Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (9)

 

Ключът е ключ за всичко, бе казала Елеа.

Учените и журналистите, събрани в Конферентната зала, успяха да си дадат сметка за това през следващите сеанси. Постепенно Елеа бе овладяла емоциите си и успя да им разкаже и покаже живота си, живота на Пайкан и на двойка деца, пораснали и заели мястото си в обществото.

След едночасовата война народът на Гондава останал под земята. Убежищата доказали своята ефикасност. Въпреки Договора от Лампа никой не вярвал, че войната никога няма да започне наново. Мъдрото решение било да останат в Убежището и да живеят там. Земната повърхност била опустошена. Трябвало всичко да се построи наново. Мъдрото решение било да се строи наново под земята.

Земните недра били прокопани надлъж и нашир. Устройството на подземните недра включвало естествените пещери, подземните езера и реки. Използването на универсалната енергия предоставяло безгранична сила, която можела да приема всякакви форми. Черпели от нея, за да създадат под земята растителност, по-разнообразна и по-красива от унищожената на повърхността. На светлина, близка до дневната, подземните градове се превърнали в букети, храсти, гори. Били създадени нови видове, растящи с такава бързина, че можело да се наблюдава как се развива всяко растение или дърво. Бавни и мълчаливи машини се движели надолу и във всички посоки, отстранявайки пред себе си пръстта и скалите. Пълзели по подовете, по сводовете и стените, които след преминаването им ставали гладки и твърди като стомана.

Повърхността вече била само похлупак, но използвали и нея. Всяка недокосната част била запазена, обработена и превърната в център за развлечения. Част от гора, отново населена с животни, река със запазени брегове, долина, океански плаж. На тези места строели здания, за да играят и да вкусят от живота навън, което новото поколение считало за истинско приключение.

Животът под земята се организирал и развивал разумно и радостно. Безшумните и безотпадъчни заводи произвеждали всичко, от което хората се нуждаели. Ключът бил в основата на системата за разпределение.

Всяка година всеки жител на Гондава получавал еднакъв кредит в зависимост от общото производство на безшумните заводи. Кредитът се вписвал в сметката му, управлявана от централния компютър. Бил повече от достатъчен, за да осигури на всекиго възможност да живее и да се възползва от всичко, което обществото било в състояние да му предложи. Всеки път, когато някой гондавец искал нещо ново: дрехи, пътешествие, предмети, плащал с ключа си. Сгъвал средния си пръст, пъхал ключа в предвиденото за това място и от сметката му в централния компютър веднага била изтегляна стойността на исканата стока или услуга.

Някои граждани с изключителни заложби, като например Кобан, ректор на Университета, получавали допълнителен кредит. Но на практика той не им служел за нищо, защото много малко гондавци успявали да изразходват годишния кредит. За да се избегне натрупване на възможностите за плащане у едни и същи хора, остатъкът по кредитите автоматично бил анулиран в края на всяка година. Нямало нито бедни, нито богати, имало само граждани, които можели да получат всички желани блага. Системата с ключа позволявала да се разпределя националното богатство, като се спазва както равенството в правата на гондавците, така и неравенството в природата им, като всеки харчел кредита си съгласно вкусовете и потребностите си.

След като били построени и пуснати в експлоатация, заводите работели без работна ръка и със собствения си мозък. Те не освобождавали хората от всякакъв труд, защото, макар че осигурявали производството, трябвало да се изпълняват и задачи, изискващи ръце и интелект. Всеки гондавец бил длъжен да работи по шест часа на всеки пет дни, а можел и да раздели работното си време на части. Ако желаел, можел да работи повече или по-малко или изобщо да не работи. Този труд не бил заплащан. Онзи, който желаел да работи по-малко, получавал по-малък кредит, а онзи, който изобщо не искал да работи, получавал необходимото, за да живее и един минимум за допълнителни разходи.

Заводите се намирали на дъното на градовете, в най-голямата дълбочина. Били обединени, свързани един с друг. Всеки завод бил част от целия завод, който непрекъснато се делял на нови заводи и прекратявал работата на онези, които не работели добре.

Предметите, изработвани в заводите, не били резултат на монтаж, а на синтез. Суровината навсякъде била една и съща: универсалната енергия. Изработването на предмета в неподвижната машина приличало на създаването на невероятно сложния организъм на детето вътре в жената от ПОЧТИ НИЩО, т.е. от оплодена яйцеклетка. Но при машините няма ПОЧТИ, има само НИЩО. И от това нищо към подземния град протичал разнообразен и непрекъснат поток от всичко необходимо за потребностите и радостите на живота. Това, което не съществува, съществува.

 

 

Ключът имал и друга важна задача: той пречел на оплождането. За да заченат дете, мъжът и жената трябвало да свалят пръстените си. Ако единият не го свали, оплождането било невъзможно. Детето можело да се роди само ако и двамата го искат.

След големия ден на Определянето, когато го получавал, гондавецът никога не свалял пръстена си. И през цялото време той му доставял всичко необходимо и желано. Той бил ключът на живота му и когато животът му свършел, пръстенът оставал на ръката му до момента, когато го слагали в неподвижната машина, която връщала мъртвите на универсалната енергия. Това, което не съществува, съществува.

Ето защо мигът, когато двамата съпрузи сваляли пръстените си, преди да си направят дете, бил изпълнен с необикновени емоции. Чувствали се повече от голи, сякаш заедно с пръстена били свалили и кожата си. Докосвали се с цялото си тяло, с нервите и кръвта си. Постигали пълно единение. Той прониквал в нея, а тя се стопявала в него. Двете им тела се сливали в едно. Детето било заченато в общата им радост.

Ключът бил достатъчен, за да поддържа на постоянно ниво населението на Гондава. Енизорай не разполагал с ключ и не го желаел. Енизорай гъмжал от хора. Енизорай познавал уравнението на Зоран и умеел да използва универсалната енергия, но си служел с нея за множене, а не за равновесие. Гондава се организирала, Енизорай се размножавал. Гондава била езеро, Енизорай — река. Гондава била мъдрост, Енизорай — сила. Тази сила не можела да върши нищо друго, освен да се разраства и да се стреми навън. Космическите кораби на Енизорай първи кацнали на Луната. Гондава веднага ги последвала, за да не изостане. По балистични причини източната страна на Луната била най-подходяща за излитането на космическите кораби към Слънчевата система. Енизорай построил там база. Гондава също. Третата война започнала там поради инцидент между гарнизоните на двете бази. Енизорай искал да бъде сам на Луната.

Страхът сложил край на войната. Договорът от Лампа разделил Луната на три зони: гондавска, енизорайска и международна. Тя била на изток. Двете страни се споразумели да построят заедно обща стартова площадка.

Другите народи нямали дял от Луната. Но на тях им било все едно. Те получавали от Гондава и Енизорай обещания за защита и неподвижни машини, които задоволявали потребностите им. Най-ловките черпели блага и от двете страни. През третата война получили и много бомби. По-малко от Гондава и много по-малко от Енизорай.

Населението на Енизорай било твърде многобройно, за да се скрие в убежище. Но поради плодовитостта населението се възстановявало за едно поколение.

С договора от Лампа Енизорай и Гондава се задължили никога повече да не използват „земни бомби“. Онези, които били останали, били изпратени в орбита около Слънцето. Двете големи държави се споразумели да не произвеждат оръжие, чиято разрушителна сила надвишава разрешената от закона.

Но Енизорай бил обладан от неудържимо желание за експанзия. Започнал да произвежда индивидуални оръжия, използващи универсалната енергия. Всяко от тях имало ограничена ударна сила, но нямало начин да се спре тяхното увеличаване. С всеки ден броят им нараствал. Бурната река на експанзионистичния живот отново била на път да прелее.

Тогава Ръководния съвет на Гондава решил да пожертва средния град, Гонда 1. Бил евакуиран и премахнат, а в основите му заработили машините. И Ръководният съвет на Гондава уведомил Правителствения съвет на Енизорай, че ако избухне нова война, то тя ще бъде ПОСЛЕДНА.

И така, сеанс след сеанс чрез преките спомени на Елеа, проектирани на екрана, и чрез множеството зададени въпроси, учените от EPI опознаха изчезналия свят, решил някои проблеми, които стоят и пред нашия, но тласкан неизбежно към неоправдани сблъсъци, които би могъл да предотврати.

Много бързо стана ясно, че не могат да предават пряко по обществените телевизии спомените на Елеа. Трябваше да се направи подбор сред образите, които тя прожектираше, защото без никакво стеснение тя си спомняше за най-интимните моменти от живота си с Пайкан. От една страна, красотата на Пайкан, нейната красота и съюзът им за нея означаваха гордост и радост, а не срам; от друга, тя сякаш все повече и повече извикваше спомени за себе си, без да мисли за присъстващите, които наблюдаваха всеки детайл. Впрочем сегашните хора бяха толкова различни от нея, толкова изостанали, толкова странни в мислите и поведението си, че й се струваха далечни и „отсъстващи“ като животни или предмети.

Тя си спомняше най-важните моменти от своя живот, най-щастливите, най-драматичните, за да ги изживее за втори път. Безспир се отдаваше на паметта си, която бе като възраждаща дрога, и само понякога алените вълни на емоциите успяваха да я откъснат от нея. А учените постепенно откриваха около нея и Пайкан приказния свят на Гондава.

 

 

На белия си кон с дълга грива Елеа, стройна като хрътка, яздеше към Пощадената гора. Носеше се пред Пайкан, бягаше, смеейки си, за да изпита щастието да бъде догонена.

Пайкан бе избрал син кон заради синия цвят на очите на Елеа. Яздеше зад нея, не бързаше да я настигне, удължаваше радостта си. Конят му протегна сините си ноздри към дългата бяла опашка, която се развяваше пред него. Връхчетата на дългите копринени косми докоснаха деликатните му ноздри. Синият кон разтръска продълговатата си глава, приближи се, захапа белия кичур и сви настрани.

Белият кон подскочи, изцвили, хвърли къч. Елеа го държеше за гривата и го стискаше със силните си бедра. Смееше се, скачаше, танцуваше с него…

Пайкан погали синия кон и той се отдръпна. И двата коня, белият и синият, влязоха в гората укротени, гледайки се дяволито с едно око. Ездачите им се държаха за ръка. Огромните дървета, оцелели от третата война, извисяваха като грамадни колони дънерите си, покрити с кафяви люспи. Близо до земята те сякаш се колебаеха, мързеливо се извиваха, но това бе само порив, за да се устремят шеметно във вертикална и абсурдна атака към светлината, която собствените им листа отблъскваха. Високо горе техните корони се сплитаха и образуваха таван, брулен постоянно от вятъра, който, шумейки като далечна маршируваща тълпа, пробиваше и веднага запушваше слънчеви пролуки. Папрати покриваха пръстта с рехави килими. Сърните ги ровеха с копита, за да намерят най-крехките листа, които повдигаха с муцуна и откъсваха с рязко движение на врата. Въздухът миришеше на смола и гъби.

Елеа и Пайкан стигнаха до брега на езерото. Слязоха от конете, които в галоп се върнаха обратно в гората, гонейки се като ученици. На плажа имаше малко хора. Огромна стара уморена костенурка с напукана коруба влачеше тромавото си тяло по пясъка, а на гърба й седеше голо дете.

Далеч на другия бряг, опустошен от войната, се намираше големият отвор на Устата. От него излизаха и влизаха снопове разноцветни сфери. Това бяха летателни апарати за къси или по-далечни разстояния, които излитаха от Гонда 7 през специални комини или се връщаха обратно. Някои прелитаха над езерото съвсем ниско и тихо като погалване на коприна.

Елеа и Пайкан се отправиха към асансьорите, подаващи се от пясъка в края на плажа като върховете на гигантски аспержи.

— Внимание! — прозвуча силен глас.

Той сякаш идваше едновременно от гората, от небето и от езерото.

— Внимание, всички да слушат! Всички жители на Гондава от утре ще получат по пощата оръжието G и Черното зърно. Подготвителни курсове за боравене с оръжието ще се състоят във всички Развлекателни центрове на Повърхността и в Дълбочините. Жителите, които не присъстват, трябва да знаят, че кредитът им ще бъде намален с една стотна на ден, единайсет дни след получаване на повиквателната. Край на съобщението.

— Те са луди! — каза Елеа.

Оръжието G служеше за убиване, а Черното зърно — за смърт.

Нито Елеа, нито Пайкан искаха да убиват или да умрат.

Бяха завършили едно и също училище и после бяха избрали еднаква професия: специалист по Времето, за да живеят на Повърхността. Живееха в Кулата на Времето над Гонда 7.

За да се приберат у дома, можеха да извикат транспортно средство. Решиха да минат през града. Избраха асансьор за двама, чийто зелен конус стърчеше от пясъка. Всеки постави ключа си в командното устройство и асансьорът се отвори като зрял плод. Влязоха и ги обгърна розовата му топлина. Конусът изчезна в пясъка, който мигновено се затвори над него. Излязоха на Първата дълбочина на Гонда 7. Отново си послужиха с ключовете, за да отворят прозрачните врати на входа към дванайсето авеню. То представляваше транспортна артерия. Многобройните му ленти от цъфнали морави се движеха с нарастваща скорост от външната страна към средата. Ниски дървета служеха за седалки и клоните им предлагаха опора на пътниците, които предпочитаха да стоят прави. Ята жълти птици, подобни на чайки, се надбягваха с централната лента и подсвиркаха от удоволствие.

Елеа и Пайкан слязоха на Кръстовището на Езерото и поеха по пътеката, отвеждаща към асансьора за тяхната Кула. Изворче, бликащо от Кръстовището, течеше край пътеката.

Малки жълти бозайници с бели кореми, не по-големи от тримесечни котенца, се боричкаха в тревата или се криеха зад туфите, дебнейки рибите. Имаха къса плоска опашка и торба на корема, от която от време на време се подаваше главичка с кротки и дяволити очички, гризяща рибена кост. Издаваха съскащ звук и си играеха между краката на Елеа и Пайкан. Когато имаше опасност сандалите им да настъпят нечия лапичка или опашка, животинчетата пъргаво се разбягваха.

Подземният град Гонда 7 бе построен под развалините на Гонда 7 от Повърхността. От стария град бяха останали само огромни сипеи, над които Кулата на Времето се издигаше като цвете сред камънаци.

На върха на дългото му стъбло се виждаха листчетата на кръглата тераса с дървета, морави, басейн и летателна площадка, поставена на завет от вятъра, който на това място духаше от запад.

Ограден от терасата, апартаментът имаше излаз на нея от всички страни. Разнообразни прегради, вдлъбнати и с различна височина, го разделяха на кръгли, овални, неправилни помещения, които бяха интимни, но неотделени едно от друго. Над апартамента Обсерваторията увенчаваше Кулата с прозрачен синкав купол.

Асансьорът спираше в средата на централното помещение близо до нисък фонтан.

Когато влезе, Елеа с един жест отвори всички прозорци. Апартаментът и терасата вече бяха едно цяло и в него проникна вечерният бриз. Разноцветни водорасли се полюшкваха в топлите води на басейна. Елеа съблече дрехите си и влезе във водата. Многобройни черни и червени рибки стрелки се приближиха, щипеха кожата й, но след като я разпознаха, изчезнаха за миг.

В Обсерваторията Пайкан с един поглед се увери, че всичко е наред. Нямаше сложни уреди, самият купол бе инструмент, който се подчиняваше на жестовете и на допира на Пайкан и работеше само по негова команда.

Всичко бе наред, небето беше синьо, куполът бръмчеше. Пайкан се съблече и отиде при Елеа в басейна. Когато го видя, тя се засмя и се потопи във водата. Той я откри зад пъстроцветните перки на една нехайна риба завеса, която ги гледаше с кръглото си червено око.

Пайкан вдигна ръце и застана зад Елеа. Тя се облегна на него, свила крака във водата, лека, подвижна. Той я притисна до корема си, засили се нагоре и неудържимото му желание проникна в нея. Показаха се на повърхността като едно тяло. Той бе зад нея и в нея, тя бе сгушена и допряна до него, той я притискаше до гърдите си. Обърна я настрани и с лявата ръка заудря по водата. Всеки удар го тласкаше в нея, тласкаше и двамата към пясъчния бряг. Елеа се бе отпуснала като топла отломка. Достигнаха до брега и легнаха с крака във водата. Тя усети как рамото и слабините му потъват в пясъка. Чувстваше Пайкан във и извън тялото си. Той я държеше, обградена, затворена, обсадена, бе влязъл като желан завоевател, пред когото се отварят и външната порта, и вътрешните врати. Бавно, леко и дълго изучаваше всичките й тайни.

Под бузата и ухото си тя усещаше как пясъкът и топлата вода се спускат надолу и се издигат, спускат се и се издигат. Водата галеше полуотворената й уста. Рибките стрели трептяха до бедрата й.

По вечерното небе проблеснаха няколко звезди. Пайкан почти не помръдваше. Той бе в нея като гладко, твърдо, туптящо и нежно дърво, дърво от плът, любимо дърво, все там, завърнало се с по-голяма сила и нежност, по-топло, внезапно горещо, необятно, нажежено, червено, изгарящо в корема й, плътта и костите й, пламнали до небето. Тя покри с длани ръцете му на гърдите си и изстена продължително в настъпващата нощ.

Огромно спокойствие замести светлината. Елеа бе отново до Пайкан. Той все още бе в нея твърд и нежен. Тя си почиваше върху него като спяща птичка. Бавно и внимателно той се зае да я изненада с нова радост.

 

 

Спяха на тревата в стаята си, фина и мека като козината на корема на котка. Бяла завивка, метната върху тях, лека и топла, нагаждаше формата и температурата си според желанието им. Елеа се събуди за миг, потърси отворената длан на Пайкан и постави в нея малкия си юмрук. Дланта на Пайкан го обгърна. Елеа въздъхна от щастие и заспа наново.

Воят на сирените ги уплаши и разбуди напълно.

— Какво е това? Не е възможно! — каза Елеа.

Пайкан постави ключа си в устройството за образи. Стената пред тях се освети и вдлъбна. Появи се познатото лице на говорителя с червени коси.

— … ща тревога. Непознат спътник се насочва към Гондава и не отговаря на исканията за идентификация… Ще навлезе в териториалното пространство. Ако продължи да не отговаря, нашата отбранителна система ще влезе в действие. Всички жители, намиращи се навън, трябва незабавно да се върнат в градовете. Угасете всички светлини. Предаванията ни от повърхността са прекратени. Край.

Образът на стената отново стана плосък и изгасна.

— Трябва ли да слезем? — попита Елеа.

— Не. Ела.

Той взе завивката, загърна Елеа и я поведе към терасата. Те се пъхнаха сред листата на коприненото дърво и се облегнаха на високите перила.

Небето бе тъмно, без луна. Безброй звезди блестяха с цялото си съвършенство. Светещите сфери на летящите апарати, разноцветни и с различна големина в зависимост от височината, променяха пътя си и сякаш бяха всмукани от течение, което отнасяше всички в една посока: към Устата.

На земята тревогата бе събудила обитателите на летящите домове за отдих, пръснати в долините или сред развалините и привързани за пожарни кранове или за сервизни колонки. Техните прозрачни корпуси светеха в нощта с разнообразните си форми: златна риба, синьо цвете, червено яйце, зелено вретено, сфера, звезда, многостен, капка…

Някои вече излитаха към Устата. Други бързо загаснаха. Една бяла змия все още блестеше, осветявайки порутена стена.

— Какво чакат, защо не загасват? — прошепна Елеа.

— Все едно, безполезно е… Ако оръжието е офанзивно, то разполага и с други средства да открие целта си…

— Мислиш ли, че е такова?

— Ако е само едно, не ми се вярва…

Внезапно пред тях на хоризонта блесна ярка черта. После още една и още, и още…

— Стрелят!… — каза Пайкан.

И двамата погледнаха небето, където не се виждаше нищо освен безразличието на звездите в безкрайността. Елеа потрепери, разтвори завивката и притисна Пайкан до себе си. Изведнъж много високо се появи нова гигантска звезда, която избухна и се разпръсна бавно като завеса от розова светлина.

— Готово!… Нямаше начин да не го поразят!

— Според теб какво беше?

— Не знам!… Може би разузнават… Или някой нещастен товарен самолет с повреден радар… Във всеки случай вече го няма…

Сирените отново ги стреснаха. Не може да се свикне с този ужасен вой. Обявяваха края на тревогата. Домовете за отдих светнаха наново. В далечината от Устата като сноп искри излетя ято летателни апарати.

На стената в стаята образът се появи и я вдлъбна. Елеа и Пайкан искаха да научат новините, но след като абсурдът и ужасът бяха нахлули в спокойствието на нощта, то им се струваше толкова крехко и ценно, че не желаеха да го нарушат. Пайкан пъхна ключа си в устройство, поставено в перилата. Образът напусна стената на стаята и излезе. Пайкан го насочи към листата на коприненото дърво. Седна на тревата с гръб към перилата, притиснал Елеа до себе си. Прохладният западен вятър обикаляше около Кулата и галеше лицата им. Копринените листа трептяха и се полюляваха под лекия вятър. Образът беше ярък и ясен, триизмерен и цветен, червенокосият говорител говореше сериозно, но те не чуваха и дума от онова, което казваше. В дъното на образа се появи черен куб и изтри говорителя. Появи се нервното лице на много млад мъж. Кафявите му очи блестяха от страст, правите му черни коси стигаха до ушите.

— Студент! — каза Елеа^[1].

Той говореше гневно.

— … мир! Запазете мира! Нищо не оправдава войната! Никога! Но и никога тя няма да бъде по-ужасна и по-абсурдна от днес, когато хората са на път да спечелят битката със смъртта! Нима ще се избием заради цветните ливади на Луната? Заради стадата на Марс и чернокожите им пастири? Абсурд! Абсурд! Има и други пътища към звездите. Оставете енизорайците да отхапят парче от Космоса. Няма да го изядат целия! Оставете ги да се бият с безкрайността! Тук ние водим много по-важна битка. Защо Управителният съвет крие от нас изследванията на Кобан? От името на всички, които от години са работили с него, заявявам: той победи! Успя! В 17-а лаборатория на Университета под стъкленица номер 42 една муха живее вече 545 дни! Нормалната продължителност на живота й е 40 дни! Тя живее, тя е млада, тя е прекрасна! Преди година и половина тя изпи първата експериментална капка от универсалния серум на Кобан! Оставете Кобан да работи! Неговият серум е готов! Скоро машините ще могат да го произвеждат. Повече няма да остарявате! Смъртта ще бъде безкрайно далеч! Освен ако има война! Поискайте от Управителния съвет да се откаже от войната! Да сключи мир с Енизорай! Да остави Кобан да работи! Да…

За миг образът му стана малък като лешник и изчезна. Червенокосият зае мястото му: отначало приличаше на призрак, после възвърна нормалния си облик.

— … извините ни за това пиратско излъчване…

Черният куб го погълна и показа отново разярения младеж.

— … бомбардирани в далечна орбита, но те са измислили нещо по-лошо. Може ли Управителният съвет да ни каже какво чудовищно оръжие се намира на мястото на Гонда 1? Енизорайците са хора като нас! Какво ще стане с нашите надежди, с живота ни, ако това…

Кубът пак стана черен, двуизмерен и говорителят зае мястото си.

— … президент на Управителния съвет ще говори.

Появи се президентът Локан. Слабото му лице бе сериозно и тъжно. Дългите му бели коси падаха до раменете, едното от които бе голо. Тънките му устни и светлосините му очи се опитваха да се усмихнат, докато говореше. Да, имало инциденти в международната зона на Луната, да, отбранителните съоръжения на Континента разрушили съмнителен спътник, да, наложило се Ръководният съвет да вземе мерки, но нищо от всичко това не било наистина сериозно. Вече никой не защитавал мира освен хората, натоварени със задължението да ръководят съдбините на Гондава. Щели да направят всичко, за да го запазят.

— Кобан е мой приятел, той ми е като син. Осведомен съм за неговите изследвания. Съветът очаква резултата от опитите му върху хора, за да разпореди, ако те се окажат успешни, създаването на машина, произвеждаща универсалния серум. Надеждата е огромна, но тя не бива да намалява бдителността ни. Колкото до онова, което се намира на мястото на Гонда 1, Енизорай знае за него и ще ви кажа само следното: става дума за толкова страшно оръжие, че самото му съществуване трябва да ни гарантира мира.

Пайкан сложи ръка върху командното устройство и образът угасна. Зазоряваше се. Птица, подобна на кос, но със синьо оперение и къдрава опашка засвири от върха на коприненото дърво. От всички дървета и цъфнали храсти по терасата му отговориха пъстроцветни птици. Те не се тревожеха нито денем, нито нощем. В Гондава нямаше ловци.

 

 

Цветните ливади на Луната… Стадата на Марс и чернокожите им пастири.

Учените от EPI поискаха обяснения. Елеа бе ходила на екскурзия до Луната с Пайкан. Успя да им я покаже. Видяха „цветните ливади“ и горите с леки, крехки дървета с дълги тънки стъбла, завършващи с класове или метлици като на огромни житни растения.

Видяха Елеа и Пайкан, слезли от космическия кораб с други пътници и забавляващи се като деца с безтегловността. Те се засилваха с гигантски крачки, скачаха заедно или хванати за ръка, преминаваха над реки само с един лек подскок, изкачваха се на върховете на хълмове или прелитаха над дърветата, кацаха на техните класове, чиито зърна бяха големи като портокали. Елеа и Пайкан подскачаха, за да ги разпръснат в разноцветни снопове, които се спускаха надолу в дъжд от съцветия.

Всички туристи се забавляваха като тях, сякаш космическият кораб бе стоварил рояци пеперуди, които се разлетяваха във всички посоки, кацаха тук-там в зеленото поле под тъмносиньото небе.

Въпреки лекотата, с която подскачаха, те бързо се уморяваха, защото се задъхваха от разредения въздух. Сядаха край потоците или вървяха към хоризонта, който им се струваше толкова близък и достъпен, но се отдалечаваше като всеки уважаващ себе си хоризонт. Ала неговата близост и видимата му линия създаваше у хората усещане, което не изпитваха на Земята поради размерите й: възбуждащото и плашещо усещане, че вървят по кълбо, захвърлено в безкрайността.

В тези образи учените не видяха никъде никакъв кратер, бил той голям, или малък.

 

 

Елеа не бе ходила на Марс, където кацали само изследователите и военните. Но тя бе видяла „чернокожите пастири“. И дори бе забелязала един тук, в EPI!

Когато за първи път бе видяла африканеца Шанга, тя се бе изненадала и го бе назовала с думи, които Преводачката преведе по следния начин: „пастирът дошъл от деветата планета“. След продължителен диалог стана ясно: първо, че в Гондава броели планетите не от Слънцето, а от края на Слънчевата система и второ, че тази система имала не девет, а дванайсет планети, т.е. още три планети отвъд зловредния и далечен Плутон.

Тази новина хвърли астрономите от целия свят в бездните на изчисления, безсмислени възражения и разгорещени спорове. Дали тези планети съществуваха, или не, Деветата планета, поне за Елеа, бе Марс. Тя потвърди, че той бил обитаван от чернокожи хора: гондавските и енизорайските кораби били довели няколко семейства на Земята. Преди това там нямало нито един човек с черна кожа.

Шанга бе потресен, а с него и всички чернокожи по света, които бързо научиха новината. Нещастна раса, значи, нейното скитничество не бе започнало с търговците на роби! Още в дълбините на времето предците на клетниците, отвлечени от Африка, са били изтръгнати от небесната си родина. Кога най-сетне щяха да свършат техните злощастия? Афроамериканците се трупаха в църквите и пееха: „Господи, спри нашите митарства! Господи, върни ни в небесната ни родина“. Нов вид носталгия се зароди в сърцата на чернокожата раса.

 

 

След като се нахраниха и окъпаха, Елеа и Пайкан се качиха по вътрешната стълба в Купола, където работеха. Над хоризонталния полукръгъл панел, разположен на прозрачната стена, снопове вълни показваха развитието на облаците. Един от тях разтревожи Пайкан. Той се посъветва с Елеа и се обади в Централата. Нов образ се появи на панела. Това бе шефът му, Микан. Изглеждаше уморен. Дългите му сиви коси бяха провиснали, а очите му — зачервени. Поздрави ги.

— Бяхте ли вкъщи през нощта?

— Да.

— Видяхте ли… Това ми напомня толкова тъжни неща. Вярно е, че вие и двамата още не сте били родени. Не е възможно да не спрем тези мръсници! Защо ме повикахте? Случило ли се е нещо?

— Турбуленция. Вижте…

Пайкан разтвори три пръста и с един жест изпрати образа в Централата.

— Виждам… — каза Микан. — Това не ми харесва… Ако я оставим, тя ще обърка цялото ни устройство. Какви възможности имате в този сектор?

— Мога да я отклоня или да я отстраня.

— Добре, отстранете я, това никак не ми харесва…

Образът на Микан изчезна. Кулата на Времето в Гонда 7, както и всички подобни кули поддържаха над континента контролирани метеорологични условия, чиято цел бе да възстановят климата, променен от войната, и да дадат възможност на растителността да се възроди.

Автоматичната система осигуряваше поддържането на предвидените условия. Пайкан и Елеа рядко се намесваха. В тяхно отсъствие друга Кула щеше да свърши същото, за да унищожи в зародиш малкия злонамерен циклон.

Един дом за отдих във форма на светлосин конус прелетя край купола и кацна на разрушената магистрала, чиито дванайсет платна, изтръгнати от земята, стърчаха като букет, размахан към небето. Не бяха възстановили магистралите. Заводите вече не произвеждаха коли. Подземният транспорт: ленти, авенюта и асансьори, беше колективен, а този на повърхността бе въздушен. Въздухопланите можеха да летят на няколко сантиметра над земята или на по-голяма височина, да се придвижват с всякаква скорост и да кацат навсякъде.

Двойките от следвоенното поколение, които си почиваха в домовете за отдих, почти не се възползваха от техните възможности. Не смееха да се отдалечават от Устите, също както малките на торбестите не смеят да се отдалечат от торбата на майките си. Ето защо по-значително струпване на такива домове се наблюдаваше край или дори сред развалините на някогашните градове, които обикновено се намираха над подземните градове. По-възрастните гондавци, запазили спомена за живота навън, кръстосваха континента във всички посоки, издирвайки все още живи кътчета от Повърхността, и се връщаха под земята с ужаса от гладките и твърди пространства и с болезненото съжаление за изчезналия свят.

Елеа провери дали има поща. В прозрачната кутия имаше две оръжия G с тактическите им колани и две топчета, които вероятно съдържаха Черното зърно. Освен това имаше три пощенски пластини, две от които бяха червени — цветът на официалните съобщения.

Тя отвори кутията с ключа си, с отвращение взе оръжията и зърната и ги сложи на масата.

— Ще дойдеш ли да чуеш пощата? — каза на Пайкан.

Той взе червените пластини и се намръщи. Едната бе адресирана до него и носеше печата на Министерството на отбраната, а другата — до Елеа, и бе с печата на Университета.

— Какво е това? — попита той.

Но Елеа вече бе пъхнала в четеца зелената пластина, на която бе видяла портрета на майка си, чието лице се материализира над четеца. Изглеждаше малко по-възрастна от Елеа, много си приличаха, но у нея имаше нещо лекомислено.

— Слушай, Елеа — каза тя, — надявам се, че си добре, аз съм добре. Заминавам за Гонда 41, защото нямам вести от брат ти. Мобилизираха го посред нощ, за да води конвой с войници на Луната, и от една седмица не се е обаждал. Естествено, военните са си такива. Мравка не могат да преместят, без да пазят тайна, все едно е мамут. Но Анеа е съвсем сама с бебето. Можеха да изчакат още малко, преди да свалят пръстените! Само преди десет години ги определиха. Не правете като тях, имате време, сега не е момент да имате деца! Това е положението, нищо не може да се направи! Ще ви се обадя. Наглеждай баща си, той не може да ме придружи, мобилизиран е на работното си място. Мене ако питаш, и Съветът, и военните, всички са луди! Но това е положението, нищо не може да се направи, иди да го видиш и гледай какво яде, когато е сам, бърника машината за ядене, както му хрумне, изобщо не внимава, същинско дете. Край.

— Форкан е мобилизиран! Баща ти също! Не мога да повярвам! Какво се канят да правят?

Пайкан нервно сложи една от червените пластини в четеца. Появи се емблемата на Министерството на отбраната — таралеж, свит на кълбо, чиито бодли хвърлят пламъци.

— Слушайте, Пайкан — каза безразличен глас.

Бе заповед за мобилизация на работното му място.

Втората червена пластина, поставена в четеца, материализира емблемата на Университета, която изобразяваше уравнението на Зоран.

— Слушайте, Елеа — чу се сериозен глас, — аз съм Кобан!

— Кобан!

Лицето му се появи на мястото на уравнението на Зоран. Всички жители на Гондава го познаваха. Той бе най-прочутият човек на Континента. Беше дал на съотечествениците си Серум 3, който ги правеше недосегаеми за всички болести, и Серум 7, който им позволяваше да възвръщат толкова бързо силите си, че думата умора нямаше еквивалент в гондавския език.

На слабото, изпито лице черните му очи блестяха с пламъка на всемирната любов. Този човек мислеше само за другите хора, а отвъд другите хора — за самия Живот, за неговите чудеса и ужаси, срещу които непрестанно се бореше с всички сили. Черните му коси бяха късо подстригани и стигаха до ушите. Беше на трийсет и две години. Изглеждаше почти на възрастта на студентите си, които го обожаваха и имитираха прическата му.

— Слушайте, Елеа — каза той. — Аз съм Кобан. Държах лично да ви уведомя, че по мое искане сте назначена в случай на пълна мобилизация на пост в Университета при мен. Не ви познавам и желая да се запознаем. Моля ви да дойдете в Лаборатория 51 възможно най-скоро. Кажете името и номера си и веднага ще ви доведат при мен. Край, Елеа, очаквам ви.

Елеа и Пайкан се спогледаха. Нищо не разбираха. Две неща в съобщението си противоречаха: „… назначена сте по мое искане“ и „… не ви познавам“. И най-вече имаше заплаха да бъдат мобилизирани на твърде отдалечени един от друг постове. Не се бяха разделяли от Определянето си. Не можеха да си представят подобно нещо. Струваше им се невъзможно.

— Ще дойда с теб при Кобан — каза Пайкан. — Ако наистина има нужда от тебе, ще го помоля да вземе и мен. В Кулата всеки може да ме замести.

Беше просто и възможно, ако Кобан го искаше. Университетът бе първата сила в държавата. Нито една административна или военна власт не можеше да го управлява. Имаше автономен бюджет, независима охрана, собствени предаватели и не се отчиташе пред никого. Кобан не заемаше никакъв политически пост, но Ръководният съвет не взимаше никакво важно решение, без да се консултира с него. И ако имаше нужда от Елеа, то Пайкан, който бе получил съвсем същото образование и имаше същата квалификация, можеше да му бъде от полза.

Във всеки случай не беше спешно, мисълта за война беше чудовищен абсурд, не трябваше да се поддават на официалната нервност. Всички тези бюрократи, затворени в своите подземни палати, бяха изгубили чувството си за реалност.

— Трябва по-често да се изкачват и да гледат всичко това… — каза Елеа.

Утринното слънце осветяваше хаоса на развалините. На запад се издигаше огромната маса на изтърбушения и разрушен стадион. На изток разбитата магистрала бе хлътнала във втвърдената равнина, където не бе успяло да поникне нито едно стръкче трева.

Пайкан постави ръка на раменете на Елеа и я притегли към себе си.

— Да отидем в гората.

Пъхна ключа си в комуникационната пластина, обади се на паркинга в Първа дълбочина и извика такси. След няколко минути прозрачна сфера кацна на летателната площадка. Минавайки край масата, Пайкан взе двете оръжия.

После се върна, за да съобщи в Центъра, че ще отсъства и къде ще бъде. Вече не можеше да излиза, без да предупреди, беше мобилизиран.

 

 

— Noticed? They’re all left handed!^[2] — каза Хувър.

Говореше шепнешком на Леонова, прикрил микрофона с длан. Леонова знаеше много добре английски.

Така беше. Сега, когато Хувър им го бе казал, изглеждаше очевидно. Тя се ядоса на себе си, че не го е забелязала първа. Всички гондавци бяха леваци. Оръжията, намерени в постамента на Елеа и в този на Пайкан, който също се бе отворил, наподобяваха ръкавици за лява ръка. И в този момент изображението на големия екран показваше Елеа и Пайкан, които заедно с други гондавци тренираха как да си служат с подобни оръжия. Всички стреляха с лявата река по метални цели с различни форми, които изскачаха внезапно от земята и кънтяха под енергийните удари. Беше упражнение по сръчност, но най-вече по самоконтрол. Под натиска на трите свити пръста оръжието G можеше да смачка стръкче трева или да разбие на прах скала, да размаже противника или само да го повали.

Изведнъж на десет крачки пред Пайкан изскочи овална мишена. Бе синя, което означаваше, че трябва да се стреля с минимална сила. Мълниеносно Пайкан пъхна ръка в оръжието, прикрепено за колана му с магнитна пластина, извади го, вдигна ръка и стреля. Мишената въздъхна като докосната корда на арфа и се скри.

Пайкан се разсмя. Бе харесал оръжието. Тренировката се оказа приятна игра.

Почти веднага пред него изскочи червена мишена, а в същия момент друга, но зелена, се показа отляво на Елеа, която се завъртя и я порази. Пайкан се изненада и успя да стреля на свой ред малко преди мишените да изчезнат. Червената отекна като гръм, а зелената като камбана. Мишените изскачаха от всички страни и получаваха яростни удари, леки чуквания или погалвания. Поляната звънтеше като огромен ксилофон под чукчето на някой луд.

Въздухоплан на Университета прелетя над терена, спря за малко във въздуха и кацна зад стрелците. Беше високоскоростен и имаше форма на копие с прозрачна кабина, на която се мъдреше уравнението на Зоран.

Двама охранители на Университета слязоха от него. Бяха със зелен нагръдник и зелена къса пола. Отляво на корема носеха оръжието G, а на десния хълбок — граната S. Косите им бяха сплетни на плитка, която с магнитна шнола бе прикрепена към конична каска с широка периферия — така изискваше военната униформа. Те отиваха ту при една, ту при друга група и разпитваха стрелците, които ги гледаха с учудване и тревога: никога не бяха виждали толкова добре въоръжени зелени охранители.

Двамата търсеха някого. Когато се приближиха до Елеа, казаха: „Търсим Елеа, номер 3-19-07-91“. Били в Кулата на Времето и като установили, че е празна, се обадили в Централата. Кобан искал да види Елеа веднага.

— Идвам с нея — каза Пайкан.

Охранителите нямаха заповед да не го вземат. Въздухопланът премина над езерото като стрела, стигна до Устата и се спусна вертикално в зеления комин на Университета. Намали скорост, когато стигна до тавана на паркинга, спусна се над централната писта, сви в друга и се оказа пред вратата на лабораториите, която се отвори и затвори зад него.

Сградите и улиците на Университета се отличаваха от буйната растителност в останалата част на града. Тук стените бяха голи, сводовете — без нито едно цвете или листо. Никакъв орнамент по трапецовидните греди, нито един извор по белите улици, над които прелиташе летателният апарат, нито една сърна, пеперуда или заек. Това бе строгостта на абстрактната наука. Транспортните ленти имаха фабрични седалки и перила.

Елеа и Пайкан бяха изумени от анормалното оживление, царящо по улицата под тях. Зелени охранители във военни униформи със сплетени коси и каски се движеха по лентите, без да се учудват, че над главите им лети апарат, който при нормални условия нямаше право да минава оттам. Разноцветни сигнали светеха над вратите, отекваха имена и номера на хора, викани по спешност, лаборанти в розови престилки и с коси, прибрани в плътно завързани кърпи, сновяха из коридорите. Това не бе учебното, а изследователското крило на Университета. Нямаше нито един бос и късо подстриган студент.

Въздухопланът кацна на върха на един от лъчите на петолъчно кръстовище. Единият охранител отведе Елеа в лаборатория 51. Пайкан я последва.

Въведоха ги в празно помещение, където чакаше мъж в розова престилка. Стоеше прав, а уравнението на Зоран, отпечатано в червено отдясно на престилката му, сочеше, че е шеф на лабораторията.

— Вие ли сте Елеа? — попита той.

— Аз съм Елеа.

— А вие?

— Аз съм Пайкан.

— Кой е Пайкан?

— Аз съм на Елеа — каза Пайкан.

— Аз съм на Пайкан — каза Елеа.

Мъжът помисли няколко минути.

— Пайкан не е повикан — каза той. — Кобан иска да види Елеа.

— Аз искам да видя Кобан — каза Пайкан.

— Ще го уведомя, че сте тук. Ще изчакате.

— Придружавам Елеа — каза Пайкан.

— Аз съм на Пайкан — каза Елеа.

След минута мълчание мъжът продължи:

— Ще предупредя Кобан. Преди да се срещне с него, Елеа трябва да премине общ тест. Ето там е кабината…

Той отвори прозрачна врата. Елеа разпозна стандартната кабина, в която всички жители на Гондава поне един път годишно проверяваха физиологичното си състояние, за да променят, ако е нужно, режима на работа и хранене.

— Необходимо ли е! — попита тя.

— Необходимо е.

Елеа влезе в кабината и седна.

Вратата се затвори, уредите около нея се включиха, пред очите й проблеснаха светкавици, анализатори замъркаха, синтезаторът изплющя. Край. Тя стана и бутна вратата. Вратата не се отваряше.

Тя тревожно извика:

— Пайкан!

От другата страна на вратата Пайкан й отговори:

— Елеа!

Тя продължаваше опитите си да отвори вратата, предчувстваше, че нещо ужасно се крие в тази затворена врата. Изкрещя:

— Пайкан! Вратата!

Той се втурна и тя видя как силуетът му се залепи на прозрачната повърхност. Кабината се разтресе, уредите нападаха по пода, но вратата не се отваряше.

Зад гърба на Елеа стената на кабината се разтвори.

— Елате, Елеа — каза гласът на Кобан.

 

 

Две жени седяха пред Кобан. Едната бе Елеа. Другата бе много красива брюнетка, по-пълна, със заоблени форми. Елеа бе уравновесеността на съвършената хармония, другата — неуравновесеност, устремена към пищността. Докато Елеа протестираше, настояваше да дойде Пайкан, другата мълчеше и я гледаше спокойно с нескрита симпатия.

— Почакайте, Елеа — каза Кобан. — Нека ви обясня…

Той носеше строгата розова престилка на лаборантите, но уравнението на Зоран бе отпечатано в бяло. Разхождаше се насам-натам бос като студент между масите и стената с клетки, където държаха ролките с информация.

Елеа замълча. Бе твърде позитивна, за да проявява безполезно упорство. Слушаше.

— Вие не знаете — каза Кобан — какво има под Гонда 1. Ще ви кажа. Соларно оръжие. Въпреки моите протести Ръководният съвет е решен да го използва, ако Енизорай ни нападне. А Енизорай е решен да ни нападне, за да унищожи Соларното оръжие, преди да го използваме. Като се имат предвид сложността му и огромните му размери, ще е нужен поне половин ден между началото на изстрелването му и момента, когато напусне местонахождението си. Именно през този половин ден ще се реши съдбата на света. Защото, ако Оръжието излети и нанесе удар, ще бъде, сякаш Слънцето е паднало върху Енизорай. Той ще изгори, ще се стопи, ще протече… Но и цялата Земя ще бъде разтърсена. Какво ще остане от нас след няколко секунди? Какво ще остане от живота?…

Кобан спря. Трагичният му поглед минаваше над двете жени. Прошепна…

— Може би нищо… Нищо…

Той продължи да се разхожда като затворено животно, което напразно търси изход.

— А ако енизорайците успеят да попречат на изстрелването на Оръжието, то те ще го унищожат. И нас — също. Те са десет пъти повече от нас и са по-агресивни. Няма да можем да устоим на броя им. Единственото оръжие срещу тях беше да ги уплашим. Но ние ги УПЛАШИХМЕ ТВЪРДЕ МНОГО!

Те ще ни нападнат с всички средства и ако спечелят, нищо няма да остане от народа и цивилизацията, способни да създадат Соларно оръжие. Ето защо раздадохме Черно зърно на всеки жител на Гондава. Нека хората да изберат дали да умрат от собствената си ръка, или в пожарищата на Енизорай.

Елеа се изправи възмутена.

— Това е абсурдно! Ужасно! Отвратително! Сигурно има начин да се спре тази война! Защо не направите нещо, вместо да се оплаквате? Повредете оръжието! Идете в Енизорай! Те ще ви послушат! Вие сте Кобан!

Кобан спря до нея и я изгледа сериозно и със задоволство.

— Вие сте добър избор — каза той.

— Кой ме е избрал? Защо ме е избрал?

Той не отговори на тези въпроси, а на предишния.

— Аз правя нещо. Имам свои хора в Енизорай, които са влезли в контакт с учените от Научния департамент. Те разбират рисковете от войната. Но имаме малко време. Имам среща с президента Локан. Ще се опитам да убедя Съвета да се откаже от използването на Соларното оръжие и да уведоми Енизорай. Но срещу мен са военните, които мислят само как да унищожат противника, както и министър Мозран, който създаде оръжието и иска да види функционирането му.

Ако не успея, съм предвидил и друго нещо. И точно затова сте избрани вие двете и още три жени от Гондава. Искам ДА СПАСЯ ЖИВОТА.

— Живота на кого?

— Чисто и просто живота. ЖИВОТА!… Ако Соларното оръжие действа само няколко секунди повече от предвиденото, Земята ще бъде разтърсена така, че океаните ще прелеят, континентите ще се разцепят, атмосферата ще достигне температурата на стопена стомана и ще изгори всичко, дори и земните недра. Не знаем, не знаем докъде може да стигне катастрофата. Заради ужасната сила на оръжието Мозран никога не е успял да го използва дори в ограничен мащаб. Не знаем, но можем да предвидим най-лошото. Точно това направих…

— Слушайте, Кобан — каза някакъв глас, — искате ли да чуете новините?

— Да — каза Кобан.

— Ето ги: енизорайските войски от лунния гарнизон са завладели международната зона. Военен конвой, потеглил от Гонда 3 към нашата лунна зона, е бил нападнат от енизорайските сили, преди да се прилуни. Унищожил е част от нападателите. Битката продължава. Нашите служби за космическо наблюдение имат доказателства, че Енизорай е извикал ядрените бомби, изстреляни в орбита около Слънцето, и ги насочва към Марс и Луната. Край.

— Започнало е… — каза Кобан.

— Направих Убежище, което удържа на всичко. Поставих в него семена от всички растения, оплодени яйцеклетки от всички животни и инкубатори за развитието им, десет хиляди ролки с информация, безшумни машини, сечива, мебели, всички образци на нашата цивилизация, всичко необходимо, за да може тя да бъде възродена. А в центъра ще сложа мъж и жена. Компютърът избра пет жени, психически и физически уравновесени, съвършено здрави и красиви. По степен на съвършенство бяха номерирани от едно до пет. Номер 1 умря вчера при злополука. Номер 4 пътува из Енизорай и не може да се върне. Номер 5 живее в Гонда 62, изпратих да я доведат. Номер 2 сте вие, Лона. Номер 3 сте вие, Елеа.

Той замълча, усмихна се уморено, обърна се към Лона и продължи:

— Естествено, в Убежището ще има само една жена. Вие, Лона. Ще живеете…

Лона стана, но преди да успее да проговори, я изпревари някакъв глас:

— Слушайте, Кобан: ето резултатите от тестовете на Лона, номер 2. Всички необходими качества са налице, но метаболизмът се променя, както и хормоналният баланс. Лона 2 е бременна от две седмици.

— Знаехте ли? — попита Кобан.

— Не — отговори Лона, — но се надявах. Свалихме пръстените си на третата нощ от пролетта.

— Съжалявам — каза Кобан и разпери ръце. — Елиминирана сте. Мъжът и жената в Убежището ще бъдат замразени до абсолютната нула. Възможно е бременността ви да попречи на успеха на операцията. Не мога да поема този риск. Приберете се у дома. Моля ви да не говорите един ден за онова, което ви казах, дори на вашия мъж. След един ден всичко ще бъде ясно.

— Ще мълча — каза Лона.

— Вярвам ви — каза Кобан. — Ето как ви е квалифицирал компютърът: солидна, бавна, мълчалива, отбранителна, безпощадна.

Той даде знак на двамата зелени охранители пред вратата. Те се отдръпнаха, за да направят път на Лона. Кобан се обърна към Елеа:

— Значи, ще бъдете вие.

Елеа почувства, че се вкаменява. После кръвообращението й се възвърна и тя се изчерви. Насили се да запази спокойствие и да седне. Отново чу Кобан.

— Компютърът ви е определил така: уравновесена, бърза, упорита, нападателна, ефикасна.

Тя усети, че отново може да говори. Атакува:

— Защо не разрешихте на Пайкан да влезе? Без него няма да отида в Убежището ви.

— Компютърът избра жените заради красотата, доброто им здраве и разбира се, заради интелекта им. Избра мъжете заради доброто здраве, но преди всичко заради познанията им. Мъжът, който ще излезе от Убежището след няколко години или може би един век, трябва да разбира всичко, което е записано на ролките и дори да знае повече от тях. Неговата роля няма да бъде само да прави деца. Избраният мъж трябва да е способен да възроди света. Пайкан е интелигентен, но знанията му са ограничени. Той дори няма да може да обясни уравнението на Зоран.

— И кой е този мъж?

— Компютърът избра петима, както при жените.

— А кой е номер 1?

— Аз — каза Кобан.

 

 

— Енизорай още тогава е бил като вас — каза Леонова на Хувър. — Вие още тогава сте били мръсни американски империалисти, готови да налапат целия свят…

— Скъпа — каза Хувър, — ние, днешните американци, сме само бежанци от Европа, ваши братовчеди, потеглили на път… Бих желал Елеа да ни покаже лицата на първите обитатели на Америка. Досега видяхме само гондавци. За следващия сеанс ще помолим Елеа да ни покаже енизорайци.

Елеа им показа енизорайци. С Пайкан бяха посетили Диедоу, столицата на централен Енизорай, по време на празника на Облака. Тя извлече от паметта си спомени и им ги представи.

Пристигнаха заедно с Елеа във въздухоплан за далечни разстояния. На хоризонта гигантска планинска верига се издигаше в небето. Когато се приближиха, видяха, че планината и градът бяха едно цяло.

Построен от огромни каменни блокове, градът се бе сраснал с планината, покриваше я, извисяваше се над нея, опираше се в нея, за да изпрати към небето последното си копие: монолитния Храм, чийто връх се губеше във Вечния облак.

Видяха как енизорайците работят и се забавляват. Потребностите на населението бяха толкова големи, увеличаването му — толкова бързо, че дори в деня на празника на Облака хората не преставаха да строят. Безспирно, неуморно, като мравки, строителите разширяваха града, прокарваха улици, изграждаха стълби и площади по все още девствените склонове на планината, строяха укрепления, къщи и палати. Не използваха никакви сечива освен ръцете си. На гърдите си носеха, окачен на сребърна верига, образа на змията пламък, енизорайски символ на универсалната енергия. Но това не бе само символ, а най-вече трансформатор. На този, който го носеше, той даваше способност да управлява само с ръцете си всички природни сили.

На големия екран учените от EPI видяха как енизорайците с лекота повдигат каменни блокове, които вероятно тежат тонове, как ги поставят един върху друг, нагласят ги, оформят ги, променят ги само с ръце, изглаждат ги с длан, сякаш са маджун. В ръцете им материята ставаше лека, податлива, покорна. Щом престанеха да го докосват, камъкът отново придобиваше твърдост и тежест.

Чужденците, поканени да присъстват на празника на Облака, нямаха разрешение да кацат. Техните апарати стояха във въздушното пространство около Диедоу. Подредени в кръг и амфитеатрално, те приличаха на пъстроцветни пейки в причудлив въздушен цирк.

Пред тях се издигаше Храмът, чиято Кула, състояща се от монолитен каменен блок, по-висок от най-високите небостъргачи в съвременна Америка, се губеше в Облака. Монументална стълба, издълбана в камъка, се извиваше спираловидно. Часове наред по нея се изкачваха хора към върха на Храма. Те напредваха бавно, разчитайки само на мускулната си сила, докато навсякъде другаде: по улиците и стълбите на града, енизорайците се придвижваха с лекота и бързина, които показваха, че те бяха надмогнали гравитацията. Тълпата по стълбата на Храма беше облечена в различни цветове и изобразяваше змията пламък. Главата й се виеше по стълбата наляво и надясно и продължаваше да се изкачва. Тялото й бе навито около кулата. Вероятно се състоеше от няколко стотици хиляди души, може би повече от милион. През отворените люкове на въздухопланите се чуваше музика, в чийто ритъм се движеше змията. Наподобяваше леко пъхтене, идващо от планината и града, което тълпата от Кулата и по улиците, всички хора, които се изкачваха, гледаха или работеха, придружаваха с дълбоки гърлени звуци, без да отварят уста.

Когато главата на змията достигна Облака, слънцето залязваше зад планината: главата на змията влезе в Облака заедно със здрача. Нощта настъпи за няколко минути. Прожектори, разположени из целия град, осветиха Кулата и тълпата, пъплеща по нея. Ритъмът на музиката и на песента се ускори. Кулата се размърда. А може би Облакът. Виждаше се как Кулата прониква в Облака или как Облакът покрива Кулата, как се отдръпва и започва наново все по-бързо, сякаш Земята и Небето се съвкупяваха.

Пъхтенето на музиката се ускоряваше, ставаше все по-силно, удряше на вълни въздухопланите, спрели в небето, и дори ги размести. На земята всички работници спряха работата си. В палатите, къщите, по улиците и площадите мъжете се приближаваха до жените и жените до мъжете случайно, просто защото се намираха наблизо и без да знаят дали са красиви, или грозни, млади или стари, кои са и откъде идват, те се сграбчваха или се прегръщаха, лягаха на място, там, където се намираха, и всички заедно следваха ритъма, разтърсващ планината и града. Кулата влезе в Облака до основата си. Планината изтрещя, градът се надигна, освободен от тежестта си, готов да се забие в небето и да стигне безкрайността. Облакът пламна, гръмна, угасна и изчезна. Градът отново се върна върху планината. Кулата бе празна. Нямаше никакви хора по каменната стълба. Всички легнали двойки се пуснаха и разделиха. Зашеметени мъже и жени ставаха и си тръгваха. Някои заспиваха намясто. За няколко минути бяха участвали заедно в една и съща космическа наслада. Всеки бе Земята, всяка бе Небесният свод. Това се случваше един път в годината във всички градове на Енизорай. През останалото време енизорайските мъже не докосваха жените.

Учените от EPI разпитаха Елеа. Какво бе станало с тълпата по стълбата?

— Кулата я даде на Облака — каза Елеа. — Облакът я даде на универсалната енергия. Тази тълпа е съставена от доброволци. Избрани са още като деца, било защото са имали някакъв физически или умствен недъг, било, обратно, защото са били по интелигентни, по-силни, по-красиви от средното ниво в Енизорай. Възпитани в зависимост от тази саможертва, те са научени да я желаят телом и духом. Имат право да се откажат, но малцина го използват. По този начин населението на Енизорай поддържа постоянен брой. Но това жертвоприношение не успява да компенсира раждаемостта, която предизвиква. През празника на Облака се зачеват двайсет пъти повече енизорайци от онези, които загиват по всички кули на континента.

— Но в такъв случай — каза Хувър — всички тези жени е трябвало да раждат по едно и също време!

— Не — каза Елеа, — бременността в Енизорай продължава от три до дванайсет месеца в зависимост от желанието на жената и нейната възраст. Както видяхте, няма Определяне, няма двойки, нито семейства. Мъжете и жените имат абсолютно еднакви права и задължения, живеят заедно в общите палати или в индивидуални домове, както пожелаят. Децата се възпитават от държавата. Не познават майка си и още по-малко баща си.

Въпреки че въздухопланът на Елеа стоеше далеч над тълпата, от прозореца му учените успяха да видят множество лица на енизорайци. Всички имаха черни и прави коси, дръпнати очи, изпъкнали скули и сплеснат нос. Безспорно бяха общи предци на маите, ацтеките и други американски индианци и може би на японците, китайците и на монголските народи.

— Ето ги вашите империалисти — каза Хувър на Леонова.

Той въздъхна и добави:

— Надявам се, че сега ще ни се сърдят по-малко, задето сме се отнасяли грубичко с техните потомци…

 

 

— Вие не искате да спасите живота, а само вашия живот. И сте издирили с помощта на компютъра петте най-красиви жени в Гондава, за да изберете тази, която ще ви придружи!

— Погледнете — тъжно каза Кобан, — ето коя бих избрал да спася с мен, ако мислех, че имам това право…

Включи сноп вълни. Над една маса се появи образът на момиченце, което много приличаше на Кобан. Коленичило на морава близо до езерото в Деветата дълбочина, то галеше сърне с големи очи. Дълги черни коси падаха до голите му рамене. Нежните му ръце обгръщаха шията на животното, което ближеше ухото му.

— Това е Доа — каза Кобан, — дъщеря ми. — Дванайсетгодишна е и е сама. Всички момичета на нейна възраст отдавна си имат приятел. Но тя е сама… Защото и тя като мен не е определена… Компютърът не успя да ми намери приятелка, която би ме изтърпяла и не би ме дразнила с бавния си ум. Определена бързина на умствените способности осъжда на самота. Живях известно време с вдовици, с разведени, също и с неопределени. Майката на Доа бе такава. Интелектът й бе невероятен, но характерът — ужасен. Компютърът не бе посмял да почерни живота на никакъв мъж. Заради интелекта и красотата й я помолих да ми роди дете. Тя прие, при условие че ще остане с мен, за да го възпита. Мислех, че е възможно. Свалихме ключовете си. Само след няколко дни трябваше да се разделим. Тя бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че не може да бъде щастлива с никого, дори с детето си. Когато то се роди, тя ми го изпрати. Това дете е Доа…

Доа също получи отрицателен отговор от компютъра. Има кротък характер, но ме превъзхожда по интелект. Никъде няма да намери мъж, равен на себе си. Ако живее…

Гласът на Кобан заглъхна. Той угаси образа.

— Не мислите ли, че обичам Доа, колкото вие обичате Пайкан? Не мислите ли, че ако се водех от егоистични подбуди, щях да я взема в Убежището? Или че щях да остана с нея, предоставяйки с радост мястото си на № 2? Но аз познавам № 2, знам какви са познанията му и какви са моите. Компютърът с основание е посочил именно мен. Вече не става дума за любов, за чувства, за нас самите. Ние сме изправени пред дълг, който стои по-горе от нас. Двамата с вас трябва да запазим живота и да възродим всичко.

— Слушайте, Кобан, не ми пука за живота, нито за хората, нито за вселената. Без Пайкан няма вселена и няма живот. Изпратете Пайкан в Убежището заедно с мен и ще ви благославям до края на вечността.

— Не мога — каза Кобан.

— Дайте ми Пайкан! Останете при дъщеря си! Не я оставяйте да умре сама и изоставена от вас!

— Не мога — прошепна Кобан.

Лицето му изразяваше решимост и безгранична тъга. Той бе на края на една битка, от която бе излязъл смазан. Но бе взел решение веднъж завинаги. Не бе успял да построи по-голямо Убежище. Правителството, заето единствено с Гонда 1 и колосалното чудовище в него, не бе подкрепило проекта на Кобан и го бе оставило да работи, без да му помага. Университетът бе построил Убежището със собствени средства. То бе изчерпало цялата му енергийна мощност, всички ресурси на машините, лабораториите и кредитите му. То бе единственият плод на огромно растение. В него щеше да има само две семена, третото би го обрекло на гибел. Дори и ако е малко, дори ако е Доа. В него можеше да се поместят само един мъж и една жена.

— В такъв случай вземете друга жена! — извика Елеа. — Имате на разположение милиони!

— Не — каза Кобан, — не са милиони, имаше само пет, а сега сте само вие… Компютърът ви е избрал, защото сте изключителна. Не, никакъв друг мъж, никаква друга жена, там ще бадем само вие и аз! Моля ви да не говорим повече, всичко е решено.

— Вие и аз? — попита Елеа.

— Вие и аз! — отговори Кобан.

— Мразя ви — каза Елеа.

— И аз не ви обичам — каза Кобан, — но това няма значение.

— Слушайте, Кобан — каза някакъв глас, — президентът Локан иска да говори с вас и да ви види.

— Слушам и гледам — каза Кобан.

Образът на Локан се появи в ъгъла на помещението. Кобан го премести срещу себе си, от другата страна на масата. Локан изглеждаше умърлушен и потиснат.

— Слушайте, Кобан, докъде стигнаха вашите опити да се свържете с хората от Департамента по Знанието на Енизорай?

— Очаквам да ми докладват всеки момент.

— Повече не можем да чакаме! Не е възможно! Енизорайците бомбардират нашите гарнизони на Марс и Луната с атомни бомби. Нашите бомби също са изстреляни и ще отговорим на удара. Но колкото и ужасно да е всичко това, то е едно нищо. Армията на Енизорай вече напуска кухите планини и заема позиции на стартовите площадки. След няколко часа ще нападне Гондава! При първата атака, засечена от нашите спътници, ще наредя да бъде пуснато Соларното оръжие! Но аз също като вас, Кобан, се страхувам от този ужас! Може би има още време да спасим мира! Енизорайското правителство знае, че излитането на армията му означава смърт за неговия народ. Но или не го интересува, или се надява, че ще унищожи Оръжието, преди то да бъде изстреляно! Китию е луд! Само хората от Департамента могат да се опитат да го убедят или да го свалят от власт!… Нямаме минута за губене, Кобан! Моля ви, опитайте да се свържете с тях!

— Не мога да се свържа непосредствено с тях. Ще се обадя на Партао в Ламос.

Образът на президента изчезна. Кобан пъхна ключа в една пластина.

— Слушайте — каза той, — искам да чуя и видя Партао в Ламос.

— Партао в Ламос — каза някакъв глас. — Свързвам ви.

Кобан обясни на Елеа:

— Ламос е единствената страна, която ще остане неутрална в този конфликт. И за първи път няма да има време да извлече полза от него… Партао ръководи Университета в Ламос. Той е моята връзка с хората от Департамента.

Партао се появи и каза на Кобан, че е говорил със Сутаку от Департамента.

— Той не може да направи нищо. Отчаян е. Ще ви се обади лично.

Един блед образ се появи до този на Партао. Това бе Сутаку с бялата роба и кръглата шапка на преподавателите. Бе много развълнуван, говореше, правейки жестове, удряше се по гърдите и сочеше с протегнат пръст нещо или някого в далечината. Не чуха и дума от онова, което казваше: сменящи цветовете си правоъгълници разкъсваха образа му на парчета, трептяха, сливаха се или се раздалечаваха. Изчезна.

— Не мога да ви кажа нищо повече — каза Партао. — Може би само бон шанс…

— Този път — каза Кобан — няма да има шанс за никого.

Той повика Локан и го информира. Локан го помоли да дойде при него в Съвета, който щеше да се събере незабавно.

— Идвам — каза Кобан и се обърна към Елеа, която бе присъствала на сцената, без да промълви дума, без да помръдне.

— Това е — каза с леден глас той, — сега вече знаете какво е положението. Вече няма място за чувства. Тази нощ ще влезем в Убежището. Асистентите ми ще ви подготвят. Освен всичко друго ще получите единствената съществуваща доза универсален серум, който цели шест месеца съм синтезирал молекула по молекула в личната ми лаборатория. Аз взех първата доза. Готов съм. Ако по чудо не се случи нищо, ще бъдете първата жена, радваща се на вечна младост. В този случай, обещавам ви, че следващата доза ще бъде за Пайкан. Серумът ще ни помогне да изтърпим абсолютния студ. Ще ви поверя на моите хора.

Елеа стана и изтича към вратата. Удари единия охранител по слепоочието с левия си юмрук. Мъжът падна. Другият я сграбчи за китката и изви ръката й на гърба.

— Оставете я! — извика Кобан. — Забранявам ви да я докосвате! Каквото и да направи!

Охранителят я пусна. Тя се втурна към вратата. Но вратата не се отвори.

— Елеа — каза Кобан, — ако приемете подготовката без съпротива и без да се опитвате да избягате, ще ви разреша да се видите с Пайкан, преди да влезете в Убежището. Отвели са го в Кулата и той знае какво става с вас. Чака да му се обадите. Обещах му, че ще ви види. Ако протестирате, ако се съпротивлявате с риск да провалите подготовката си, ще ви приспя и няма да го видите никога.

Елеа го погледна мълчаливо и вдъхна дълбоко, за да овладее нервите си.

— Може да повикате хората си — каза тя. — Няма повече да се противя.

Кобан натисна една пластина. Част от стената се плъзна и разкри лаборатория, където имаше охранители и лаборанти, сред които Елеа позна шефа на лабораторията, който я бе посрещнал.

Мъжът й посочи един стол пред себе си.

— Елате — каза той.

Елеа се запъти към лабораторията. Преди да напусне кабинета на Кобан, се обърна към него.

— Мразя ви — каза тя.

— Когато излезем от Убежището на мъртвата Земя — каза Кобан, — вече няма да има нито любов, нито омраза. Ще има само работа…

 

 

Този ден Хой-То бе слязъл в Яйцето с новото си фотографско оборудване, което току-що бе получил от Япония, и по-специално с лазерните прожектори. Надяваше се с тяхна помощ да освети през прозрачната плоча залата с мотора и да я фотографира.

Когато спря да работи, охлаждащият мотор бе угаснал и залата под плочата се бе превърнала в тъмен блок. Температурата бързо се бе повишила, снегът и скрежът се бяха стопили, водата бе изсмукана, а стената и подът — изсушени с горещ въздух.

Докато асистентите му поставяха прожекторите на ниски триножници, Хой-То се оглеждаше машинално. Повърхността на стената му се стори твърде любопитна. Не бе гладка, нито матова, а неравна. Той я опипа с дългите си чувствителни пръсти, а после и с ноктите си. Те издадоха странен звук.

Той насочи прожектора към стената, огледа я с лупа, сглоби нещо като микроскоп от телеобектив и няколко лещи. Скоро всичко се изясни: повърхността на стената бе гравирана с безброй нарези. И всеки от тях бе ред от гондавската писменост. Ролките с информация от залата с клетите бяха унищожени от времето, но стената на Яйцето, покрита изцяло с микроскопични знаци, представляваше голяма библиотека.

Хой-То веднага направи няколко снимки с максимално увеличение на различни места от стената, отдалечени едно от друго. След един час ги прожектира на големия екран. Лукос, страшно възбуден, разпозна фрагменти от исторически разказ и научни трактати, страница от речник, поема, диалог, който може би е театрална пиеса и философска дискусия.

Стената на Яйцето сякаш бе истинска енциклопедия на знанията на Гондава.

Една от проектираните фотографии съдържаше много отделни знаци, които според Лукос бяха математически символи. Те обграждаха символа на уравнението на Зоран.

 

 

Елеа се събуди върху кожен килим. Лежеше на мека и топла постелка, носеше се в състояние на тотален покой.

Бяха я прегледали от глава до пети, претеглили с точност до милиграм. Бяха й дали вода и храна, бяха я масажирали, компенсирали отклоненията, бяха я люлели, докато тялото й достигне необходимото тегло и абсолютна пасивност. После завърналият се Кобан й обясни как се отваря и затваря Убежището, докато лично й даваше различните елементи на универсалния серум: дим за вдишване, масло върху езика, капки в очите, продължителна обработка на слепоочията с инфразвуци. Бе почувствала прилив на нова, светла енергия, която изпълни тялото й, прогони умората и вля в нея порив, подобен на този, който разлиства гората през пролетта. Бе почувствала, че става твърда като дърво, силна като бик, спокойна като езеро. Силата, равновесието и спокойствието неминуемо я бяха потопили в дълбок сън.

Бе заспала на фотьойла в лабораторията, а отвори очи на килим от кожа в кръгла и празна стая. Единствената врата бе срещу нея. Отпред на един куб седеше зелен охранител и я гледаше. Държеше с пръсти стъклен предмет, направен от тънки тръбички, преплетени в сложни извивки. Крехките тръбички бяха пълни със зелена течност.

— След като вече не спите — каза охранителят, — предупреждавам ви: ако пожелаете да излезете със сила, разтварям пръсти, това пада и се счупва, а вие заспивате като пънове.

Елеа не отговори. Гледаше го. Мобилизираше всички ресурси на ума си с една-едничка цел: да излезе и да отиде при Пайкан.

Охранителят бе висок, едър, с широки рамена. Сплетените му коси имаха цвят на бронз. Беше гологлав и без оръжие. Дебелият му врат бе широк колкото месестото му лице. Бе непреодолимо препятствие, застанало пред единствената врата. Мускулестата ръка с корава длан държеше изключително чуплив предмет — още едно непреодолимо препятствие.

— Слушайте, Елеа — каза някакъв глас. — Пайкан иска да говори с вас и да ви види. Получи разрешение.

Образът на Пайкан застана между нея и охранителя. Елеа скочи:

— Елеа!

— Пайкан!

Той стоеше прав в Обсерваторията. Тя видя до него част от пулта и изображението на облак.

— Елеа! Къде си? Къде отиваш? Защо ме изоставяш?

— Отказах, Пайкан! Аз съм твоя! Не съм тяхна! Кобан ме принуди! Те ме задържат!

— Идвам да те отведа! Ще строша всичко! Ще ги убия!

Той размаха лявата си ръка, пъхната в оръжието.

— Не можеш! Не знаеш къде съм!… И аз самата не знам! Чакай ме, ще се върна! На всяка цена!…

— Вярвам ти, чакам — каза Пайкан.

Образът изчезна.

Охранителят продължаваше да седи и да гледа Елеа. Права в средата на кръглата стая, тя го изучаваше и преценяваше. Направи крачка към него. Той грабна маската, която висеше на врата му, и си я постави на носа.

— Внимавай! — носово извива той.

Леко и предпазливо поклати стъкления предмет.

— Познавам те — каза тя.

Той я погледна учудено.

— Познавам много добре и теб, и такива като теб. Вие сте прости и храбри. Правите каквото ви кажат, нищо не ви обясняват.

Тя откачи края на синята лента, прикриваща гърдите й, и започна да я развива.

— Кобан не ти е казал, че ще умреш…

Охранителят се усмихна. Той беше охранител, намираше се в Дълбочините, не вярваше, че може да умре.

— Ще има война и никой няма да оцелее. Знаеш, че казвам истината: ще умреш. Всички ще умрете, освен аз и Кобан.

Охранителят разбра, че тази жена не лъже. Не е от онези, които се унизяват да лъжат при всякакви обстоятелства. Но вероятно тя греши, винаги има оцелели. Другите умират, не и аз.

Кръстът й вече бе гол и тя започна да развива диагоналната лента от талията до рамото.

— Всички в Гондава ще умрат. Кобан го знае. Построил е Убежище, което нищо не може да разруши. Ще се затвори в него. Поискал е от компютъра да избере жената, която ще затвори със себе си. Аз съм тази жена. И знаеш ли защо компютърът ме е избрал сред милиони? Защото съм най-красивата. Видял си само лицето ми. Гледай…

Тя оголи дясната си гърда. Охранителят погледна вълшебната плът, цветето и плода и усети шума на кръвта в ушите си.

— Искаш ли ме? — каза Елеа.

Продължаваше бавно да разголва бюста си. Лявата й гърда все още бе скрита под плата.

— Зная каква жена ти е избрал компютърът. Три пъти е по-дебела от мен. Никога не си виждал жена като мен…

Цялата лента падна на земята, разкривайки и лявата гърда. Елеа отпусна ръце, дланите й бяха обърнати напред, разтвори ръце и показа голия си бюст, живото великолепие на своите съвършени, пълни, нежни, горди гърди.

— Искаш ли ме, преди да умреш?

Вдигна ръка и с един жест свали дрехата от ханша си.

Охранителят стана, постави на куба опасния, чуплив и страховит предмет, свали маската и туниката си. Голият му торс бе великолепно съчетание на хармонични и мощни мускули.

— Ти на Пайкан ли си? — каза той.

— Обещах му: на всяка цена.

— Ще ти отворя вратата и ще те изведа навън.

Той свали полата си. Бяха прави, голи, един срещу друг. Той бавно отстъпи назад и когато тя усети килима под краката си, клекна и легна. Той се приближи, мощен и тромав, горд от мъжественото си желание. Легна върху нея и тя го допусна в себе си.

Тя го усети, обви с крака слабините му и го привлече върху себе си. Той проникна в нея като меч, а тя конвулсивно потрепери от ужас.

— Аз съм на Пайкан! — каза тя и заби двата си палеца в сънната му артерия.

Той изхълца и се сгърчи. Но тя бе силна като десет мъже и го задържаше със свитите си крака, с колене, с лакти, с пръстите си, впити в сплетените му коси. И палците й, неумолими, втвърдени като стомана от желанието да убие, лишаваха мозъка му и от най-малката капка кръв.

Борбата бе жестока. Преплетени, свързани един за друг и един в друг, те се търкаляха по пода във всички посоки. Ръцете на мъжа се вкопчваха в ръцете на Елеа и ги дърпаха, опитвайки се да изтръгнат смъртта, впила се във врата му. А в долната част на корема му нещо искаше да живее още малко, да живее достатъчно, за да изпита докрай удоволствието. Ръцете и торсът му се бореха, за да оцелее, а слабините и бедрата му се бореха, бързаха да изпреварят смъртта, за да свърши и изпита наслада, преди да умре.

Ужасна конвулсия го вцепени. Той проникна до дъно в смъртта, обгърнала шията му, и с мигновена радост, изпразни в нея безкрайно дълго целия си живот. Борбата приключи. Елеа изчака. Мъжът в нея престана да се движи и натежа като умряло животно. Тя отдръпна палците си, забити в меката плът. Ноктите й бяха окървавени. Тя разтвори свитите си крака и се измъкна изпод мъжа. Задъхваше се от погнуса. Искаше да се обърне наопаки като ръкавица и да измие цялата си вътрешност. Взе туниката на охранителя, избърса лицето, гърдите и корема си, захвърли я и бързо се облече.

Сложи си маската на лицето, взе стъкленото съоръжение и предпазливо бутна вратата. Вратата се отвори.

Водеше към лабораторията, където я бяха подготвили. Шефът и двама лаборанти бяха наведени над масата. Въоръжен охранител стоеше пред друга врата. Каза:

— Ей!

Вдигна ръка да си сложи маската.

Елеа хвърли стъкления предмет в краката му. Той безшумно се счупи. Внезапно помещението се изпълни със зелена мъгла. Охранителят и тримата мъже в розови престилки се строполиха на земята.

Елеа се запъти към вратата и взе оръжието на охранителя.