Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (8)

 

Лекарите очакваха най-малко пневмония и измръзване. Тя нямаше нищо. Нито кашлица, нито температура, нито дори и слабо зачервяване на кожата.

Когато дойде в съзнание, видяха, че е превъзмогнала шока и владее емоциите си. Лицето й имаше само каменния израз на пълно безразличие, подобно на безразличието на осъдения на доживотен затвор, когато влиза в килията, съзнавайки, че никога няма да излезе от нея. Знаеше, че са й казали истината. Но пожела да й предоставят доказателства. Поиска да чуе доклада на Експедицията. Ала когато сестрата започна да чете, тя я отблъсна с ръка и каза:

— Симон…

Симон не беше в стаята.

След грубата му намеса, която едва не завърши фатално, реаниматорите бяха решили, че е опасен, и му бяха забранили да се занимава занапред с Елеа.

— Симон… Симон — повтаряше тя.

Търсеше го с поглед из цялата стая. Откакто бе отворила очи, тя постоянно го бе виждала до себе си, бе свикнала с лицето му, с гласа му, с предпазливите му жестове. И именно той й бе казал истината. В този непознат свят, в края на това ужасно пътуване той бе нещо близко, нещо, на което ръката й можеше да се опре.

— Симон…

— Мисля, че е по-добре да го повикаме — каза Моисов.

Симон дойде и започна да чете. После остави листа и продължи да разказва. Когато стигна до откриването на замразената двойка, тя вдигна ръка, за да го помоли да замълчи, и каза:

— Аз съм Елеа. Той е Кобан. Той е най-големият учен в Гондава. Знае всичко. Гондава е нашата страна.

Тя замълча за миг, после добави със съвсем тих глас, който Преводачката едва успя да чуе:

— Бих искала да умра в Гондава…

 

 

Докато Елеа бе в безсъзнание, Хувър без никакви скрупули бе включил машината за ядене. И той като всички, които бяха видели на екрана функционирането й, искаше да разбере от какви суровини тя фабрикува различни храни, които за по-малко от час бяха дали на полумъртвата Елеа силата да се пребори с дузина мъже и да се втурне в бурята.

На гладката повърхност на цилиндъра и на сферата имаше само една възможност за включване: бялото копче на върха.

Под ужасения поглед на Леонова Хувър го бе натиснал, завъртял наляво, надясно, нагоре, пак надясно, пак наляво…

… И това, което очакваше, стана: полукълбото заедно с бутона се повдигна като похлупак на сирене и разкри вътрешността на машината.

Поставена на санитарна масичка, тя разкри тайните си пред очите на всички и поради това стана още по-тайнствена. Цялата й вътрешност бе заета от неразбираем механизъм, който не приличаше на никакво механично или електрическо съоръжение, а по-скоро напомняше метален макет на нервната система. И никъде нямаше никакво място за каквато и да е суровина, била тя на парчета, на зърна, на прах или в течно състояние. Хувър повдигна машината, разтръска я, огледа я от всички страни, освети неподвижната плетеница на нейните златни и стоманени мрежи, подаде я на Леонова и на Рошфу, които на свой ред я огледаха по всички възможни начини, както се гледа материален предмет, отворен като часовник в кутията си. И никъде нямаше никакво място и следа от минерални соли, захар, пипер, месо или риба. Явно, логично, абсурдно и очевидно машината произвеждаше елементи от нищо…

Защото тя продължаваше да ги произвежда.

Хувър постави на мястото му полусферичния капак и повтаряйки жестовете на Елеа, получи същия резултат: малкото чекмедже се отвори и предложи топчета за ядене. Този път те бяха светлозелени. Хувър се поколеба за миг, после взе златната виличка, забоде я в едно топче и го сложи в устата си. Очакваше някаква невероятна изненада. Разочарова се. Нещото нямаше никакъв вкус. Дори не бе приятно: напомняше кисело мляко, в което са накиснали стружки. Предложи на Леонова, но тя отказа.

— По-добре да ги бяхте дали за изследване.

От устата й звучеше здравият разум на науката. Увити в найлон, топчетата потеглиха към лабораторията.

Първият резултат им достави банална информация. Топчетата съдържаха протеини, мазнини, захари, разнообразни минерални соли и витамини, както и олигоелементи в молекули, които приличаха на молекулите на нишестето.

След по-задълбочено проучване откриха няколко гигантски молекули, почти подобни на клетки.

След още един анализ установиха: тези молекули се възпроизвеждаха.

Следователно от нищото машината за ядене фабрикуваше не само хранителна материя, но тя бе аналогична на живата материя!

Бе невероятно, бе неприемливо.

Щом Елеа се съгласи да отговори на въпросите, всички се втурнаха да я разпитват.

— Как функционира машината за ядене?

— Нали видяхте.

— А отвътре?

— Отвътре фабрикува храна.

— Но от какво я фабрикува?

— От Всичкото.

— От Всичкото ли? Какво е Всичкото?

— Знаете много добре… Това, което е направило и вас…

— Всичкото… Всичкото… Няма ли друга дума за Всичкото?

Елеа произнесе три думи.

Безличен глас на Преводачката:

— Току-що произнесените по канал 11 думи не фигурират в речника, който е въведен. Но по аналогия мисля, че мога да предложа следния приблизителен превод: универсалната енергия. Или може би: универсалната същност. Или: универсалният живот. Последните две предложения обаче ми се струват малко абстрактни. Първото несъмнено е най-близко до оригиналния смисъл. За да бъде точно, трябва към него да се добавят и другите две.

Енергия!… Машината произвеждаше материя от енергия! Не бе невъзможно да се допусне и дори да се осъществи при сегашното състояние на научно-техническите познания. Но трябваше да се мобилизира невероятно количество електричество, за да се получи какво? Невидима и неуловима частица, която ще изчезне веднага след появата си.

А тази половинка от пъпеш, напомняща смешна детска играчка, със съвършена простота извличаше храна от нищото, и то толкова, колкото й поискаха.

Льобо бе принуден да успокоява нетърпението на учените, чиито въпроси се блъскаха в мозъка на Преводачката.

— Познавате ли механизма на функционирането й?

— Не. Кобан го знае.

— Знаете ли поне какъв е принципът?

— Функционирането й почива на универсалното уравнение на Зоран…

Тя търсеше с поглед нещо, за да обясни по-добре какво иска да каже. Видя, че Хувър си води бележки по полето на вестник. Протегна ръка. Хувър й подаде вестника и химикалката. Леонова енергично замести вестника с няколко празни листа.

С лявата си ръка Елеа се опита да напише, нарисува, начертае нещо. Не успя. Беше нервна. Хвърли химикалката и помоли сестрата:

— Дайте ми вашето… вашето…

Имитираше жеста, който бе видяла, че сестрата прави, когато черви устните си. Учудена, сестрата й подаде червилото си.

И тогава с дебела черта Елеа нарисува част от спирала, пресечена с вертикална права линия, вътре в която имаше две къси черти.

Подаде хартията на Хувър.

— Това е уравнението на Зоран. Чете се по два начина. Чете се с обикновени думи и с универсални математически термини.

 

 

— Можете ли да го прочетете? — попита Леонова.

— Мога да го прочета с обикновени думи. Чете се по следния начин: Това, което не съществува, съществува.

— А другият начин?

— Не знам. Кобан знае.

 

 

Изпълнявайки поетото задължение, учените от EPI 2 бяха съобщили на онзи част от човечеството, която бе способна да възприеме и разбере, всичко, което те самите знаеха и се надяваха да узнаят. Езикът на Гондава вече се изучаваше в много университети и светът знаеше, че се намира на прага на необикновена промяна. Един спящ, когото щяха да събудят, щеше да обясни уравнението на Зоран, позволяващо да черпят от универсалната енергия всичко необходимо, за да се облекат голите и нахранят гладните. Край на убийствените конфликти за суровини, край на петролните войни, край на борбата за плодородна земя. Всичкото щеше да даде всичко благодарение на уравнението на Зоран. Един спящ мъж щеше да се събуди и да посочи какво трябва да се направи, за да може мизерията, гладът и страданието на хората да изчезнат завинаги.

Това трябваше да се случи утре. Реанимационната беше реставрирана, последните апарати бяха пристигнали току-що, за да заместят унищожените. Екипът от техници се суетеше, за да ги инсталира и включи. Втората операция можеше да започне.

Бурята бе утихнала. Вятърът все още духаше, но на тази географска ширина той духа постоянно и ако не превишава 150 километра в час, смятат го за приятелски бриз. Наближаваше полунощ, небето беше синьо-сиво и безоблачно. Огромни звезди, подострени от вятъра, сякаш бяха забодени по небосвода.

Двама мъже, работили до късно в Сферата, излязоха от асансьора. Бриво и асистентът му. Бяха изтощени. Бързаха да отидат да си легнат и да заспят. Те се изкачиха последни. Долу нямаше никой.

Бриво заключи вратата на асансьора. Напуснаха ледената постройка и ругаейки, потънаха във вятъра.

В празната и тъмна сграда проблесна кръгче светлина. Иззад купчината каси, от които бяха извадили последните апарати, един клекнал мъж се изправи, тракайки със зъби. Електрическото фенерче в ръката му трепереше. Стоеше там от повече от час, изчаквайки и последните техници да излязат. Въпреки полярното му облекло студът го пронизваше до мозъка на костите.

Дойде до асансьора, извади от джоба си връзка гаечни ключове и започва да ги пробва един по един. Не успяваше, защото трепереше прекалено. Свали ръкавиците, духна във вкочанените си пръсти, удари се няколко пъти по гърдите и направи два-три подскока намясто. Кръвта му се раздвижи. Повтори опитите си. Най-сетне успя. Влезе в асансьора и натисна копчето за слизане.

В лечебницата Симон съзерцаваше спящата Елеа. Вече не се отделяше от нея. Щом се отдалечаваше, тя го викаше. Към леденото безразличие, което бе възприела, се прибавяше, когато него го нямаше, някаква физическа тревога, от която искаше веднага да бъде избавена.

Той беше там, тя можеше да спи. Дежурната сестра също спеше на едното от двете разтегателни легла. Синята лампа над врата излъчваше мека светлина. В този сумрак Симон гледаше спящата Елеа. Ръцете й почиваха, отпуснати на завивката. В края на краищата бе приела да облече фланелена пижама, грозна, но много удобна. Дишаше бавно и спокойно, лицето й бе сериозно. Симон се наведе, приближи устни до нежната ръка с дълги пръсти, едва не я докосна, но се въздържа и се изправи.

После легна на свободното легло, зави се, въздъхна от щастие и заспа.

 

 

Мъжът бе влязъл в реанимацията. Отиде право при металния шкаф и го отвори. На една етажерка имаше досиета. Разлисти ги, като от време на време отделяше листове, които фотографираше с апарата, висящ на рамото му, и след това ги връщаше на мястото им. После се насочи към камерата за наблюдение. Екранът й постоянно показваше вътрешността на Яйцето. Новата камера, чувствителна към инфрачервените лъчи, скриваше мъглата. Той много ясно видя мъжа в почти недокоснатия хелиев блок и постамента, където бе лежала Елеа. Страничната му стена все още бе отворена и на рафтовете се намираха няколко предмета, които Елеа все още не бе поискала.

Мъжът натисна копчетата на дистанционното на камерата. Появи се изображение на постамента в едър план, той включи зуума и най-сетне разпозна онова, което търсеше: оръжието.

Усмихна се доволно и се реши да слезе в Яйцето. Знаеше, че там цари опасен студ. Не бе успял да се снабди с комбинезон на астронавт, трябваше да действа много бързо. Излезе от операционната. Около него вътрешността на Сферата, слабо осветена от няколко крушки, напомняше скелет на гигантска сюрреалистична птица, потънала в мрака на неосъзнатото. За да прогони замайването от абсолютната тишина, мъжът нарочно се изкашля. Шумът от кашлицата изпълни Сферата като светкавица, раздра се от извивките на гредите и арките, разби се в корпуса и се върна при него на хиляди парченца от раздробени, остри и агресивни шумове.

Той бързо дръпна шапката върху ушите си, уви около врата си дебел шал и си сложи кожените ръкавици, докато слизаше по златната стълба. Вратата на Яйцето се отваряше с електрическо устройство. Той натисна копчето. Вратата се повдигна като черупка. Пъхна се вътре. Зад него вратата се затвори.

Бе изненадан от мъглата, която камерата не бе показала. Тя бе нереално синя заради светлината, която идваше от неподвижния мотор през прозрачния под и пласта от прахообразен синкав сняг. С фенер в ръката, предшестван от кръгчето бяла светлина, той предпазливо слезе по стълбата. При слизането чувстваше как ужасният студ разкъсва постепенно глезените, коленете, прасците, бедрата, корема, гърдите, гърлото, черепа…

Трябваше да действа бързо, много бързо. Дясното му стъпало докосна пода под снега. После и другото. Направи крачка наляво и за пръв път вдъхна. Белите му дробове замръзнаха изведнъж и се вкамениха. Понечи да извика, да отвори уста. Езикът му замръзна, зъбите му се натрошиха. Вътрешността на очите му се разшири и втвърди, а ирисите му изхвръкнаха навън като гъби. Преди да умре, можа да усети само как юмрукът на студа размаза топките му и как замръзна мозъкът му. Фенерът му угасна. Възцари се отново тишина. Падна с главата напред в синия сняг. Снежният прах, вдигнал се за миг като светещ облак, се изсипа върху му и го покри.

На сутринта операторът, който, прозявайки се, погледна приемателя в операционната, се учуди, че на екрана вижда вместо общ план от вътрешността на Яйцето, едър план на оръжието.

— Пак някой мръсник е бърникал камерата ми! — каза той. — Сигурно онези електричари! Ще им дам да се разберат, когато слязат тук, гадняри такива!

Продължавайки да ругае, той натискаше копчетата, за да върне изображението на общия план. И изведнъж видя в долната част на екрана ръка в ръкавица: показваше се от снега с разперени пръсти.

Когато хората, облечени с космонавтските си костюми, извадиха трупа от снежния саван, дясната му ръка с разтворената като пътен знак длан въпреки предпазливостта им се счупи. Откъсна се заедно с ръкава като сух клон и се разпадна на четири парчета.

— Съжалявам — каза Рошфу на журналистите и фотографите, събрани в Конферентната зала, — че трябва да ви съобщя за трагичната смърт на вашия колега Хуан Фернандес, фотограф на „Ла Насион“ от Буенос Айрес. Той е проникнал тайно в Яйцето несъмнено, за да фотографира Кобан, но студът го е убил, преди да направи и две крачки. Ужасна смърт. Препоръчвам на всички ви да бъдете разумни. Не крием нищо от вас. Напротив, най-голямото ни желание е да узнаете всичко и да го разпространите. Моля ви, не се впускайте в подобни начинания, които не само са много опасни за вас, но и биха компрометирали сериозно успеха на деликатните операции, които могат да променят изцяло съдбата на човечеството.

Ала една телеграма от „Ла Насион“, предадена от Трио, уведоми, че вестникът не знае кой е Фернандес и че такъв човек никога не е бил част от екипа му.

Едва тогава си спомниха за свидетелството на оператора, който бе видял в едър план изображението на оръжието. Претърсиха стаята на Фернандес. Откриха три фотоапарата, американски, чешки и японски, немски радиопредавател и италиански пистолет.

Ръководителите на експедицията и реаниматорите се събраха без любопитните журналисти. Бяха разтревожени.

— Това е някой кретен от тайните служби — каза Моисов. — Но от кои? Не знам и вие не знаете. Вероятно никога няма да научим. Общото между всички тях е глупостта и неефективността. Проявяват чудовищна изобретателност за резултати, не по-големи от точиците, нацвъкани от муха. Единственото, в което успяват, са катастрофите. Трябва да се пазим от тези плъхове!

— Хм, хм, те са merde^[1] — каза Хувър на френски.

— На руски думата е друга — каза Моисов, — но материята е същата. За жалост, ще използвам не толкова изразителни и по-неясни думи, които не харесвам, защото са претенциозни. Но трябва да говорим с думите, които имаме…

— Хайде, хайде, стига обяснения — с този труп всички сме в лайняно положение.

— Аз съм лекар — каза Моисов. — А вашата специалност… каква е по-точно?

— Химия и електроника. Какво значение има? Тук има всякакви.

— Да — каза Моисов. — Но всички си приличаме… Имаме нещо общо, което е по-силно от различията ни: нуждата да знаем. Литераторите го наричат любов към науката. Аз го наричам любопитство. Когато го направлява интелектът, то е най-висшето качество на човека. Ние сме представители на всички научни дисциплини, на всички народи, на всякакви идеологии. На вас не ви харесва, че съм руснак и комунист. На мен не ми харесва, че вие сте жалки и глупави империалисти, затънали в тинята на едно загниващо социално минало. Но и аз, и вие знаем, че над всичко това стои нашето любопитство. Вие и аз искаме да знаем. Искаме да опознаем всички тайни на Вселената, от най-малките до най-големите. И вече сме разбрали поне едно: човекът е нещо чудесно, но хората са жалки, а всеки от нас в своя дял от познанието и в своя презрян национализъм работи за хората. Това, което ни престои да узнаем тук, е фантастично. И онова, което можем да извлечем за благото на човечеството, е невъобразимо. Но ако оставим държавите ни да се намесят с вековната си тъпотия, с генералите и министрите си, всичко е загубено!

— Ясно е — каза Хувър, — че сте посещавали вечерни курсове по марксизъм… Винаги сте готов да държите речи. Но естествено, имате право. Вие сте ми брат. А ти си малката ми сестричка — добави той и шляпна Леонова по дупето.

— А ви сте една невъзпитана дебела свиня — каза тя.

— Позволете — усмихна се Рошфу — и на Европа да си кажа думата. Имаме злато. Онова, което изрязахме, когато пробихме черупката на Сферата. Повече от двайсет тона. Можем спокойно да купим оръжие и наемни войници.

Африканецът Шанга подскочи.

— Аз съм против наемниците! — каза той.

— Аз също — обади се германецът Хенкел. — Не по същите причини. Мисля само, че сред тях ще гъмжи от мръсни шпиони. Трябва да организираме сами собствена полиция и отбрана. Имам предвид отбрана на намиращото се в Сферата. Оръжието и най-вече Кобан. Докато е замразен, той не рискува нищо. Но скоро ще започне реанимацията. Голямо е изкушението да го отвлекат, преди да сме успели да съобщим познанията му на всички. Няма държава, която да не направи невъзможното, за да си присвои знанията, натрупани в тази глава. САЩ например…

— Е, да, разбира се — каза Хувър.

— СССР…

Леонова подскочи.

— СССР! Винаги СССР! Защо точно СССР? Ами Китай? Германия? Англия? Франция?

— Така си е! — усмихна се Рошфу. — Дори Швейцария…

— Картечници, пистолети, мини — намеси се Лукос — мога да ви доставя.

— И аз — каза Хенкел.

Още същия ден заминаха за Европа. Към тях се присъединиха Шанга и Гарет, асистентът на Хувър. Беше решено да бъдат постоянно заедно. По този начин лоялността на всекиго от тях — в която никой не се съмняваше — щеше да бъде гарантирана от присъствието на останалите.

С няколкото пистолета и ловни пушки, които вече се намираха на базата, организираха денонощна охрана на асансьора и на стаята на Елеа. Двама души, техници или учени, едновременно поемаха поста. Един западняк и един ориенталец. Мерките бяха приети единодушно без разисквания. Залогът бе толкова голям, че никой, въпреки че не подозираше никого, не смееше да се довери на никого — дори на себе си.

 

 

Яйцето.

Два прожектора осветяват мъглата.

Въздушната тръба е насочена към блока на Кобан.

Блокът се вдлъбва, деформира се, топи се и се превръща в ореол, който изчезва.

В операционната реаниматорите един по един преминават през стерилизационния коридор, обличайки престилките, асептичните ръкавици и памучните ботуши.

Симон не е с тях. Той е при Елеа в Конферентната зала. Седнал е до нея на подиума. На масата пред него се намира повереният му пистолет. Погледът му постоянно следи присъстващите. Готов е да защити Елеа от всекиго.

Пред нея са разположени различни предмети, които е поискала.

Тя е спокойна, неподвижна. Къдриците на кестенявата й коса със златисти отблясъци напомнят спокойно море. Сложила е дрехите от постамента. Поставила е на ханша си четири златистокафяви правоъгълника от меката материя, напомняща тънък, еластичен и тежко падащ плат. Те стигат до коленете й и когато ходи, се припокриват и разтварят, покриват кожата й и я разкриват като крила, като течаща под слънчевите лъчи вода. Навила е около бюста си дълга лента от същата тъкан, която прилепва по талията и раменете и очертава гърдите й, волни като птици.

Дрехата се крепи на възел, катарама или на чудо. Сложна е и същевременно толкова проста и естествена, сякаш се е родила с нея. Когато Елеа влезе и седна, всички присъстващи имаха ужасното чувство, че са облечени с брашнени чували.

Тя прие да отговори на всички въпроси. Започваше първото работно заседание, чиято цел бе да осведоми хората от настоящето за хората от миналото.

Лицето на Елеа бе ледено, очите й бяха като врати, отворени към нощта. Мълчеше. Присъстващите също замълчаха.

Хувър шумно се прокашля:

— Ами да започваме, а? Най-добре от самото начало! Бихте ли ни казали най-напред коя сте? Възраст, професия, семейно положение и т.н. С няколко думи…

 

 

На хиляда метра отдолу голият мъж е загубил прозрачната си обвивка и е достигнал температура, позволяваща транспортирането му. В блестящата мъгла четирима мъже с дебели червени облекла, с пластмасови каски, ботуши, четирима бавни мъже се приближават до него и застават от двете страни на постамента. На вратата на Яйцето двама мъже пазят с автомати в ръце. Четиримата мъже в мъглата се навеждат, пъхат под мъжа ръцете си в ръкавици, подплатени с кожа и азбест, и чакат.

Пред екрана на предавателя в работната зала Форстър ги наблюдава внимателно. Готови са. Той командва:

— Внимателно! По-леко!… Едно, две, три… Вдигайте!

На четири различни езика командата едновременно идва в четирите каски. Мъжете бавно се изправят.

Пронизваща синя светлина, хиляда пъти по-силна от тази на прожекторите, избликва в краката им, изгаря очите им, изпълва Яйцето като взрив, обхваща Сферата и като гейзер се изстрелва в кладенеца.

После угасва.

Няма никакъв шум. Било е само светлина. На пода на Яйцето снегът вече не е синкав. Моторът, който от памтивека е произвеждал студ, за да запази непокътнати поверените му две живи същества, спира или се разрушава в секундата, когато е отнет смисълът на съществуването му.

— Аз съм Елеа — казва Елеа. — Номерът ми е 3-19-07-91. А това е ключът ми.

Тя посочва дясната си ръка със сгънати пръсти и изправен среден пръст, за да покаже камъка на пръстена си, който има форма на пресечена пирамида.

За миг се колебае, после пита:

— Вие нямате ли ключ!

— Имам, разбира се! — казва Симон. — Но се боя, че не е същото нещо…

Изважда връзката с ключове от джоба си и я поставя пред Елеа.

Тя я гледа, без да я докосва, с безпокойство, примесено с неразбиране, после прави жест, който за останалите означава: „Добре де, няма значение“, и продължава:

— Родена съм в Убежището от Петата дълбочина, две години след третата война.

— Какво? — казва Леонова.

— Каква война?

— Между кои държави?

— Коя е вашата страна?

— Кой бе врагът?

Въпросите валят от всички страни на залата. Симон се изправя побеснял. Елеа запушва ушите си с ръце, лицето й се изкривява от болка и тя маха слушалката.

— Много добре! Чудесно! Успяхте! — казва Симон.

Протяга длан към Елеа и тя поставя в нея слушалката.

Прави знак на Леонова:

— Елате.

Леонова се качва на подиума. Взима от паркета голям глобус и го поставя на масата.

— Прекрасно знаете, че Елеа не може да работи със звукоизолатора. Тя приема всички въпроси едновременно! Знаете го! Бяхме го предвидили! Ако не можете да спазвате дисциплината, ще бъда длъжен като главен лекар да прекъсна тези сеанси!… Моля ви да оставите госпожа Леонова да говори вместо всички вас и да зададе първите въпроси. После друг ще седне на нейното място и т.н. Съгласни ли сте?

— Имаш право, момчето ми — каза Хувър. — Хайде, хайде, говори вместо нас, гълъбице моя…

Симон се обръща към Елеа и й подава слушалката. За миг тя стои неподвижна, после я взима и я пъха в ухото си.

Мъжът лежи на операционната маса. Още е гол. Лекарите и техниците се суетят около него и поставят на тялото му електроди, гривни, маншети, наколенки, свързани с апаратите. Пъхнати са възглавнички под дясната му полувдигната ръка, все още твърда като желязо и на чийто среден пръст има същият пръстен като на Елеа. Ван Хук, внимателен като кърмачка, завива в памук скъпоценния пенис, изправен настрани. Въпреки предпазливите си жестове той е счупил кичур къдрави косми. Ругае на холандски. Преводачката мълчи.

— Няма нищо — казва Забрек, — ще пораснат наново. Докато останалото…

— Вижте! — внезапно казва Моисов.

Посочва част от коремната стена.

— И тук!…

— Гърдите…

— И тук!

— Левият бицепс.

— По дяволите! — казва Льобо.

Елеа разглежда глобуса и го върти с изумление. Сякаш не го разпознава. Несъмнено географските обозначения по нейно време не са били същите като нашите. Може би тя не разбира какво означават сините океани, ако на картите от нейната епоха те са били оцветявани в червено или в бяло… Може би северът е бил отдолу, вместо да бъде отгоре, или е бил надясно или наляво.

Елеа се колебае, мисли, протяга ръка, върти глобуса и по лицето й се вижда, че тя най-сетне го разпознава и вижда разликата…

Тя хваща глобуса за поставката и го накланя.

— Така — казва тя. — Беше така.

Въпреки обещанията учените не успяват да сдържат приглушени възклицания. Лансън е насочил една камера към глобуса и изображението му се появява на големия екран. Глобусът, завъртян от Елеа, все още е със север отгоре и юг отдолу, но те са изместени с повече от четирийсет градуса.

Датският географ Олофсен ликува! Винаги бе поддържал оспорваната теория за изместване на оста на земното кълбо. Бе привел множество доказателства, отхвърляни едно по едно. Той го разполагаше в по-скорошен етап от историята на Земята и предполагаше, че не е толкова значително. Но това са подробности. Важното е, че е прав! Няма нужда от доказателства, подлежащи на разискване: вече има свидетел!

Пръстът на Елеа докосва Антарктида, а гласът и казва:

— Гондава!…

На глобуса, който Леонова държи в положението, посочено от Елеа, Гондава заема площ между полюса и Екватора в топлата умерена, почти тропична зона.

Ето какво обяснява екзотичната растителност, жар-птиците, открити в леда. Внезапен катаклизъм е принудил Земята да се върти по екваториална ос, променяйки времето за часове, а може за минути, изгаряйки студеното и замразявайки топлото, потапяйки континентите под огромни океански маси, изтръгнати от инерцията си.

— Енизорай… Енизорай… — казва Елеа.

Търси на глобуса нещо, което не намира…

— Енизорай… Енизорай…

Тя върти глобуса в ръцете на Леонова. Изображението на глобуса се върти на екрана.

— Енизорай е врагът!…

Цялата зала гледа на големия екран как се върти образът, където Елеа търси нещо, но не го намира.

— Енизорай… Енизорай… Ах!…

Образът спира. Двете Америки запълват екрана. Но накланянето на глобуса ги е поставило в странно положение. Северна Америка е изместена надолу, Южната — нагоре.

— Там! — казва Елеа. — Там липсва…

В изображението се появява ръката й, държаща маркера, подаден от Симон. Маркерът тръгва от края на Канада, преминава през Нова земя, очертавайки зад себе си дебела червена линия, която минава през средата на Атлантическия океан и достига до Южна Америка в най-издадената точка на Бразилия. После Елеа защрихова в червено цялото пространство между бреговата линия и току-що нарисуваната черта. Запълвайки огромния залив, разделящ двете Америки, тя ги превръща в един континент чудовище, чийто корем запълва половината Атлантически океан. Тя изпуска маркера, поставя ръка върху току-що начертаната Голяма Америка и казва:

— Енизорай…

Леонова е върнала глобуса на мястото му. Вълна на възбуда отново раздвижва залата. Как е потънала такава голяма повърхност от този континент? Дали един и същи катаклизъм е предизвикал пропадането на Енизорай и отклоняването на Земята.

На всички въпроси Елеа отговаря:

— Не знам… Кобан знае… Кобан се страхуваше… Затова построиха Убежището, където сте ни намерили.

— От какво се страхуваше Кобан?

— Не знам… Кобан знае… Но мога да ви покажа…

Тя протяга ръка към предметите пред нея. Взима едни златен обръч и го поставя на главата си. Две плочки притискат слепоочията й. Друга покрива челото й до очите. Взима втори обръч.

— Симон… — казва тя.

Той се обръща към нея, тя го поставя на главата му и с палеца спуска на челото му плочката, която скрива очите на младия лекар.

— Спокойно — казва тя.

Поставя лакти на масата и хваща главата си с длани. Плочката на челото й е вдигната. Бавно затваря клепките си и скрива нощното небе на очите си.

Всички камери и всички погледи са насочени към Елеа и Симон, седнали един до друг: тя с лакти на масата, той изправен на стола, с гръб, подпрян на облегалката, и с очи, скрити от златната плочка.

Тишината е такава, че може да се чуе падането на снежинка.

И изведнъж Симон потреперва. Виждат как протяга ръце пред себе си, сякаш иска да се убеди, че нещото пред него наистина съществува. Изправя се и прошепва няколко думи, които Преводачката повтаря шепнешком:

— Виждам!… Чувам…

Крещи:

— ВИЖДАМ!… Това е Апокалипсис!… Огромна равнина… изгорена до основи!… Сякаш е стъклена! От небето се спукат войски! Смъртоносни оръжия ги унищожават… Спускат се още!… Като хиляди облаци от скакалци!… Ровят земята!… Заравят се в нея!… Равнината се разцепва! Разцепва се на две… от единия до другия край на хоризонта… Пръстта се надига и пада отново!… Войските са смазани! Нещо излиза от земята… нещо… нещо… нещо огромно!… Някаква машина… чудовищна машина, равнина от стомана и стъкло… тя се отделя от земята, издига се, полита нагоре, става все по-голяма, разтваря се… запълва небето!… Ах!… Едно лице… Едно лице скрива от мен небето… Ето го, съвсем близо до мен! Навежда се над мен, гледа ме! Лице на мъж… Очите му са пълни с отчаяние…

— Пайкан! — изстенва Елеа.

Главата й клюмва в ръцете й, торсът й се свлича на масата. Видението изчезва от мозъка на Симон.

 

 

Кобан знае.

Знае най-доброто и най-лошото.

Знае каква е чудовищната машина, запълнила небето.

Знае как да извлече от нищото всичко, от което хората се нуждаят.

Кобан знае. Но дали ще може да каже онова, което знае.

Лекарите откриха поражения почти по цялата повърхност на торса и ръцете му, много по-малко — по долната част на тялото. Помислиха, че това са измръзвания, тъй като мъжът бе понесъл замразяването по-тежко от жената. Ала когато свалиха маската му, откриха глава в трагично състояние: косата, веждите и миглите бяха изгорени до кожата. Следователно не ставаше дума за измръзвания, засегнали епидермиса и лицето му, а за изгаряния. Или може би и за двете.

Лекарите го обвиха от глава до пети с превръзки против некроза, които щяха да предпазят кожата при нормална температура и да й помогнат да се възстанови.

Кобан знае. Все още е само студена мумия, обвита с жълти ленти. Два прозрачни маркуча, пъхнати в ноздрите му, се подават от пластирите. Разноцветни кабели излизат от жълтите превръзки, увити около тялото му, и го свързват с апаратите. Бавно, много бавно лекарите продължават да го затоплят.

Охраната на асансьора е подсилена от взривно устройство, поставено на входа на Сферата. Лукос е сложил там двете електронни мини, които е донесъл от командировката си и е усъвършенствал. Никой не може да се доближи, без да ги взриви. За да влезе в Сферата, човек трябва, когато пристигне на дъното на Кладенеца, да се представи на хората, които пазят изхода на асансьора. Те се обаждат на тримата лекари вътре в операционната, където те заедно с техниците и сестрите постоянно дежурят край Кобан. Един от тях натиска прекъсвач. Червената светлина, която сигнализира, че идва посетител, угасва, мините се изключват. Вече може да се влезе в Сферата.

— Кобан знае… Как мислите, дали този мъж представлява опасност за човечеството, или обратно, ще му предостави възможност да превърне Земята в нов Едем.

— Аз, хм… не съм бил в Едем… Знам ли, може да не е толкова прекрасен!…

— А вие, господине?

— Ами, аз, този тип, отде да знам…

— А вие, госпожо?

— Лично аз смятам, че това е ужасно вълнуващо! Този мъж и тази жена идват от толкова далеч и се обичат!

— Вярвате ли, че се обичат?

— Разбира се, разбира се!… Тя постоянно повтаря името му!… Балкан!… Балкан!…

— Мисля, че леко грешите, но във всеки случай имате право, всичко това е страшно вълнуващо!

— Нищо не мога да ви кажа, господине, чужденец съм…

Господин и госпожа Виньон, синът им и дъщеря им ядат пържени картофи с конфитюр, седнали на полукръглата маса пред екрана. Рецептата е взета от списание за здравословно хранене.

— Ама че идиотски въпроси задават? Макар че, ако се замисли човек…

— Мен ако питат — казва дъщерята, — трябва да набутат този тип обратно в хладилника. Добре сме си и без него…

— О! Все пак!… — казва майката. — Не може така…

Гласът й е леко пресипнал. Мисли за нещо, което я е впечатлило. И за мъжа си, който вече не е толкова… Коремът й се свива от някои спомени. Обхваща я тъга и по бузите и се стичат сълзи. Изсеква се.

— Май пак съм пипнала грип.

В това отношение дъщерята няма проблеми. Има си приятели от Академията, е, може и да не са толкова готини като този тип, но по едно нещо почти не му отстъпват. Не съвсем, де… Но поне не са замразени!

— Не могат да го върнат в хладилника — казва бащата, — след като са изхарчили толкова пари. Това е инвестиция.

— Дано да пукне — казва синът.

Не добавя нищо повече. Мисли за голата Елеа. Сънува я през нощта, а когато не спи, е още по-лошо.

 

 

Елеа равнодушно бе приела учените да разгледат двата златни обръча. Бриво бе опитал да открие някаква електрическа верига, връзки, устройство. Нищо. Двата обръча с неподвижните плочки за слепоочията и подвижната челна пластина бяха направени от плътен метал без никакъв вътрешен или външен механизъм.

— Няма защо да се лъжем — каза Бриво, — това е молекулярна електроника. Това нещо е по-сложно от телевизионен предавател и приемател. Всичко е в молекулите! Възхитително! Според мен ето как функционира: когато си сложиш джаджата на главата, тя приема вълните от мозъка ти. Превръща ги в електромагнитни вълни и ги предава. Аз си слагам другия обръч. Когато се спусне плочката, той функционира в обратна посока. Приема изпратените от теб електромагнитни вълни, превръща ги в мозъчни и ги изпраща в моя мозък. Разбираш ли? Според мен това може да се включи в телевизор…

— Какво?

— Не е много сложно… Улавяме вълните, когато все още са електромагнитни, усилваме ги и ги изпращаме в телевизионен приемник. Със сигурност нещо ще се получи. Какво? Може би каша… Може би изненада… Ще опитаме. Може да стане, а може и не. Във всеки случай не е трудно.

Бриво и екипът му работиха само половин ден. После Гонслен, асистентът му, си сложи на главата обръча предавател. Получи се нещо средно между каша и изненада. Появиха се образи, несвързани и непоследователни, понякога без точни форми, някаква умствена конструкция, изплъзваща се като пясък в ръцете на дете.

— Не трябва да се опитвате да „мислите“. Да се мисли, е трудно. Мислите се пораждат и изличават. Кой ги поражда, кой ги изличава? Не и този, който мисли… Трябва да си спомниш. Памет. Само паметта. Мозъкът регистрира всичко, дори и ако сетивата не му обръщат внимание. Трябва да си спомниш. Да извикаш точния образ в точния момент. И после да се отпуснеш, останалото ще се появи…

— Ще видим! — каза Бриво. — Я сложи това на хубавата си главица! — обърна се той към Одил, секретарката на техническия отдел, която стенографираше резултатите от опитите. Затвори очи и си припомни първата си целувка.

— О, господин Бриво!

— Е, хайде, не се прави на дете!

Тя бе на четирийсет и пет години и приличаше на моторизиран полицай пред пенсия. Бяха я избрали сред много други, защото бе планинарка. А също и ръководител на скаути. Не се боеше от лошото време.

— Готова ли си?

— Да, господин Бриво.

— Хайде! Затвори очи! Спомни си!

Нещо червено просветна на контролния екран. После нищо.

— Късо съединение! — отбеляза Гонслен.

— Твърде много емоция — каза Елеа. — Трябва да си спомните образа, но да се забравите… Опитайте пак.

Опитаха. И успяха.

 

 

За втория работен сеанс освен Леонова и Хувър до Симон и Елеа седяха Бриво и асистентът му Гонслен.

Бриво бе съвсем близо до Елеа. Работеше с устройство, не по-голямо от блокче маргарин и от което стърчеше букет от антени, високи колкото малкия му пръст и сложни като антените на насекомите. Устройството бе свързано с контролен пулт, поставен пред Гонслен. Един кабел свързваше пулта с кабината на Лансън.

— Третата война продължи един час — каза Елеа. — После Енизорай се изплаши. Безспорно ние също. Спряха. Имаше 800 милиона убити. Най-вече в Енизорай. Населението на Гондава не бе толкова многобройно и бе по-добре защитено в Убежищата. Но на повърхността на нашия континент вече нямаше нищо и оцелелите не можеха да се изкачат заради смъртоносната радиация.

— Радиация ли? Какви бомби бяха използвани?

— Земни бомби.

— Знаете ли как функционират?

— Не. Кобан знае.

— Знаете ли принципа им?

— Произвеждаха ги от метал, извлечен от земята, който изгаря, руши и трови дълго след взривяването.

Безличен глас на Преводачката:

— Преведох буквално думите на гондавски език и те означават „земна бомба“. Но занапред ще заменя този термин с еквивалента му: „атомна бомба“.

— Родена съм — продължи Елеа — в Петата дълбочина. За първи път се изкачих на повърхността, когато бях на седем години, веднага след моето Определяне. Не можех да се кача, преди да съм получила ключа си.

Хувър:

— Но какво най-сетне представлява този проклет ключ? За какво ви служи?

Безличен глас на Преводачката:

— Не мога да преведа „проклет ключ“. Думата „проклет“ в този особен смисъл няма еквивалент в предоставения ми речник.

— Тази машина е истински педант! — каза Хувър.

Дясната ръка на Елеа лежеше на масата с разперени пръсти. Лансън насочи камера 2 към ръката, максимално увеличи изображението. Малката пирамида се появи на големия екран и го запълни. Тя бе златна и при този мащаб можеше да се види, че повърхността й е набраздена и нарязана с вдлъбнатини с неправилни и понякога странни форми.

— Ключът е за всичко. Той е направен при раждането на всеки човек. Всички ключове имат една и съща форма, но се различават, както се различават отделните хора. Вътрешното разположение на техните…

Безличен глас на Преводачката:

— Току-що изречената дума не фигурира в предоставения ми речник. Но откривам в нея същата съгласна, както…

— Оставете ни на мира! — каза Хувър. — Кажете каквото знаете и не ни…

Тай замълча, преди да изтърси грубата дума, която бе на езика му, и завърши по-спокойно:

— Не ни карайте да се потим!

— Аз съм Преводачка — каза Преводачката, — а не турска баня.

Залата прихна. Хувър се усмихна и се обърна към Лукос:

— Поздравления! Вашето момиче има чувство за хумор, но е твърде досадно, нали?

— Тя е старателна, върши си работата…

Елеа слушаше, без да се опитва да разбере шегите на тези диваци, които си играеха с думите, както децата с камъчетата по подземните плажове. Дали се смеят, плачат, или се ядосват: всичко това й бе безразлично. Безразлично й беше и да продължи, когато я помолиха. Обясни, че ключът съдържа в субстанцията си целия наследствен багаж на индивида, както и неговите физически и умствени характеристики. Той се изпраща в централния компютър, който го класира и променя на всеки шест седмици след нов преглед на детето. Когато то стане на седем години, индивидът е окончателно изграден, ключът също. Тогава става Определянето.

— Какво е Определянето? — попита Леонова.

— Компютърът притежава всички ключове на всички живи жители на Гондава, както и на мъртвите, които са създали живите. Ключовете, които носим, са само копия. Всеки ден компютърът сравнява седемгодишните ключове. Знае всичко за всички. Знае какво съм и какво ще бъда. Намира сред момчетата тези, които са и ще бъдат това, което ми е нужно и желая. И сред тези момчета намира този, за когото аз съм и ще бъда това, което му трябва, което му липсва, което желае и от което има нужда. Тогава ни определят един за друг.

Момчето и аз, аз и момчето сме като камък, който е бил разчупен на две и разпръснат сред всички камъни на света. Компютърът е открил тези две половинки и ги събира.

— Разумно — каза Леонова.

— Кратък коментар на мравката — каза Хувър.

— Оставете я да продължи. И какво правят с тези две деца?

С пълно безразличие Елеа продължи да говори, без да гледа никого.

— Отглеждат ги заедно. Ту в неговото, ту в нейното семейство. Заедно придобиват едни и същи вкусове и навици. Научават се заедно да се радват на едни и същи неща. Заедно опознават какъв е светът, какво представлява момичето и какво — момчето. Настъпи ли моментът, когато съзреят полово, ги събират и счупеният камък се съединява в едно цяло.

— Супер! — възкликва Хувър. — Винаги ли се получава? Компютърът ви никога ли не греши?

— Компютърът не може да греши. Понякога момчето или момичето се променя, или се развива по непредвидим начин. Тогава двете парчета от камъка вече не са половинки и не могат да се съединят.

— Разделят ли се?

— Да.

— А онези, които остават заедно, щастливи ли са?

— Не всички са способни да бъдат щастливи. Има двойки, които просто не са нещастни. Има такива, които са щастливи, и такива, които са много щастливи. А има някои, чието Определяне е изключителен успех и чийто съюз сякаш е започнал с началото на живота на света. За такива двойки думата щастие не е достатъчна. Те са…

Безличният глас на Преводачката заяви на всичките й познати езици:

— Във вашия език няма дума, с която да се преведе току-що произнесената дума.

— А вие самата — попита Хувър — бяхте ли нещастна, щастлива, много щастлива, или пък… повече от онова… неизразимото?

Гласът на Елеа стана твърд като метал:

— Аз не бях — каза тя. — НИЕ бяхме…

 

 

Подводните радари край бреговете на Аляска съобщиха на американския Генерален щаб, че двайсет и три атомни подводници от руския полярен флот са преминали Беринговия пролив и се насочват на юг.

Никакъв отговор от американска страна.

Мрежите за наблюдение уведомиха руския Генерален щаб, че Седма американска флотилия от стратегически спътници е променила орбитата си и се придвижва на юг.

Никакъв отговор от руска страна.

Европейският подводен самолетоносач „Нептун І“, плаващ по крайбрежието на Западна Африка, се потопи и потегли на юг.

Китайските радиостанции се възмутиха и разкриха на общественото мнение тези тайни маневри, изобличавайки съюза на империалистите, които съвместно плават към Антарктида, за да унищожат най-голямата надежда на човечеството.

Съюз не бе точната дума. Би било по-точно да се каже съглашение. Правителствата на богатите държави се бяха споразумели без знанието на ООН да защитават против волята им учените и тяхното чудесно и опасно съкровище от възможно нападение на най-могъщата от бедните държави, чието население беше вече над един милиард. И дори от някоя не толкова могъща, но добре въоръжена и решителна държава. Дори Швейцария, бе казал на шега Рошфу. Не, разбира се, не и Швейцария. Тя бе най-богатата държава, забогатяваше и от мира, и от войната, заплахата от война или от мир я правеше богата. Ала коя да е изгладняла република или кой да е тиран от Африка, арабските страни или Ориента, управляващ със сила мизерията, можеше да се опита да нанесе отчаян удар на EPI, да отвлече Кобан или да го убие.

Тайното съглашение бе съобщено на генералните щабове. Бе изработен общ план. Морски, подводни, въздушни и космически ескадри се насочваха към Южния полярен кръг, за да създадат във водите около квадрат 612 отбранителен, а ако се наложи — и нападателен блок.

Генералите и адмиралите мислеха с презрение за тези смешни учени с малките им автомати. Всеки командир на ескадра бе инструктиран да не позволява на никаква цена въпросният Кобан да попадне у съседа. За тази цел не бе ли най-добре да бъдат всички заедно и да се контролират.

Имаше и други, по-тайни инструкции, които не идваха нито от правителствата, нито от генералните щабове.

Универсалната енергия, енергията, която се черпи от всичко и не струва нищо, а произвежда всичко, означаваше разоряване на тръстовете, занимаващи се с петрол, уран и суровини. Означаваше КРАЙ НА ТЪРГОВЦИТЕ.

Тези по-тайни инструкции не бяха известни на командирите на ескадрите, а на неколцина анонимни лица, работещи под прикритие сред екипажите.

Те също гласяха, че Кобан в никакъв случай не трябва да попадне у съседа.

Добавяха, че той не трябва да отиде никъде.

 

 

— Вие сте жесток! — каза Симон на Хувър. — Не й задавайте повече лични въпроси.

— Само я запитах дали е била щастлива, не мислех…

— Не е вярно. Мислели сте го! — каза Леонова. — Но вие обичате да наранявате хората…

— Бихте ли млъкнали най-сетне — помоли Симон.

Обърна се към Елеа и я попита дали желае да продължи.

— Да — каза Елеа, възвърнала безразличието си. — Ще ви покажа моето Определяне. Церемонията се извършва един път годишно на място, наречено Дърво-и-Огледало. Има по едно Дърво-и-Огледало във всяка дълбочина. Бях определена в Петата дълбочина, където съм родена…

Тя взе златния обръч, поставен пред нея, вдигна го и го постави на главата си.

Лансън изключи камерите си, включи кабела от подиума в звуковия канал на Преводачката.

Елеа хвана с ръце главата си и затвори очи.

На големия екран се появи виолетова вълна, последвана от оранжев пламък. Показа се неясен и неразбираем образ. Бе разкъсан от други вълни. Екранът стана яркочервен и започна да пулсира като уплашено сърце. Елеа не успяваше да отстрани емоциите си. Видяха как се изправя, без да отваря очи, вдъхва дълбоко и заема предишното си положение.

Внезапно на екрана се показаха две деца.

Виждаха ги в гръб и в лице в огромно огледало, отразяващо дърво. Между огледалото и дървото, както и по дървото имаше много хора. А пред огледалото на няколко метра една от друга бяха наредени двойки деца, всяка срещу образа си в огледалото. Бяха голи до кръста, с венци и гривни от сини цветя, с къси поли и сандали. На всеки пръст на малките им стъпала и на възглавничките на ушите им беше залепено леко и пухкаво перце от златиста птица.

Момиченцето на първия ред, най-красивото от всички, бе Елеа, същата и различна. Различна не защото бе дете, а поради спокойствието и радостта, озаряващи лицето й. Момчето до нея я гледаше и тя го гледаше. Косата му бе руса като узряло жито на слънце. Беше права и падаше до крехките му рамене, където вече се очертаваха мускулите. Лешниковите му очи гледаха в огледалото сините очи на Елеа и се усмихваха.

Възрастната Елеа заговори и Преводачката преведе:

— Когато Определянето е съвършено, двете определени деца се разпознават в момента на срещата си.

Детето Елеа гледаше момчето и момчето я гледаше. Бяха щастливи и красиви. Разпознаваха се, сякаш бяха вървели винаги един към друг, без да бързат, без нетърпение, абсолютно сигурни, че ще се срещнат. Моментът на срещата бе дошъл, те бяха заедно и се гледаха. Откриваха се, бяха спокойни и възхитени.

Зад всяка двойка деца стояха семействата им. Други деца със семействата си чакаха зад тях. Дървото беше с огромен, кафяв, не много висок дънер. Най-долните му клони почти докосваха земята, а най-горните скриваха тавана, ако изобщо имаше такъв. Дебелите му листа, яркозелени, с червени жилки, можеха да скрият цял човек. Множество деца и възрастни лежаха или седяха по клоните или по листата, докосващи земята. Децата скачаха от клон на клон като птички. Възрастните носеха дрехи в разнообразни цветове, някои бяха облечени изцяло, а други — мъже и жени — само от талията до коленете. Някои имаха само набедрена превръзка. Няколко жени бяха съвсем голи, но нямаше голи мъже. Не всички лица бяха красиви, но телата бяха хармонично сложени и здрави. Всички имаха почти еднакъв цвят на кожата. По-голямо разнообразие имаше в цвета на косите, който варираше от златисто рус до червеникаво рус и златисто кестеняв. Възрастните двойки се държаха за ръка.

В огледалото се появи мъж, облечен с червена роба, която стигаше до стъпалата му. Приближи се до една двойка деца, извърши кратък ритуал и ги отпрати, хванати за ръка. Други две деца застанаха на тяхното място.

Други мъже в червено дойдоха при други чакащи двойки деца, които след няколко минути се оттегляха хванати за ръка.

Един мъж в червено се появи в огледалото и се доближи до Елеа. Тя го погледна в огледалото. Той й се усмихна, застана зад нейния образ, погледна в някакъв диск, който държеше в дясната си ръка, и постави лявата на рамото й.

— Майка ти те е нарекла Елеа — каза той. — Днес си определена. Номерът ти е 3-19-07-91. Повтори.

— 3-19-07-91 — каза детето Елеа.

— Ще получиш ключа си. Протегни ръка.

Тя протегна лявата си разтворена длан. Върховете на пръстите й докоснаха в огледалото върховете на образа им.

— Кажи коя си. Кажи името и номера си.

— Аз съм Елеа 3-19-07-91.

Образът на ръката в огледалото потрепна и се разтвори, после се появи и угасна светлина, от която в протегнатата длан падна някакъв предмет. Пръстен за детски пръст с пресечена пирамида, чиято големина бе с една трета по-малка от пирамидата на възрастната Елеа.

Мъжът в червено взе пръстена и го постави на средния пръст на дясната й ръка.

— Никога не се разделяй с него. Той ще порасне с теб. Порасни с него.

После той застана зад момчето. Елеа гледаше мъжа и момчето с огромните си лъчезарни очи. Сериозното й лице сияеше от доверие и порив. Приличаше на ново растение, изпълнено с младост и живот, току-що пробило тъмната пръст и устремило към светлината съвършената и крехка вяра на първото си листо, убедено, че скоро, листо след листо, ще достигне небето…

Мъжът погледна диска, постави лявата си ръка на лявото рамо на момчето и каза:

— Майка ти те е нарекла Пайкан…

Червен блясък разкъса образа, запълни екрана, погълна детето Елеа, изличи небето в очите й, надеждата и радостта й. Екранът угасна. На подиума Елеа вече бе дръпнала златния обръч от главата си.

— И пак не разбрахме за какво служи този шибан ключ! — измърмори Хувър.