Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit des temps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD(2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2018 г.)

Издание:

Автор: Рьоне Баржавел

Заглавие: От дълбините на времето

Преводач: Галина Меламед

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 16.12.2016 г.

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Мила Томанова

ISBN: 978-619-150-810-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3933

История

  1. —Добавяне

Най-напред видях отворената ти уста. Тъмното отверстие на устата ти и почти прозрачния фестон на изящните зъби, които се показваха отгоре и отдолу, подавайки се едва от бледите ти устни. Разтреперих се. В болницата бях виждал много подобни отворени усти, усти на тела, чиито клетки животът току-що е напуснал и които внезапно са се превърнали в обикновена плът, подвластна на гравитацията.

Но Моисов постави дланта си под брадичката ти, леко затвори устата ти, изчака секунда и отдръпна ръката си.

Устата ти остана затворена.

 

От студа и недостатъка на кръв затворената й уста имаше седефени отблясъци и напомняше крехка раковина. Клепките й бяха като две продълговати листа: линията на миглите и веждите очертаваше контура им със златиста сянка. Носът й бе тънък, прав, ноздрите — леко издути и разтворени. Кестенявите й коси сякаш бяха посипани със златна светлина. Спускаха се на слънчево-златисти вълни около лицето й, скриваха отчасти челото и бузите и показваха само част от лявото й ухо — листенце от цвят на дъното на къдрица.

Чу се дълбока мъжка въздишка, с която Преводачката не успя да се справи. Хаман се наведе, отмести косите и започна да поставя електродите на енцефалографа.

 

 

Мазето на хотел „Интернационал“ в Лондон — укрепено срещу атомната, но не и срещу водородната бомба; срещу радиацията, но не и срещу директен взрив — достатъчно солидно, за да задоволи богатата клиентела, която изискваше сигурност, но и комфорт — достатъчно и видимо бронирано, за да вдъхне доверие, но не и за да осигури защита — никой, нищо не можеше да защити никого и нищо, — мазето на хотел „Интернационал“ в Лондон — с архитектурата, изолацията и бетона си — съчетаваше идеалните условия за вместимост, акустика и грозота, за да се превърне в „шейкър“.

Така наричаха все по-обширните зали, където се събираха младежи и девойки, различаващи се по класова принадлежност, богатство и ум, за да се отдават колективно на френетично танцуване.

Тези момчета и момичета, тласкани от инстинкта си за повторно раждане, се затваряха преди настъпването му в топли и полутъмни утроби, където, разтърсвани от звукови напъни, губеха последните фрагменти от предразсъдъци и условности, полепнали все още тук-там по ставите, половите органи и мозъците им.

Мазето на хотел „Интернационал“ в Лондон бе най-големият шейкър в Европа. И един от най-„горещите“.

Шест хиляди момчета и момичета. Само един оркестър и дванайсет йонофона, от които въздухът в мазето вибрираше като вътрешността на тенор-саксофон. И Юни, шефът, диджеят, лондонският сваляч — шестнайсетгодишен, с късо подстригана коса, с очила с дебели като лупи стъкла, с едно кривогледо и едно изпъкнало око, Юни, който бе убедил администрацията на хотела и бе наел мазето. Нито един звук не достигаше до клиентите, които се хранеха и спяха в хотела. Но те слизаха понякога, за да се поразмърдат, и се качваха прехласнати — и ужасени — от тази младеж в състояние на първична раждаща се материя. Юни, прав пред клавиатурата на звуковата уредба, с ухо, скрито от огромна слушалка, слушаше всички оркестри в ефира и когато чуеше нещо специално, го препращаше към тонколоните вместо оркестъра. Слушаше със затворени очи. С едното ухо слушаше невероятния шум в мазето, с другото — три такта, двайсет такта, два такта, уловени в неуловимото. От време на време, без да отваря очи, надаваше вик, който цвърчеше на фона на шума в залата като оцет в нагорещен тиган. Изведнъж той се облещи, спря озвучаването и изкрещя:

Listen! Listen![1]

Оркестърът млъкна. Шест хиляди потни тела внезапно се озоваха в тишина и неподвижност. И докато след вцепенението започнаха да се осъзнават, Юни продължи:

News of the frozen girl![2]

Подсвирквания, ругатни! Я млъкни! Пука ни! Върви да я топлиш! Майната й!

Юни извика:

— Тъпаци! Слушайте!

Включи Би Би Си. Дванайсетте високоговорителя предадоха гласа на дежурния говорител. Той изпълни въздуха в мазето с вибрация, издаваща добро възпитание.

— За втори път предаваме записа от квадрат 612. Няма съмнение, че това е най-голямата новина на днешния ден.

Покашляния. Мълчание. Небето нахлу в мазето с невероятно далечния шум на босонога тълпа, която върви по нощта: шумът на звездите…

Гласът на Хувър. Леко задъхан. Може би има астма. Или сърце, обвито с тлъстини и чувства.

— Тук е EPI 1, квадрат 612. Говори Хувър. Щастлив съм… много съм щастлив да ви прочета следното комюнике от операционната зала.

„Реанимацията на женския индивид продължава нормално. Днес, 14 ноември, в 14 часа и 52 минути местно време сърцето на младата жена започна да тупти…“

Мазето гръмна от въодушевени викове. Юни изкрещя с всичка сила.

— Млъкнете. Тъпаци. Нямате ли душа? Слушайте!

Подчиниха се. Подчиняваха се на гласа, както на музиката. Стига само да е силна. Тишина. Гласът на Хувър:

— … бяха записани първите туптения на сърцето на тази жена. Не е туптяло от 900 000 години. Чуйте го…

Този път шестте хиляди наистина млъкнаха. Юни затвори очи, лицето му бе лъчезарно. Чуваше едно и също в двете уши. Чуваше:

Тишина.

Глух звук: туп…

Само един.

Тишина… Тишина… Тишина…

Туп…

Тишина… Тишина…

Туп…

… …

Туп… Туп…

… …

Туп… Туп… туп, туп, туп…

Перкусионистът на оркестъра отговори леко в контрапункт с крак по барабана си. После продължи с пръсти. Юни пусна оркестъра. Контрабасистът се включи към барабана и сърцето. Кларнетът изпълни продължителни ноти и после са впусна във весела импровизация. Шестте електрически китари и дванайсетте цигулки се развихриха. Перкусионистът свиреше и на шестте инструмента. Юни крещеше като от върха на минаре:

She’s awaaake![3]

Туп! Туп! Туп!

Шест хиляди гласа пееха:

She’s awake!… She’s awake!

Шест хиляди пееха, танцуваха в ритъма на сърцето, което току-що се бе родило наново.

Така се роди „уейк“-ът — танцът на събуждането. Тези, които искат да танцуват, нека танцуват! Тези, които могат да се събуждат, нека се събудят.

 

 

Не, тя не се беше събудила. Клепачите й все още бяха спуснати пред безкрайния сън. Но сърцето и туптеше спокойно, дробовете й дишаха нормално, температурата й постепенно достигаше точката на живота.

— Внимание! — извика Льобо, наведен над енцефалографа. — Неравномерен ритъм… Тя сънува!

Тя сънуваше! Незнаен сън я беше придружавал, сгърчен и замръзнал някъде в главата й. Ето че сега вече затоплен, беше разцъфтял. Колко ли удивителни бяха образите на този цъфтеж! Розови или черни? Приятен сън или кошмар? Пулсът внезапно скочи от 30 на 45, кръвното налягане се повиши, дишането й се ускори и стана по-неравномерно, температурата достигна 36 градуса.

— Внимание — каза Льобо. — Тя ще се събуди! Ето че се събужда. Махнете кислорода!

Симон свали инхалатора и го подаде на сестрата. Клепачите на жената потрепнаха. В долната им част се появи тънък сенчест прорез.

— Ще я изплашим! — каза Симон и махна маската, която скриваше лицето му.

Останалите лекари го последваха.

Клепачите бавно се вдигнаха. Появиха се невероятно големи очи. Бялото бе много светло и чисто. Ирисите, леко прикрити от клепките, напомняха цвета на лятното нощно небе, обсипано със златисти светлинки.

Очите бяха втренчени в тавана, който вероятно не виждаха. После нещо стана, веждите се смръщиха, очите се раздвижиха, погледнаха и видяха. Видяха най-напред Симон, после Моисов, Льобо, сестрите, всички. Лицето на жената изразяваше вцепенение. Тя се опита да говори, разтвори уста, но не успя да раздвижи мускулите на езика и гърлото си. Издаде стон, подобен на хъркане. Направи невероятно усилие да повдигне глава и да огледа всичко. Не разбираше къде се намира, страхуваше се и никой не можеше да й каже нещо, за да я успокои. Моисов й се усмихна. Симон трепереше от вълнение. Льобо започна да говори много тихо. Рецитираше два стиха от Расин, най-хармоничното съчетание на думи, което френският език бе сътворил: Ariane, ma soeur, de quel amour blessée, / Vous mourûtes aux bords où vous fûtes laissée.[4]

Това бе съвършеното и успокояващо звучене на словото. Но жената не слушаше. Виждаше се как потъва в ужаса. Още веднъж се опита да говори. Безуспешно. Затвори очи и отпусна глава назад.

— Кислород! — нареди Льобо. — Как е сърдечният ритъм?

— Нормален. Петдесет и две — отговори един от облечените в жълто.

— Припаднала е… — каза Ван Хук. — Много сме я изплашили. Какво ли е очаквала да види?

— Ако бяха приспали дъщеря ви и се събудеше сред сборище папуаски магьосници? — каза Форестие.

Лекарите решиха да се възползват от припадъка й, за да я отнесат в лечебницата, където я очакваше по-комфортна стая. Поставиха я в нещо като пашкул от прозрачна пластмаса с двойно изолирана стена и снабдявана с въздух посредством помпа. Четиримата мъже я отнесоха до асансьора.

Всички фотографи напуснаха залата на Съвета и се втурнаха да я посрещнат. Журналистите вече бяха в кабините и съобщаваха по телефона на целия свят какво бяха и какво не бяха видели. Големият екран показваше как хората в жълто махат маските си и изключват апаратите. Лансън замести картината от операционната с образа, изпратен от камерата вътре в Яйцето.

Леонова внезапно стана.

— Вижте! — тя посочи с пръст екрана. — Лансън, покажете в едър план левия постамент.

Изображението на левия постамент се поклати, увеличи се и стана по-ясно зад лекия воал на мъглата. Видяха, че едната му страна липсва. Цялата вертикална стена беше рухнала, разкривайки метални етажерки, по които бяха разположени предмети с непозната форма.

 

 

Жената вече не бе в операционната, но предметите, намерени в постамента, я заместиха на операционната маса. Бяха достигнали „нормална“ температура и донякъде представляваха „багажа“ на заспалата пътничка.

Този път масата наобиколиха не лекарите, а учените, чиято специалност би позволила да разберат предназначението и функционирането на тези предмети.

Леонова внимателно взе нещо, приличащо на дреха, и го разгъна. Беше правоъгълно парче от материя, която не приличаше нито на хартия, нито на плат. Бе оранжево с жълти и червени шарки. Абсолютният студ го бе запазил в отлично състояние. Материята бе гъвкава, лека, падаше добре, изглеждаше здрава. Имаше няколко подобни парчета в различни цветове, размери, форми. Никакъв отвор, никакви ръкави, копчета, кукички, никакво приспособление за обличане или закрепване.

Претеглиха ги, измериха ги, взеха микроскопични частици за анализ и пристъпиха към следващия предмет.

Това бе куб със закръглени ръбове, висок 22 см. На една от страните му бе залепена тръба, поставена по диагонал. Цялото съоръжение бе компактно и направено от лека, но здрава светлосива материя. Физикът Хой-То го взе в ръка, дълго го изучава, огледа и другите предмети.

Имаше кутия без капак, пълна с осмоъгълни пръчици в различни цветове. Той взе една, сложи я в кухата тръба, долепена до куба. Моментално нещо в предмета светна и постепенно го озари. А предметът въздъхна…

Хой-То се усмихна и постави предмета на бялата маса.

Ето че предметът заприказва. Женски глас говореше тихо на непознат език. Появи се музика, подобна на лекия повей на вятъра в гора, пълна с птици и арфи. На горната страна на куба, сякаш прожектиран отвътре, се появи образ: лицето на жената, която говореше. Приличаше на онази в Яйцето, но не беше тя. Усмихна се и изчезна, а след нея се показа странно цвете, което на свой ред се превърна в цветно движещо се петно. Гласът на жената продължаваше да звучи. Не бе песен, нито разказ, бе едновременно и двете, бе просто и естествено като шума на поток или ромоленето на дъжда. И всички страни на куба засияваха една след друга или едновременно, показвайки ту ръка, ту цвете, полов орган или птица, женска гърда или лице, предмет, променящ формата и цвета си, форма без предмет, цвят без форма.

Всички гледаха и слушаха напълно потресени. Беше непознато, неочаквано и същевременно ги вълнуваше дълбоко и лично, като че ли този сбор от образи бе съставен специално за всекиго от тях според неговите тайни и съкровени въжделения, пренебрегвайки всички условности и задръжки.

Хувър се окопити, изкашля се и каза.

— Странен транзистор. Хайде спрете го.

Хой-То извади пръчицата от тръбата. Кубът угасна и млъкна.

 

 

В стаята в лечебницата, затоплена до 30 градуса, жената бе гола и лежеше на тясно легло.

Електроди, пластири, гривни, прикрепени на слепоочията, на стъпалата и на ръцете й, я свързваха чрез спирали и зигзази от кабели с контролните апарати.

Две масажистки разтриваха мускулите на бедрата й. Един масажист се бе заел с мускулите на челюстта. Една сестра прокарваше по врата й накрайника на инфрачервен спектромер, Ван Хук леко опипваше коремната й стена. Лекарите, сестрите, техниците, които се потяха в свръхзатопленото помещение и бяха разтревожени от продължаващия припадък, наблюдаваха, чакаха и тихо обменяха мнения. Симон гледаше жената, гледаше всички, които се въртяха около нея и я докосваха. Стискаше юмруци и зъби.

— Мускулите реагират — каза Ван Хук. — Изглежда, че е в съзнание…

Моисов застана до леглото, наведе се, повдигна единия, после другия клепач.

— В съзнание е — каза той. — Нарочно стои със затворени очи… Вече не е нито припаднала, нито заспала…

— И защо стои със затворени очи? — учуди се Форстър.

Симон избухна.

— Защото се страхува! Ако искаме да спре да се страхува, трябва да престанем да я третираме като лабораторно животно.

Той се обърна към петимата, които стояха край леглото, с жест, който означаваше: „Измитайте се оттук!“.

— Вървете си! Оставете я на спокойствие! — извика той.

Ван Хук се възпротиви. Льобо каза:

— Може би е прав… Две години е специализирал психотерапия при Перие… Може би на този етап е по-компетентен от нас… Хайде! Махнете всичко това…

Моисов вече сваляше електродите на енцефалографа. Медицинските братя освободиха легналото тяло от всички шнурове и кабели, които излизаха от него като от плячка в паяжина. Симон грабна смъкнатия в долната част на леглото чаршаф и внимателно покри тялото на жената до раменете, като остави ръцете й навън. Тя носеше на средния пръст на дясната си ръка голям златен пръстен, чийто камък имаше форма на пресечена пирамида. Симон взе в дланите си лявата й ръка и я задържа, както се държи загубено птиче, което искаме да успокоим.

Льобо безшумно нареди на братята, масажистите и техниците да излязат. Сложи стол до Симон и отстъпи до стената, като даде знак на останалите да го последват. Ван Хук вдигна рамене и излезе.

Симон седна, постави на леглото ръцете си, които продължаваха да държат дланта на жената, и започна да говори. Много тихо, поти шепнешком. Много тихо, много нежно, много спокойно, като на болно дете, което трябва да се съвземе от ужасите на страданието и треската.

— Ние сме приятели… — каза той. — Вие не разбирате какво ви казвам, но разбирате, че ви говоря като приятел… Ние сме приятели… Можете да отворите очи… Можете да погледнете лицата ни… Желаем ви доброто… Всичко е наред… Вие сте добре… Можете да се събудите… Ние сме ваши приятели… Искаме да бъдете щастлива… Обичаме ви…

Тя отвори очи и го погледна.

 

 

Долу вече бяха претеглили, измерили, фотографирали различни предмети, чието предназначение им беше или не им беше известно. Беше ред на една голяма ръкавица с три пръста: един за палеца, един за показалеца и един по-широк — за останалите три. Хувър повдигна предмета.

— Ръкавица за лява ръка — каза той, показвайки го на записващата камера.

Потърси с поглед ръкавицата за дясната ръка. Нямаше такава.

— Поправка — каза той. — Ръкавица за еднорък!

Той пъхна лявата си ръка вътре в ръкавицата и понечи да свие пръстите си. Показалецът не помръдна, палецът се дръпна настрани, а останалите три пръста се сгънаха към дланта. Чу се приглушено прищракване, после нещо светна и гръмна и някой изрева. Румънецът Йонеско, който работеше срещу Хувър, летеше във въздуха с разперени ръце и изкривени крака, сякаш пометен от огромна сила, и само след минута се разби в апаратите, които станаха на парчета.

Изуменият Хувър вдигна дланта си, за да я огледа. Със страшен трясък цялата отсрещна стена и тавана се превърнаха в прах.

Той, за щастие, реагира своевременно, преди да взриви тавана и собствената си глава: разтвори пръстите си…

Въздухът вече не бе червен…

Well now![5] — каза Хувър.

Държеше на края на ръката си като някакъв странен и ужасяващ инструмент дланта си в ръкавица.

Тя трепереше.

A weapon… — промълви той.

Преводачката преведе на седемнайсет езика:

— Оръжие…

 

 

Жената бе затворила очи, но не за да се скрие, а от умора. Изглеждаше безкрайно изтощена.

— Трябва да й дадем да яде — каза Льобо. — Но откъде да знаем с какво са се хранили.

— Всички имахте възможност да видите, че е млекопитаещо! — разгневи се Симон. — МЛЯКО!

Внезапно млъкна. Всички се заслушаха: тя говореше.

Устните й помръдваха. Говореше много тихо. Спираше. Започваше отново. Разбираха, че повтаря една и съща фраза. Отвори сините си очи и сякаш небето изпълни стаята. Погледна Симон и повтори фразата. След като осъзна, че очевидно няма никаква възможност да бъде разбрана, тя затвори очи и замълча.

Една сестра донесе чаша с топло мляко. Симон я взе и леко докосна с топлия съд ръката, която лежеше на чаршафа.

Тя отвори очи. Сестрата я повдигна, придържайки я. Тя понечи да вземе чашата, но мускулите на ръката й все още не се бяха възстановили. Симон доближи чашата до устните й. Когато миризмата достигна ноздрите й, тя потрепна, направи гримаса на погнуса и се отдръпна. Огледа се, повтори същата фраза. Видимо искаше да покаже нещо…

— Вода! Иска вода! — каза Симон, внезапно осъзнал очевидното.

Наистина тя искаше вода. Изпи чаша и половина.

Когато тя отново легна, Симон сложи ръка на гърдите си и тихо каза името си:

— Симон…

Повтори името и жеста. Тя разбра. Гледайки Симон, тя вдигна лявата си ръка, сложи я на челото си и каза:

— Елеа.

Без да престане да го гледа, тя отново направи жеста и каза:

— Елеа…

 

 

Мъжете, които бяха вдигнали тялото на Йонеско, за да го отнесат, имаха чувството, че са прибрали гумена торба, пълна с пясък и чакъл. Имаше съвсем малко кръв по ноздрите и в ъглите на устните, но всичките му кости бяха натрошени, а вътрешните органи — превърнати в каша.

Бяха изминали няколко дни от инцидента, но Хувър продължаваше да поглежда бегло лявата си ръка, да свива трите пръста към дланта си и да изправя палеца и показалеца. Ако в такива моменти до него имаше бутилка бърбън или евентуално скоч, или поне някакво бренди, той незабавно търсеше в него утехата, от която се нуждаеше. Нуждаеше се от огромния си оптимизъм, за да понесе фаталността, която за няколко седмици на два пъти го бе превърнала в убиец. Естествено, до този момент той не само не бе убивал никого, но и никога не бе посягал на нещо живо, било то кротушка на риболов, заек на лов, нито дори муха или бълха.

Оръжието и все още неизследваните предмети много предпазливо бяха върнати в постамента, където ги бяха намерили. Строителите възстановиха реанимационната зала, а техниците поправиха онова, което можеха, ала няколко апарата бяха напълно повредени и трябваше да изчакат да бъдат заменени с нови, преди да започнат размразяването на втория обитател на Яйцето.

Жената — Елеа, както по всяко вероятност беше името й — отказваше всякаква храна. Опитаха се да вкарат каша в стомаха й със сонда. Тя оказа такава яростна съпротива, че се наложи да я вържат. Въпреки това не успяха да я накарат да разтвори челюстите си. Наложи се да сложат сондата в ноздрата й, но щом кашата се оказа в стомаха й, тя я повърна.

Симон отначало се беше възпротивил на тези насилствени методи, но после се примири. Резултатът го убеди, че е бил прав и този подход не струва. Докато колегите му стигнаха до заключението, че храносмилателната система на жената от миналото не е в състояние да поеме храната от настоящето, и анализираха повърнатата каша с надеждата да открият някакви данни за стомашния сок на пациентката, Симон си повтаряше единствения въпрос, който според него имаше значение:

Как, как, как да общуваме с нея?

Да общуваме, да й говорим, да я слушаме, да разбираме, да узнаем от какво има нужда. Как, как да го сторим?

Ръцете и краката й бяха вързани с ремъци и тя не реагираше. Неподвижна, скрила отново зад клепките си необятната синева на очите си, тя сякаш бе достигнала до края на страха и примирението. Игла, забита в свивката на дясната й ръка, изпращаше във вените й хранителния серум, който се съдържаше в стъкленицата, прикрепена на системата до леглото й. Симон погледна с отвращение това ужасно варварско приспособление, което обаче бе единственото средство да отсрочи момента, когато тя щеше да умре от глад. Не издържаше… Трябваше…

Той внезапно излезе от стаята, а после и от лечебницата.

Издълбан в леда, един път, широк единайсет метра и дълъг триста метра, служеше за гръбначен стълб на EPI 2. Бяха го нарекли авеню „Амундсен“ в чест на първия човек, достигнал Южния полюс. Първият — поне досега — мислеха те. От двете страни се виждаха къси улички и врати на постройки. Няколко ниски електрически платформи с големи жълти колела пренасяха при нужда необходимото оборудване. Симон се качи на една от тях, изоставена до вратата на лечебницата, и натисна ръчката. Електрокарът потегли, мърморейки, като голям нахранен котарак. Но той се движеше само с 15 метра в час. Симон скочи и се затича. Преводачката бе разположена в края на авенюто. След това идваше атомният реактор.

Симон влезе в комплекса на Преводачката, отвори шест врати, преди да открие подходящата, като отговори с нервен жест на въпроса: „Какво желаете?“, и най-сетне попадна в тясно помещение: стената срещу него, издълбана в леда, бе изолирана с дунапрен и пластмаса и тапицирана с вълнен плат. Другата стена бе от стъкло, а третата — от метал. Там имаше пулт, напомнящ мозайка от циферблати, копчета, ръчки, светещи индикатори, микрофони, лостове, бутони. Пред пулта — стол на колелца, а на него Лукос, турският филолог.

Гениален интелект в тяло на докер. Дори седнал, той създаваше впечатление за невероятна сила. Столът изчезваше под мускулите на задника му. Изглеждаше способен да носи на гърба си кон или вол, или дори и двете заедно.

Именно той бе създал мозъка на Преводачката. Американците не бяха повярвали, европейците не можеха да го финансират, руснаците се отнасяха с подозрение, а японците му бяха предоставили всички средства. Образецът в EPI 2 бе дванайсетият от три години насам и най-съвършеният. Той превеждаше от седемнайсет езика, но самият Лукос знаеше десет или може би двайсет пъти повече. Беше гений на езиците, както Моцарт — на музиката. Когато срещаше нов език, му бе достатъчен само един документ, някаква референция, позволяваща сравнение, и няколко часа, за да предположи и веднага да разбере строежа му и да усвои лексиката му. Въпреки това не успяваше да се справи с езика на Елеа.

Имаше на разположение два предмета, поставени пред него, пеещият куб и нещо малко по-голямо от книга джобен формат. Върху едната хоризонтална страна преминаваше светеща лента с правилни линии. Всяка линия бе съставена от знаци, които много приличаха на писменост. Триизмерни образи, представящи хора в действие, подсказваха, че този предмет е аналог на илюстрована книга.

— Е? — попита Симон.

Лукос вдигна рамене. От два дни той пишеше на екрана на Преводачката групи от знаци, които сякаш нямаха никакво отношение едни към други. Този странен език като че ли бе съставен от различни думи, които никога не се повтаряха.

— Има нещо, което не схващам — промърмори той. — И машината също.

Той потупа с едрата си ръка плота, после пъхна пръчица в музикалния куб. Този път започна да говори-пее мъжки глас и се появи лицето на голобрад мъж, с големи светлосини очи и черна коса, стигаща до раменете.

— Решението може би е тук — каза Лукос. — Машината е записала всичките четирийсет пръчици. Всяка съдържа хиляди звуци. Писмеността има повече от десет хиляди думи. Ако са думи, естествено!… Когато успея да ги вкарам в нея, тя трябва да ги сравни една по една и по групи с всеки звук и с всяка група от звуци, докато открие някаква обща идея, някакво правило, някаква посока. Ще й помагам, разбира се, като изучавам хипотезите и като й предлагам нови. А образите ще помогнат и на двама ни.

— След колко време ще успеете? — тревожно попита Симон.

— След няколко дни… Или няколко седмици, ако се съмнявам…

— Но тя ще умре! — изкрещя Симон. — Или ще полудее. Трябва да успеете незабавно! Днес, утре, след няколко часа! Разтръскайте машината си! Мобилизирайте цялата база! Има достатъчно техници и тук!

Лукос го погледна, както би погледнал Йехуди Менухин, ако някой го помоли да „разтръска“ своя „Страдивариус“, за да изсвири по-бързо някое престисимо на Паганини.

— Моята машина прави това, което умее. Няма нужда от техници. Има си достатъчно. Трябват й мозъци…

— Мозъци ли? Няма място на света, където да са събрани по-добри от тези тук. Ще поискам незабавно събрание на Съвета. Ще изложите проблемите си…

— Тукашните мозъци са малки, докторе, съвсем малки човешки мозъчета. Нужни са им векове дискусии, за да постигнат съгласие за смисъла на една запетайка. Като казвам мозъци, мисля за нейния.

Той отново погали пулта и добави.

— И за подобните на нейния.

 

 

Антената на EPI 1 излъчи ново послание. То молеше за незабавно сътрудничество на най-големите електронни мозъци в света.

Отговори дойдоха веднага и отвсякъде. Всички свободни компютри бяха поставени на разположение на Лукос и екипа му. Но те очевидно не бяха нито най-големите, нито най-добрите. За най-съвършените получиха обещания. Щом имали свободно време между две програми, щели веднага да се заемат и да направят и невъзможното и т.н.

Симон вкара три камери в стаята на Елеа. Насочи едната към свивката на ръката, където бе поставена иглата, снабдяваща я със серум, другата — към лицето със затворени очи и хлътнали бузи, а третата — към голото и трагично измършавяло тяло.

Той изпрати тези изображения към предавателя в EPI 1 към очите и ушите на хората. И заговори:

— Тя ще умре. Ще умре, защото не я разбираме. Умира от глад и ние я оставяме да умре, защото не я разбираме, когато ни казва с какво бихме могли да я нахраним. Тя ще умре, защото онези, които биха могли да ни помогнат да я разберем, не искат да отнемат една минута от времето на скъпоценните си компютри, заети със сравняването на цената на един болт с осмоъгълна глава с тази на болта с шестоъгълна глава или с изчисляването на най-доброто разположение на търговските обекти за продажба на книжни кърпички според пола, възрастта или цвета на кожата на потребителите!

Погледнете я, погледнете я добре, повече няма да я видите, тя ще умре… Ние, днешните хора, мобилизирахме огромни ресурси и най-добрите учени на нашата епоха, за да я открием спяща в ледовете и да я убием. Това е позор за нас!

Той помълча и добави тихо и с много тъга:

— Позор за нас…

Джон Гартнър, генерален директор на тръста „Междуконтинентална механика и електроника“, видя предаването от своя личен джет. Пътуваше от Детройт за Брюксел. Даваше инструкции на придружаващите го сътрудници и на онези, които отдалече приемаха кодирания им разговор. Прелетя на 30 000 метра над Азорските острови. Закусваше. Тъкмо бе глътнал през тръбичка жълтъка на едно рохко яйце, сварено в прозрачна стерилна опаковка. Вече бе стигнал до портокаловия сок и уискито. Каза:

This boy is right.[6] Позор за нас, ако не направим нещо…

Нареди веднага да се поставят на разположение на EPI всички големи компютри на тръста. Имаше седем в Америка, девет в Европа, два в Азия и един в Африка.

Обезумелите му сътрудници обясниха какви ужасни смущения ще причини това решение във всички области от дейността на фирмата. Щели да са им нужни месеци, за да се възстанови. И щяло да има непоправими щети.

— Няма значение — каза той. — Позор за нас, ако не направим нищо.

Той бе мъж и наистина се срамуваше. Освен това беше и успешен бизнесмен. Даде инструкции решението му да бъде съобщено на всички, с всички средства и веднага. Ето и резултатите:

По отношение на ефективността решението на генералния директор на тръста „Междуконтинентална механика и електроника“ доведе до покачване на сделките със 17%.

В областта на бизнеса популярността и продажбите на ММЕ отключиха верижна реакция. Всички големи световни тръстове, изследователски центрове, университети, министерства, дори самият Пентагон и Руското бюро за балистични проучвания съобщиха на Лукос през следващите часове, че електронните им мозъци са на негово разположение. Но ако е възможно, нека побърза.

Тази препоръка бе смешна. В квадрат 612 всички знаеха, че се борят със смъртта. Елеа слабееше с всеки изминал час. Бе се съгласила да опита и други храни, но стомахът й не ги приемаше. Повтаряше постоянно една и съща поредица от звуци, които сякаш съставяха две или може би три думи. Цялата най-съвършена техника на всички народи работеше, за да бъдат разбрани тези три думи.

От края на земното кълбо Лукос опита и успя да осъществи най-фантастичното обединение. По негови указания всички големи компютри бяха свързани едни с други с жици, безжично, с телевизионни или радиовълни и с всички съществуващи сателити. За няколко часа големите мозъци, обслужващи конкурентни фирми, вражески генерални щабове, противоположни идеологии, мразещи се раси, бяха обединени в един-единствен огромен интелект, който обгръщаше цялото земно кълбо и небето около него с комуникационните си мрежи и работеше с целия си невероятен капацитет, за да постигне една миниатюрна и напълно безкористна цел: да разгадае три думи…

За да се разберат тези три думи, бе нужно да се разбере целият език. Изтощени, мръсни, със зачервени от безсъние очи, техниците, обслужващи Преводачката, както и предавателите и приемателите на EPI 1 се бореха със секундите и с невъзможното. Те непрекъснато вкарваха в Тоталния мозък нови данни и проблеми, онези, които Преводачката вече беше изследвала, както и последните хипотези на Лукос. Гениалният мозък на турския учен сякаш се бе разширил до размера на необятния си електронен колега. Той общуваше с него с невероятна скорост, забавяна единствено от ограниченията на предавателите, приемателите и на ретранслаторите, срещу които той яростно роптаеше. Струваше му се, че и без тях може да се разбере директно с Другия. Между тези два необикновени интелекта, единият — жив, а другият — изглеждащ жив, съществуваше нещо повече от общуване. Те бяха на едно ниво, над всичко останало. Те се разбираха.

Симон сновеше от лечебницата в Преводачката, от Преводачката в лечебницата, нетърпелив, мъмрещ изморените техници, които го пращаха по дяволите, и Лукос, който дори вече не му отговаряше.

Най-сетне настъпи моментът, когато внезапно всичко стана ясно. Сред милиардите комбинации мозъкът откри една, която бе логична, направи съответните заключения със скоростта на светлината, комбинира ги, провери ги и за по-малко от седемнайсет секунди предаде на Преводачката всички тайни на непознатия език.

После се изключи. Ретранслационните системи спряха работа, връзките прекъснаха, мрежата, обвила земята, спря работа и изчезна. От Големия мозък останаха само отделни независими ганглиони, които отново станаха онова, което бяха преди: социалистически или капиталистически, търговски или военни, обслужващи интереси или подозрения.

Между четирите алуминиеви стени на голямата зала на Преводачката цареше пълна тишина. Двамата дежурни техници, отговарящи за записващия модул, гледаха Лукос, който поставяше във възпроизвеждащото устройство малката ролка със записа на трите думи на Елеа. Микрофонът ги бе приел в стаята й така, както ги произнасяше, все по-слабо и все по-рядко.

Чу се слабо прищракване.

Симон, с ръце на облегалката на стола на Лукос, пак прояви нетърпение:

— Е?

Лукос включи апарата. Ролката се завъртя веднага, но след миг вече бе празна и принтерът шумеше. Лукос извади листа, на който Преводачката за няколко секунди бе превела мистерията.

Той го погледна, докато Симон го издърпваше от ръката му.

Симон прочете превода на френски. Отчаяно погледна Лукос, който поклати глава. Той вече бе успял да прочете превода на албански, английски, немски и арабски.

Той взе отново листа и прочете продължението. Същото. Същият абсурд на седемнайсет езика. Безсмислица както на испански, така и на руски или на китайски. На френски преводът бе:

ЗА ЯМ МАШИНА

Симон нямаше сили да говори на висок глас.

— Тези ваши мозъци… — каза той почти шепнешком… — тези ваши големи мозъци… са пълен боклук…

С наведена глава, прегърбен, той повлече крака до най-близката стена, коленичи, легна с гръб към светлината и заспа, забил нос в алуминиевия ъгъл.

Спа девет минути. Внезапно се събуди, стана и извика:

— Лукос!

Лукос беше там и вкарваше в Преводачката части от текста, открит в предмета за четене, опитвайки се да разчете преводите, отпечатани от принтера.

— Лукос, нима всичко, което направихме, е било напразно?

— Не — каза Лукос, погледнете.

Той му подаде разпечатката.

— Това е текст, не е безсмислица! Мозъкът не е идиот, нито пък аз. Той е схванал езика и Преводачката го е усвоила. Вижте, тя превежда… Вярно… точно… за-ям-машина.

— За-ям-машина…

— Това означава нещо!… Тя е превела думи, които означават нещо!… Не разбираме, защото ние сме идиотите!

— Вярвам, вярвам… — каза Симон. — Слушай…

Обзет от нова надежда, той бе започнал да му говори на „ти“ като на брат…

— Можеш ли да пуснеш този език на една от твоите дължини на вълните?

— Нито една не е свободна.

— Ами освободи една! Махни един език!

— Кой?

— Няма значение! Корейски, чешки, судански, френски!

— Ама те ще побеснеят!

— Много важно, много важно! Не ме интересува, че ще побеснеят. Мислиш ли, че сега е моментът да се тревожим за нечий национален гняв?

— Йонеско!

— Какво?

— Йонеско?… Нали умря… Той единствен говореше румънски! Махам румънския и ще използвам неговата дължина на вълната.

Лукос стана, стоманеният му стол изстена от щастие.

— Ало!

Огромният турчин крещеше в телефона:

— Ало, Хака!… Спиш ли, по дяволите!

Изръмжа и започна да ругае на турски.

Отговори сънен глас. Лукос му даде указанията си на английски и се обърна към Симон.

— След две минути всичко ще е наред…

Симон се втурна към вратата.

— Почакай — извика Лукос.

Отвори шкафа, взе микропредавател и слушалки с цветовете на румънското знаме и ги подаде на Симон.

— Ето, това е за нея…

Симон взе двете апаратчета.

— Внимавай — каза той, — твоята проклета машина в никакъв случай не трябва да крещи в тъпанчетата й!

— Обещавам — каза Лукос. — Ще я следя… ще говори съвсем тихо…

Той взе в подобните си на тухли длани ръцете на човека, с когото се бе сприятелил през тези часове на чудовищно напрежение, и ги стисна нежно.

— Обещавам… Върви.

Няколко минути по-късно Симон влезе в стаята на Елеа, след като бе предупредил Льобо, който на свой ред предупреди Хувър и Леонова.

Сестрата, която седеше до главата на Елеа, четеше любовен роман. Когато вратата се отвори, тя стана и направи знак на Симон да пази тишина. Лицето й прие изражение на професионална загриженост, докато гледаше лицето на Елеа. Всъщност не й беше до нея, все още беше в книгата си и изживяваше трагичната изповед на жена, изоставена за трети път, страдаше с нея и проклинаше всички мъже, включително и току-що влезлия в стаята.

Симон се наведе над Елеа, чието изпито от глада лице бе запазило свежия си тен. Ноздрите й бяха станали прозрачни. Очите й бяха затворени. Едва дишаше. Той нежно я повика:

— Елеа… Елеа…

Клепките леко потрепнаха. Беше в съзнание и го чуваше.

Влезе Леонова, последвана от Хувър, който носеше няколко фотоувеличения. Показа ги отдалеч на Симон, който кимна одобрително с глава и отново насочи цялото си внимание към Елеа. Постави микропредавателя на синия чаршаф, съвсем близо до изпитото лице, повдигна една къдрица от меката й коса, разкри лявото ухо, напомнящо бледо цветче, и внимателно пъхна слушалката в розовия отвор.

Отначало Елеа разтърси глава, за да отхвърли това, което може би предвещаваше нов вид мъчение. Но нямаше сили и се отказа.

Симон заговори, за да я успокои. Каза съвсем тихо на френски.

— Разбирате ме… сега вече ме разбирате!…

В ухото на Елеа мъжки глас прошепна на нейния език:

— … сега ме разбирате… разбирате ме и аз мога да ви разбера…

Хората, които я наблюдаваха, видяха как тя за миг спря да диша, но после продължи. Леонова, изпълнена със състрадание, се приближи до леглото, взе ръката на Елеа и започна да й говори на руски много топло и сърдечно.

Симон вдигна глава, погледна я свирепо и й направи знак да се отстрани. Тя се подчини, но бе смутена. Симон протегна ръка към фотографиите, Хувър му ги даде.

В лявото ухо на Елеа звучеше поток от съчувствие, изказано от женски глас и което тя разбираше, докато в дясното й ухо бучеше буен порой, който не разбираше. Настъпи тишина. После мъжкият глас отново заговори:

— Можете ли да отворите очи?… Можете ли да отворите очи?… Опитайте…

Пак тишина. Всички я гледаха. Клепките й потрепваха.

— Опитайте… Още веднъж… Ние сме приятели… Не се плашете…

Очите се отвориха.

Не можеха да свикнат. Нямаше как да свикнат. Никога не бяха виждали толкова големи очи с така наситена синева. Тя бе леко избеляла, вече не бе синевата на нощното небе, а на онзи момент след свечеряване, когато нощта идва след буря, когато силният вятър е измил небето с вълните си, като е оставил тук-там златни рибки.

— Погледнете!… Погледнете!… — казваше гласът. — Кое е ям-машина?

Пред очите й две ръце държаха изображение, заместваха го с друго, после с друго и друго… Изображенията показваха предмети, които познаваше.

— Ям-машина? Къде е ям-машина?

Да яде? Да живее? Защо? Има ли смисъл?

— Погледнете!… Погледнете!… Кое е ям-машина?… Къде е ям-машината?

Да спи… Да забрави… Да умре…

— Не! Не затваряйте очи! Гледайте!… Гледайте още… Това са предметите, които открихме до вас… Един от тях навярно е ям-машина. Погледнете!… Ще ви ги покажа още веднъж… Ако видите ям-машина, затворете очи и отново ги отворете…

На шестата снимка тя затвори очи и пак ги отвори.

— Бързо! — каза Симон.

Подаде снимката на Хувър, който се втурна навън със скоростта на циклон.

Ставаше дума за един от още неизследваните предмети, които бяха върнали в постамента заедно с оръжието.

 

 

Струва си да обясним набързо какво затрудни толкова много разбирането и дешифрирането на езика на Елеа. Всъщност не ставаше дума за един, а за два езика: женски и мъжки, различаващи се напълно един от друг както по синтаксис, така и по речников състав. Естествено, мъжете и жените разбират и двата, но мъжете говорят на мъжки език, който има свой мъжки и женски вариант, а жените — женски със свой мъжки и женски вариант. А в писменото слово се употребяват ту мъжкият, ту женският език в зависимост от часа или сезона, от цвета, температурата, възбудата или спокойствието, от планината или морето. А понякога двата езика се смесват.

Трудно е да се даде пример за разликата между езика-той и езика-тя, защото два еднакви термина може да бъдат преведени само с една и съща дума. Мъжът би казал: „трябва да е без бодли“, жената би казала: „венчелистчета на залеза“, но и двамата ще разберат, че става дума за роза. Примерът е приблизителен: по времето на Елеа хората още не били открили розата.

 

 

„За ям машина“. Думите бяха само три, но според логиката на езика на Елеа това беше само една дума, онова, което езиковедите биха нарекли име и което означава „Това, което произвежда ям-машината“. Ям-машината беше машина, която произвежда ядене.

Тя бе поставена на леглото пред Елеа, която седеше подпряна на възглавници. Бяха й дали „дрехите“, намерени в цокъла, но тя нямаше сили да ги облече. Една сестра бе опитала да й сложи пуловер, но тя се отдръпна, а лицето й изразяваше такова отвращение, че не настояха. Оставиха я гола. Отслабналите и леки гърди, обърнати към небето, имаха някаква духовна, неестествена красота. За да не изстине, Симон бе засилил температурата в стаята. Хувър се потеше като парче лед на скара. Дори якето му бе мокро, но и ризите на останалите бяха подгизнали. Една сестра им раздаде бели кърпи да изтрият лицата си. Камерите бяха готови. Една от тях излъчи в едър план машината за ядене. Тя представляваше зелено полукълбо с много цветни клавиши, разположени спираловидно от върха до основата, които възпроизвеждаха в различни нюанси всички цветове на спектъра. На върха имаше бяло копче. Основата бе поставена върху нисък цилиндър. Целият апарат имаше обема и теглото на половин диня. Елеа се опита да вдигне лявата си ръка, но не успя. Сестрата понечи да й помогне. Симон я отстрани и взе ръката на Елеа в своята.

Едър план на ръката на Елеа. На очите й. Лансън не можеше да откъсне поглед от тях. Ту едната, ту другата му камера, подчинявайки се на неосъзнатите му нагони, отново и отново се спираше на непроницаемата нощ на очите й. Не ги излъчваше. Пазеше ги на контролен екран. За себе си.

Ръката на Елеа докосна върха на сферата. Симон я направляваше като птица. Тя имаше воля, но нямаше сили. Той чувстваше къде тя иска да отиде и какво да направи. Тя го водеше, той я носеше. Средният й пръст натисна бялото копче, после докосна цветните клавиши тук, там, горе, долу, в средата. Хувър записваше цветовете върху влажен плик, изваден от джоба му. Но не знаеше с какви думи да отбележи трите нюанса на жълтото, които тя докосна един след друг. Отказа се.

Тя се върна към бялото копче, опита се да го натисне, но не успя. Симон го направи. Копчето леко потъна навътре, чу се леко бучене, поставката се отвори и се показа малък златен поднос. Съдържаше пет прозрачни бледорозови топчета и златна виличка с два зъбеца.

Симон взе виличката и бодна едно топче. То оказа слаба съпротива, но после се остави да бъде прободено като черешов плод. Той го поднесе към устните на Елеа.

Тя с мъка отвори уста и трудно я затвори, след като пое топчето. Не дъвчеше. Разбраха, че то се топи в устата й. Шията й бе толкова слаба, че всички видяха как преглътна.

Симон избърса челото й и й подаде второто топче.

След няколко минути тя си служеше сама с машината за ядене, докосваше разноцветните клавиши, получи сини топчета, лапна ги, после си почина и отново задейства машината.

Възвръщаше силите си с невероятна бързина. Изглежда, че искаше от машината нещо повече от храна: онова, което можеше да я избави веднага от изтощението. Всеки път докосваше различни клавиши и всеки път получаваше различен брой топчета с различен цвят. Гълташе ги, пиеше вода, дишаше дълбоко, почиваше си няколко минути и пак започваше.

Всички присъстващи в стаята и всички, които гледаха сцената на големия екран в Конферентната зала, буквално виждаха как животът в нея се възвръща, как гърдите й набъбват, как бузите й се закръглят, а очите й отново стават тъмносини.

Машина за ядене: това беше машина хранителка, а може би и машина лечителка.

Учените от всички дисциплини изгаряха от нетърпение. Двата образеца на древната цивилизация, които бяха видели в действие — оръжието и машината за ядене, — възбуждаха неимоверно въображението им. Те бързаха да разпитат Елеа и да отворят тази машина, която поне не изглеждаше опасна.

Колкото до журналистите, след смъртта на Йонеско, която бе доставила сензационна новина за всички телевизионни канали и радиовълни, то те виждаха в машината за ядене и ефекта й върху Елеа нов източник за също толкова необикновена, но този път оптимистична информация. Пак нещо неочаквано, но светло след мрачното; определено тази Експедиция бе добър журналистически удар.

Най-сетне Елеа бутна настрани машината и огледа заобикалящите я. Опита се да говори, но думите й едва се чуваха. Тя отново започна и всеки чу на своя език:

— Разбирате ли ме?

— Oui, yes, да…

Те клатеха глави: да, да, да, разбираха…

— Кои сте вие?

— Приятели — каза Симон.

Леонова обаче не издържа. Мислеше за всеобщо разпределение на машини за ядене на бедните народи и гладните деца. Тя живо попита:

— Как работи това? Какво слагате вътре?

Елеа сякаш не разбираше или пък възприемаше въпросите й като детинско бърборене. Попита:

— Трябваше да сме двама в Убежището. Сама ли бях?

— Не — отговори Симон. — Бяхте двама: вие и един мъж.

— Къде е той? Мъртъв ли е?

— Не. Още не е реанимиран. Започнахме с вас.

За миг тя замълча. Сякаш новината, вместо да я зарадва, събуди у нея някаква мрачна тревога.

Тя въздъхна дълбоко и каза:

— Той е Кобан, аз съм Елеа.

И отново попита:

— А вие… вие кои сте?

Симон не знаеше какво да отговори:

— Ние сме приятели…

— Откъде идвате?

— От цял свят…

Това като че ли я изненада.

— От целия свят ли? Не разбирам. Не сте ли от Гондава?

— Не.

— От Енизорай?

— Не.

— Откъде сте тогава?

— Аз съм от Франция, тя е от Русия, той е от Америка, той е от Франция, той е от Холандия…

— Не разбирам. Нима сега вече има Мир?

— Хм — каза Хувър.

— Не! — каза Леонова. — Империалистите…

— Замълчете — нареди Симон.

— Длъжни сме — рече Хувър — да се защитаваме от…

— Излезте! — каза Симон. — Да останат само лекарите!

Хувър се извини.

— Ние сме глупаци… Извинете ме… Но аз ще остана…

Симон се обърна към Елеа.

— Онова, което казаха, нищо не означава. Да, сега има Мир. Ние живеем в Мир. Вие също. Няма от какво да се страхувате…

Елеа облекчено въздъхна. Но с видима тревога зададе следващия си въпрос:

— Имате ли новини… новини от Големите убежища? Дали са издържали?

Симон отговори:

— Не знаем. Нямаме новини.

Тя го погледна внимателно, за да се увери, че не я лъже. Симон разбра, че никога не би могъл да й каже нещо друго освен истината.

Тя понечи да каже нещо, но замълча. Искаше да зададе въпрос, който не смееше да зададе, защото се страхуваше от отговора.

Тя огледа всички, после впери очи в Симон. Попита го много тихо.

— Пайкан?

Настъпи кратка тишина, нещо щракна в слушалките и безличният глас на Преводачката — нито мъжки, нито женски — заговори на седемнайсет езика по седемнайсет канала:

— Думата Пайкан не фигурира в предоставения ми речник и не съответства на никаква логична възможност за неологизъм. Позволявам си да допусна, че се касае за собствено име.

Елеа също я чу на своя език.

— Разбира се, че е собствено име. Къде е той? Имате ли вести от него?

Симон я погледна сериозно:

— Нямаме никакви вести. Според вас колко дълго сте спали?

Тя го погледна тревожно.

— Няколко дни? — каза тя.

Погледът на Елеа отново обходи стаята и присъстващите. Тя отново изпита объркването при първото си събуждане, необичайното, целия онзи кошмар. Но не можеше да приеме невероятното обяснение. Трябваше да има друго. Тя опита да се вкопчи в невъзможното.

— Колко съм спала?… Седмици?… Месеци?…

Безличният глас на Преводачката отново се намеси:

— Тук превеждам приблизително. Освен ден и година понятията за време, които са ми подадени, са напълно различни от нашите. Те също са различни за мъжете и за жените, различни, когато става дума за изчисления или за всекидневния живот, различават се според сезоните и в зависимост от това дали става дума за будно състояние, или за сън.

— Повече… — каза Симон. — Много повече… Спали сте в продължение на…

— Внимавай, Симон! — извика Льобо.

Симон спря и размисли няколко секунди, като гледаше загрижено Елеа. После се обърна към Льобо.

— Мислите ли?

— Боя се… — каза Льобо.

Разтревожена, Елеа повтори въпроса си:

— Колко дълго съм спала? Разбирате ли въпроса ми… Искам да знам колко време съм спала… Искам да знам…

— Разбираме ви… — каза Симон.

Тя млъкна.

— Спали сте…

Льобо отново го прекъсна:

— Не съм съгласен.

Постави длан на микрофона си, за да попречи на думите си да стигнат до Преводачката, а преводът — до ушите на Елеа.

— Ще й причините ужасен шок. По-добре да й го кажем постепенно…

Симон беше мрачен. Бърчеше вежди и лицето му изразяваше упорство.

— Не съм противник на шока — каза той и също прикри с ръка микрофона. — В психотерапията се предпочита шокът, който пречиства, пред лъжата, която ви трови. И смятам, че сега вече тя е силна…

— Искам да знам… — отново каза Елеа.

Симон се обърна към нея и каза рязко:

— Спали сте в продължение на 900 000 години.

Тя го погледна с изумление. Симон не й остави време да размисли.

— Вероятно ви изглежда необикновено. На нас също. Но е истина. Сестрата ще ви прочете доклада на Експедицията ни, която ви откри на дъното на замръзнал континент, и докладите на лабораториите, измерили с разнообразни методи времето, което сте прекарали там…

Говореше й равнодушно, като учител или военен, а гласът на Преводачката следваше неговия и звучеше спокойно и безразлично в лявото ухо на Елеа.

— Подобно времетраене е несъизмеримо с продължителността на човешкия живот и дори с живота на една цивилизация. Нищо не е останало от света, в който сте живели. Дори споменът за него. Сякаш сте била пренесена на другия край на Вселената. Трябва да приемете тази мисъл, да приемете фактите, както и света, в който се събуждате и където всички са ваши приятели…

Но тя вече не го чуваше. Беше се откъснала и от гласа в ухото си, и от лицето, което й говореше, и от лицата, които я гледаха, и от света, който я посрещаше. Всичко това се отдалечаваше, избледняваше, изчезваше. Оставаше само ужасната увереност — защото тя знаеше, че не я лъжат, — увереността, че е била изхвърлена над бездна, далеч от ВСИЧКО, което е бил животът й. Далеч от…

— ПАЙКАН!…

Крещейки името, тя се изправи на леглото, гола, дива, възхитителна и напрегната като животно, преследвано до смърт.

Сестрите и Симон се опитаха да я удържат. Тя се измъкна, скочи от леглото, викайки „ПАЙКАН“, втурна се към вратата през групата на лекарите. Забрек се опита да я върже, но тя го удари с лакът в лицето и той я пусна, храчейки кръв; Хувър бе изтласкан до стената; Форстър протегна ръка към нея, но получи такъв силен удар, че помисли, че костта му е супена. Тя отвори вратата и излезе.

Журналистите, които следяха сцената на екрана в Конферентната зала, се втурнаха по авеню „Амундсен“. Видяха как вратата на лечебницата се отваря внезапно и Елеа, която тичаше като луда, като антилопа, подгонена от лъв, устремена право напред, право към тях. Препречиха пътя й. Тя не ги виждаше. Крещеше дума, която не разбираха. Светкавиците от лазерните фотоапарати блеснаха откъм редицата на фотографите. Тя мина през нея, като събори трима души. Тичаше към изхода, успя да го достигне, преди да я догонят, в момента, когато плъзгащата се врата се отвори, за да пропусне камиона с провизии, воден от шофьор, загърнат в дрехи от глава до пети.

Отвън бушуваше снежна буря, вятърът се движеше със скорост 200 километра в час. Обезумяла от отчаяние, сляпа, гола, тя потъна в бръснещата прегръдка на вятъра, който се заби в плътта й, виещ от радост, повдигна я и я понесе към смъртта. Тя се съпротивляваше, стъпи на краката си, удряше вятъра с глава и юмруци, като виеше по-силно от него. Бурята влезе в устата й и смаза вика в гърлото й.

Падна.

Само след една секунда я прибраха и отнесоха.

 

 

— Предупредих ви — каза Льобо на Симон със строгост, смекчена от задоволството, че е бил прав.

Симон мрачно гледаше как сестрите разтриваха и масажираха изпадналата в несвяст Елеа. Прошепна:

— Пайкан…

— Навярно е влюбена — каза Льобо.

Хувър се изсмя.

— В мъж, когото е напуснала преди 900 000 години!…

— Напуснала го е вчера… — каза Симон. — Сънят няма времетраене… И през кратката нощ между тях се е изправила вечността.

— Горката… — прошепна Леонова.

— Нямаше как да го знам — каза тихо Симон.

— Драги мой — каза Льобо, — в медицината важи правилото, че трябва да предположим онова, което не знаем.

Бележки

[1] Слушайте! Слушайте! (англ.) — Б.пр.

[2] Новини от замразеното момиче! (англ.) — Б.пр.

[3] Тя се събуди! (англ.) — Б.пр.

[4] А от каква любов, сестрице Ариадна, намери на брега смъртта си безпощадна? Расин. Федра, 1, 3. Превод Пенчо Симов. — Б.пр.

[5] Ха сега де! (англ.) — Б.пр.

[6] Този тип има право. (англ.) — Б.пр.