиенти? И какво от това? За никого не беше тайна, че „Стърлинг“ настойчиво се опитва да разшири Отдела си за спорт и развлечения.

— И какво общо има това с нашата среща?

Кърт махна към конферентната зала.

— Защо сама не видите?

Объркана, Брук пристъпи в стаята и видя мъж в ушит по мярка тъмносин костюм да седи на масата. Той се изправи, когато влязоха, и Кърт ги представи:

— Брук Паркър, това е Палмър Грийн, изпълнителен директор на „Спектрум“ за Северна Америка.

Палмър я погледна проницателно.

— Значи, вие сте онази, която краде любимите ми клиенти.

Е, на това му се казваше изненада.

Брук погледна към Кърт, разбрала най-сетне защо бе настоял да дойде сама.

— Господин Емъри, мисля, че във вашия бизнес това се нарича засада.

И все пак тя се приближи до Палмър и му протегна ръка. Нямаше представа за какво е всичко това, но ако изпълнителният директор на „Спектрум“ си мислеше, че може да се появи тук и да я сплаши за да я накара да стои далеч от бизнеса на компанията му, очакваше го неприятна изненада.

— Колко неочаквано, господин Грийн — заяви, докато се ръкуваше с него. — Нека да отгатна. Това е моментът, в който вие много очарователно ми намеквате да стоя настрани от клиентите на „Спектрум“.

Той се усмихна.

— Не, госпожице Паркър. Това е моментът, в който много очарователно ви предлагам работа.