Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (6)

 

Синя светлина излизаше от вътрешността на Яйцето. Симон влезе първи и заради нея не запали фенера си. Външната стълба продължаваше и вътре и сякаш спираше сред синевата. Последните стъпала се чернееха и се спираха във въздуха почти в средата на Яйцето. Отдолу един голям хоризонтално поставен пръстен висеше в пространството.

Именно той излъчваше тази лека светлина, по-скоро това сияние, достатъчно да освети около себе си най-различни апарати, които изглеждаха странни, защото никой не знаеше за какво служат. Бяха свързани с жици и лостове и обърнати към пръстена, за да приемат нещо от него.

Големият син пръстен се въртеше. Висеше във въздуха, без нищо да го подпира. Всичко останало беше напълно неподвижно. Той се въртеше, но бе толкова гладък и движението му толкова съвършено, че Симон по-скоро го отгатна, а не го видя и не можеше да разбере дали се върти бавно, или с голяма скорост.

Отвън Лансън, който бе слязъл от Конферентната зала, за да наглежда камерите, запали прожектор. Неговите хиляда вата погълнаха синьото сияние, скриха призрачното оборудване и на негово място разкриха прозрачна плоча, която отразяваше ярката светлина и не позволяваше да се види какво има под нея.

Симон продължаваше да стои прав на стълбата на разстояние пет стъпала от прозрачния под, а Леонова — на две стъпала над него. Те едновременно престанаха да гледат под краката си, вдигнаха глави и видяха онова, което се намираше пред тях.

Върхът на Яйцето беше зала с купол. На пода срещу стълбата бяха изправени два златни постамента с продълговата форма. Върху всеки от тях бе поставен блок от прозрачна материя, подобна на много светъл лед. И във всеки от тях се намираше човешко същество, легнало с крака към вратата.

Отляво жена. Отдясно мъж. Нямаше никакво съмнение, защото и двамата бяха голи. Пенисът на мъжа беше изправен като самолет, който ще излети. Левият му юмрук бе поставен на гърдите му. Дясната му ръка бе вдигната и показалецът му бе в същото положение, както при играчите в кръглата зала.

Краката на жената бяха плътно долепени един до друг. Разтворените й длани лежаха една върху друга точно под гърдите й, които бяха образ на съвършеното съчетание на заобленост и плът. Ханшът й напомняше склоновете на дюна, възлюбена от вятъра, който цял век я е галил с дъха си, за да я извае. Бедрата й бяха закръглени и дълги и дори въздишката на муха не би намерила начин да проникне между тях. Дискретното гнездо на женствеността й бе покрито с къдрави златисти косъмчета. От раменете до стъпалата, подобни на цветя, тялото й беше истинска хармония: всяка нота, като по чудо вярна, бе в пълно съзвучие с всяка останала и с всичките заедно.

Лицето й не се виждаше. Както й лицето на мъжа, то бе скрито до брадичката от златна маска със стилизирани черти, излъчващи строга красота.

Прозрачната материя, в която и двамата се намираха, бе толкова студена, че при допир с нея въздухът се втечняваше и се лееше, поръбвайки двата блока с дантела, която танцуваше, разкъсваше се, падаше и се изпаряваше, преди да достигне пода.

Легнали в калъфите от подвижна светлина, те поради голотата си сякаш бяха облечени с великолепието на невинността. Кожата им, гладка и матова като полиран камък, беше с цвят на дърво.

Макар че не бе така съвършено като тялото на жената, тялото на мъжа създаваше същото необикновено впечатление за невиждана дотогава младост. Не ставаше дума за младостта на мъж и жена, а за младостта на вида. Тези две същества бяха нови, бяха запазени непокътнати от детството на човечеството.

Симон бавно протегна ръце напред.

И сред всички мъже, които в този момент гледаха на екраните образа на тази жена, виждаха нежните й закръглени рамена, ръцете, държащи като в кошница дивните плодове на гърдите й, и линията на ханша, където струеше цялата красота на Сътворението, колцина се пребориха с желанието да протегнат ръце и да я докоснат?

И колко от всички жени, които гледаха този мъж, не изгаряха от болезнено неосъществимото желание да легнат върху него, да останат завинаги и там да умрат?

В целия свят настъпи миг на вцепенение и мълчание. Дори старците и децата замълчаха. После картините от квадрат 612 угаснаха и обикновеният живот продължи малко по-нервно и по-дразнещо. С малко повече шум човечеството се мъчеше да забрави онова, което току-що бе разбрало, гледайки двете тела на полюса: до каква степен бе остаряло и уморено: дори и най-красивите му юноши и девойки не можеха да се сравнят с тях.

 

 

Леонова затвори очи и разтърси глава в каската. Когато ги отвори, вече не гледаше към мъжа. Слезе и бутна Симон с коляно.

Извади от чантата си малък инструмент с циферблат и го допря до блока, в който лежеше жената. Той веднага прилепна. Тя погледна циферблата и с неутрален глас съобщи в микрофона:

— Температура на повърхността на блока: минус 272 градуса Целзий.

Учените в Конферентната зала шумно изразиха изумлението си. Това бе почти абсолютната нула^[1].

Луи Дьовил забрави микрофона, стана и изкрещя въпроса си.

— Можете ли да попитате доктор Симон дали като лекар смята, че са живи?

— Не стойте близо до блоковете — чу се гласът на Хувър в слушалките на Симон и Леонова. — Отдръпнете се! Още! Комбинезоните ви не могат да издържат на такъв студ!…

Те отстъпиха до долната част на стълбата. Симон чу въпроса на Дьовил. И той си го задаваше от известно време, и то с тревога. Отначало нямаше никакво съмнение: тази жена бе жива, не можеше да не е жива… Ала това бе само желание, но не и убеждение. И сега вече търсеше обективни причини да вярва или да се съмнява в това. Изброи ги в микрофона, като говореше най-вече на себе си.

— Били са живи, когато ги е заварил студът. Състоянието на мъжа го доказва.

Протегна ръка към изправения пенис на мъжа.

— Подобно явление вече е било установено при някои обесени. То е резултат от внезапно кръвонапълване и прилив на кръв към долната част на тялото. Оттам е дошла и легендата за мандрагората, вълшебен корен с човешка форма, който растял под бесилките в пръста, оплодена от спермата на обесените. Възможно е подобно кръвонапълване да се е получило и вследствие на бързо охлаждане. Можело е да стане само ако тялото е било живо. Възможно е обаче веднага след това да е настъпила смърт. Но дори и ако тези две същества са били живи преди и след замразяването, как да разберем в какво състояние са сега, след 900 000 години?

Високоговорителят в Конферентната зала, който предаваше пряко гласа на Симон, издаде тревогата, която младият лекар вложи в последните си думи, и замлъкна.

От масата на Комитета японският физик Хой-То, отбеляза:

— Трябва да узнаем при каква температура се намират. Нашата цивилизация никога не е успяла да постигне абсолютната нула. Но имам чувството, че онези хора са разполагали с по-съвършена техника. Може би са успели… Абсолютната нула е пълна неподвижност на молекулите. Това означава, че не е възможна никаква химична промяна. Никакво, дори и най-малкото изменение… Смъртта е изменение. Ако в тези блокове цари абсолютната нула, този мъж и тази жена се намират в същото състояние, както в момента, когато са били поставени там. И биха могли да стоят така цяла вечност.

— Има много прост начин да узнаем дали са мъртви, или живи — чу се гласът на Симон. — В качеството си на лекар смятам, че е наш дълг да се опитаме да ги реанимираме…

 

 

В цял свят вълнението беше невероятно. Журналистите крещяха с огромни цветни букви: „Събудете ги!“ или „Оставете ги да спят!“.

Едните смятаха, че учените са длъжни да ги върнат към живота, докато другите твърдяха, че те нямат абсолютно никакво право да смущават покоя, в който мъжът и жената се намират от незапомнени времена.

По искане на представителя на Панама в ООН Асамблеята на Обединените нации бе свикана, за да се обсъди въпросът.

 

 

В квадрат 612 бяха пристигнали нови космически комбинезони, но нито един не стана на Хувър. Поръча си друг по мярка. Очаквайки го да пристигне, той, безпомощен и гневен, стоеше на върха на стълбата и наблюдаваше работата на колегите си, които се движеха в Яйцето непохватно, леко разкрачени и с премръзнали ръце. Влагата от Сферата навлизаше в Яйцето и веднага се кондензираше, образувайки мъгла, съставена от незабележими снежинки. Цялата вътрешна повърхност бе заскрежена, а подът бе покрит с пласт от прахообразен сняг.

Въпреки комбинезоните хората, които слизаха в Яйцето, не можеха да стоят дълго там, което затрудняваше изследванията. Успяха да проучат прозрачната материя, в която лежаха мъжът и жената. Бе твърд хелий, тоест тяло, което криофизиците никога не бяха успели да получат; те дори мислеха, че теоретично такова нещо не може да съществува.

Ледената мъгла, изпълваща Яйцето, прикриваше отчасти голия мъж и голата жена от погледите на екипите, които работеха наблизо. Те сякаш се бяха изолирали зад нея и отново се бяха отдалечили и пренесли в дълбините на времето, далеч от хората, които искаха да стигнат до тях.

Но светът не ги забравяше.

Палеонтолозите се възмутиха. Намереното на полюса НЕ МОЖЕЛО да бъде истина. Или пък лабораториите, направили датировката, били сгрешили.

Бяха изследвали образци от топенето на руините, златните отломки, прахта от Сферата. С всички познати методи бяха определили древността им. Повече от сто лаборатории на всички континенти бяха направили по над сто изследвания, довели до около сто хиляди съвпадащи резултата, които потвърждаваха, че находката под леда е приблизително на 900 000 години.

Това единодушие не смути палеонтолозите. Те твърдяха, че има измама, грешка, изкривяване на истината. Според тях не можело да има никакво съмнение: 900 000 години било началото на плейстоцена. По това време можел да съществува единствено австралопитекът, тоест някакъв жалък примат, до който и шимпанзето щяло да изглежда като изтънчено цивилизовано същество.

Инсталациите и съществата, намерени под леда, не били изобщо там или пък били по-нови, или идвали от другаде, или били поставени там от измамници. Не можело да бъде вярно. Било НЕВЪЗМОЖНО.

 

 

Отговори на минувачи, интервюирани на изхода на метрото в Сен-Жермен-ан-Ле.

ТВ репортер: Мислите ли, че е истина или че не е истина?

Добре облечен господин: Кое да е истина?

ТВ репортер: Онова, което са намерили под полюса…

Господинът: О! Знаете ли, аз… Трябва да се внимава!…

ТВ репортер: А вие, госпожо?

Много възрастна възхитена дама: Толкова са красиви! Прекрасни са! Със сигурност са истински!

Някакъв слаб висок брюнет, зиморничав и нервен, грабва микрофона: Аз пък ще кажа: защо учените искат непременно нашите предци да бъдат отвратителни? Кроманьонци и тем подобни, дето мязат на орангутани? Бизоните, които виждаме в пещерите в Алмира и Леско, са били по-хубави от нормандските крави, нали? Защо пък и ние да не сме били красиви?

 

 

Асамблеята на ООН внезапно загуби интерес към двете същества, чиято съдба бе причина за свикването й.

Представителят на Пакистан току-що се бе качил на трибуната и бе направил сензационна декларация.

Експертите в неговата страна били пресметнали какво количество злато съдържали Сферата, пиедесталът и вътрешните инсталации. Получили фантастична цифра. Там, под леда, имало 200 000 тона злато! Тоест сума, почти равна на количеството злато, намиращо се в държавните резерви, във всички частни банки и във всички индивидуални и нелегални авоари! Повече, отколкото цялото злато на света.

Защо този факт бил скрит от обществото? Какво подготвяли великите сили? Дали не са се споразумели да си поделят това баснословно съкровище, както вече са го направили с всички останали богатства. Цялото това злато означавало край на мизерията за половината от хората, които гладували и били лишени от почти всичко. Бедните, гладните държави настоявали това злато да бъде нарязано и разпределено между тях пропорционално на броя на населението.

Черните, жълтите, зелените, сивите и някои бели се бяха изправили на крака, аплодирайки шумно пакистанеца. Бедните държави в ООН представляваха голямо мнозинство, с което великите сили все по-трудно успяваха да се преборят въпреки ловкостта си и правото на вето.

Представителят на САЩ поиска думата и я получи. Бе висок слаб мъж, чието уморено изражение излъчваше наследствената изтънченост на един от най-старите родове в Масачузетс.

С безучастен и леко приглушен глас той заяви, че разбира вълнението на колегата си, че експертите на САЩ са стигнали до същите заключения и че той тъкмо се канел да направи декларация по този повод.

— Но — добави той — други експерти, изследвайки образци от златото на полюса, са стигнали до друго заключение: това злато не е естествено, то е синтетичен метал, получен по начин, който не познаваме. Нашите атомни физици също умеят да произвеждат изкуствено злато, но трудно, в много малки количества и на изключително висока цена.

Истинското съкровище, скрито под леда, не е количеството злато, било то значително, а знанията, затворени в мозъците на мъжа или жената, а може би и на двамата. Тоест не само тайните на производството на злато, на абсолютната нула, на вечния двигател, но несъмнено и на много други значителни постижения.

— Намереното в квадрат 612 — продължи ораторът — всъщност дава възможност да се предположи, че някаква много напреднала цивилизация, знаейки, че е застрашена от катастрофа, която може да я унищожи напълно, е поставила в убежище, взимайки изключителни предпазни мерки, които вероятно са изчерпали всичките й богатства, един мъж и една жена, способни да възстановят живота, след като премине бедствието. Не е логично да смятаме, че този мъж и тази жена са избрани единствено заради физическите си качества. Единият или другият, или и двамата притежават достатъчно знания, за да възродят цивилизация, подобна на онази, от която са дошли. Именно тези знания днешният свят трябва да сподели преди всичко друго. За тази цел трябва да реанимираме хората, които ги владеят, и да им предоставим място сред нас.

— Ако още са живи — каза представителят на Китай.

Американецът махна леко с лявата ръка и се усмихна: жестът и усмивката означаваха едно учтиво, но и напълно презрително съгласие:

— Разбира се…

Той огледа Асамблеята с отсъстващ и отегчен вид и продължи:

— Колумбийският университет разполага с учени и оборудване, за да осъществи тази реанимация. Съединените щати предлагат с ваше съгласие да отидат в квадрат 612, да вземат мъжа и жената с ледените им блокове и да ги транспортират много бързо, при всички възможни предпазни мерки до лабораториите на университета, да ги събудят от дългия им сън и да ги приемат от името на цялото човечество.

Руският представител стана, усмихвайки се, и каза, че не се съмнява нито в добрата воля на американците, нито в компетентността на техните учени. Но СССР също разполагал в Академгородок с необходимите инженери, теоретици и оборудване. Той също можел да се заема с реанимацията. Ала в този важен за бъдещето на човечеството момент не можело да става дума за научно наддаване и спор за цел, принадлежаща на всички народи по света. И така, СССР предлагал двойката да бъде разделена, като той ще поеме отговорност за единия от двамата индивиди, а САЩ можели да се заемат с другия.

Представителят на Пакистан избухна. Заговорът на великите сили бил очевиден! Още от първите минути те били решили да присвоят съкровището от квадрат 612, независимо дали ставало дума за злато, или за научно откритие. И разделяйки си тайните на миналото, те всъщност си разделяли господството над бъдещето, както вече притежавали властта над настоящето. Народите, които щели да получат монопол над знанията, скрити под квадрат 612, щели да притежават пълна и непоклатима власт над света. Никоя друга страна не можела да се надява, че ще се измъкне от тяхната хегемония. Бедните страни с всички сили трябвало да се противопоставят на осъществяването на тези ужасни намерения, дори и ако двете същества, дошли от миналото, останели завинаги в хелиевата си коруба.

Френският представител, който бе отишъл да телефонира на правителството си, поиска думата на свой ред. Той спокойно отбеляза, че квадрат 612 се намира в отрязъка от Антарктида, даден на Франция. Тоест на френска територия. И поради този факт всичко, което е открито там, е френска собственост.

Последва невероятна глъчка. Представителите на големите и малките нации този път се обединиха, за да протестират, да се кикотят или дори само да се забавляват: степента на цивилизованост си каза думата.

Французинът се усмихна и с жест понечи да успокои аудиторията. Когато настъпи тишина, той заяви, че в името на всеобщия интерес на откритието Франция се отказва от националните си права и дори от правото на „откривател“ и поставя всичко намерено досега и за в бъдеще на олтара на Обединените нации.

Сега вече жестът му трябваше да прекрати учтивите аплодисменти.

Но… Но без да споделя страховете на Пакистан, Франция смятала, че трябва да се направи всичко възможно тези страхове да не се окажат оправдани. Не само Колумбийският университет и Академгородок били оборудвани за реанимация. Имало изтъкнати специалисти в Югославия, Холандия, Индия, да не говорим за Арабския университет и за много компетентния екип на доктор Льобо от болницата „Вожирар“ в Париж.

Франция нямала нищо против американския и руския екип. Тя само настоявала изборът да се направи от Асамблеята и да се подложи на гласуване…

Американският представител веднага прие това предложение. За да даде възможност да се определят подходящите кандидатури, той помоли дебатите да се отложат за следващия ден.

Незабавно щяха да започнат тайните преговори и пазарлъци.

 

 

Този път, както никога преди, телевизията функционираше в обратна посока. Спътникът Трио изпращаше към EPI 3 картина от ООН. В Конферентната зала учените, които нямаха спешни задачи, бяха проследили разискванията заедно с журналистите. Когато всичко свърши, Хувър даде знак да угасят екрана и погледна колегите си с недоволно изражение.

— Смятам, че и ние трябва да обсъдим някои неща.

Помоли журналистите да се оттеглят и призова по високоговорителя всички учени, инженери, техници и работници от Експедицията веднага да дойдат в залата.

 

 

На другия ден, в момента, когато започваше заседанието на Асамблеята на ООН, на председателя бе връчено комюнике от квадрат 612. То бе разпространено и с всички международни информационни средства. Ето и пълния текст:

Членовете на международната полярна експедиция единодушно решиха следното:

1. Не са съгласни нито една страна, била тя богата, или бедна, да изисква с цел печалба и най-малкото парче злато от Сферата и принадлежащите й части.

2. Предлагат, ако това ще бъде от полза за човечеството, да се създаде международна валута, обезпечена с въпросното злато, при условие че то остане там, където е, защото смятат, че то ще бъде по-полезно „замразено“ под един километър лед, отколкото в трезорите на националните банки.

3. Не признават компетентността на ООН, която е политическа организация, по отношение на медицинските и научните решения за двойката, намираща се в състояние на хибернация.

4. Няма да предадат тази двойка на нито една конкретна страна.

5. Ще предоставят на цялото човечество всички научни и друг вид сведения, които Експедицията успее да открие.

Канят Форстър от Колумбийския университет, Моисов от Академгородок, Забрек от Белград, Ван Хук от Хага, Хаман от Бейрут и Льобо от Париж спешно да се присъединят към тях в квадрат 612, с цялото оборудване, необходимо за реанимацията.

 

 

Сякаш някой яростно бе изритал кошера на ООН. Прозорците на стъкления дворец се тресяха до последния етаж. Представителят на Пакистан заклейми в името на умиращите от глад деца самонадеяността на учените, които искали да се поставят над всички останали хора, а всъщност се изолирали от тях. Той спомена „диктатурата на мозъците“, заяви, че това е недопустимо и поиска санкции.

След бурни дебати Асамблеята гласува незабавно в квадрат 612 да бъдат изпратени Сини каски. От името на ООН те трябваше да изземат всичко, което се намираше там.

След два часа предавателят на EPI 1 поиска и получи международен коридор. Всички частни и национални телевизии прекъснаха предаванията си, за да излъчат картини от полюса. Появи се лицето на Хувър. Лице на дебелак, готов винаги да се засмее, независимо от чувството, което го вълнува. Но този път погледът му бе толкова сериозен, че засенчи розовите му закръглени бузи и сресаната му с пръсти рижа коса.

— Потресени сме. Потресени, но изпълнени с решителност.

Той се обърна наляво и надясно и даде знак. Камерата отстъпи, за да обхване приближаващите се: Леонова, Рошфу, Шанга, Лао Чан. Застанаха до Хувър, за да го подкрепят с присъствието си. А зад тях светлината на прожекторите показа лицата на учените от всички дисциплини и от всички страни, които от месеци се бореха с леда, за да изтръгнат тайните му. Хувър продължи:

— Виждате всички сме тук. И нищо не може да промени решението ни. Никога няма да позволим на частни, национални или международни интереси да сложат ръка на блага, от които може би зависи щастието на днешните и бъдещите хора. На всички хора, а не само на някои.

Не вярваме на ООН. Не вярваме на Сините каски. Ако те дойдат в квадрат 612, ще хвърлим атомна батерия в Кладенеца и ще взривим всичко…

За миг той остана замислен, мълчалив, за да даде на зрителите време да осъзнаят значимостта на взетото решение. После се отдръпна и даде думата на Леонова.

Брадичката й трепереше. Отвори уста, но не успя да проговори. Хувър постави на рамото й едрата си длан. Леонова затвори очи, вдъхна дълбоко въздух и донякъде възвърна спокойствието си.

— Искаме да работим тук за всички хора — каза тя. — Лесно могат да ни попречат. Нямаме нито един винт, нито една троха хляб, която да не е изпратена от една или друга държава. Достатъчно е да спрат снабдяването ни с провизии. Или просто да проявят злонамереност. Досега нашият успех бе резултат от общото и безкористно усилие на всички страни. То трябва да продължи със същата сила. Вие, хората, които ни слушате, можете да го постигнете. Не се обръщам към правителствата, нито към политиците, а към мъжете и жените, към всички народи. Пишете на вашите управници, на държавните ръководители, на министрите, на съветите. Пишете незабавно, пишете всички! Все още можете да спасите всичко!

Тя се бе изпотила. Камерата я показа в близък план. По челото й бяха избили капчици пот.

Появи се ръка, която й подаде ярко жълта хартиена кърпичка. Тя я взе и попи челото и ноздрите си. Продължи:

— Ако трябва да се откажем, то няма да дадем на кого да е възможност да се сдобие със знания, които, използвани неправилно, биха могли да причинят на света непоправимо зло. Ако ни задължат да си тръгнем, няма да оставим нищо след нас.

Тя се обърна и притисна кърпичката до очите си. Плачеше.

Почти навсякъде, където телевизията бе държавен монопол, предаването с призива на учените бе прекъснато преди края. Но в течение на дванайсет часа предавателят на EPI 1 продължи да бомбардира Трио със записа на обръщението на Хувър и Леонова. А Трио, предмет, създаден от науката и напълно лишен от лично мнение, го предаде в продължение на дванайсет часа на всички останали спътници, които се въртяха около земното кълбо. Почти две трети от тях излъчваха достатъчно силно, за да бъдат уловени от частни приемници. Всеки път, когато картината се появяваше, Преводачката превеждаше думите на различен език. Накрая се появяваха двете същества от миналото в цялата си красота и неподвижно очакване такива, каквито екраните ги бяха показали първия път.

Предаването се наслагваше върху предвидените програми, объркваше всичко и в крайна сметка успяваше да си пробие път и да бъде разбрано от всички, които искаха да го разберат.

През следващия половин ден пощенските служби бяха затрупани от работа. В най-малките селца в Оверн и Белуджистан пощенските кутии бяха препълнени. В първоначалните центрове, където се събираха чувалите с писма, залите бяха пълни до тавана. На следващото ниво задръстването бе тотално. Властите и частните компании отказваха да транспортират по-нататък тези купища писма. Нямаше нужда да ги четат. Количеството им беше многозначително. За първи път народите проявяваха отвъд езиците, границите, различията и делбите една обща воля. Нито едно правителство не можеше да се противопостави на такова невероятно единодушие. Представителите в ООН получиха нови инструкции.

Единодушно и възторжено бе гласувано предложение, което отменяше изпращането на Сини каски и изразяваше доверието на Обединените нации в учените от EPI за успешното осъществяване… и т.н., за благото на… и т.н., братството между народите… и т.н. от настоящето и миналото, точка.

 

 

Реаниматорите, към които се бяха обърнали в комюникето на учените, бяха пристигнали с екипите и техниката си.

По указания на Льобо дърводелците построиха реанимационна зала вътре в Сферата, над Яйцето.

Бяха изправени пред важен въпрос: кого да реанимират най-напред? Мъжа или жената?

При първия несъмнено щяха да поемат риск. В известен смисъл щяха да се упражняват. Обратно, вторият щеше да се възползва от техния опит. Следователно трябваше да започнат от по-малко ценния. Но кой бе той?

Арабинът беше категоричен: само мъжът бе важен. Според американеца жената трябвало да бъде обект на най-почтителни грижи, дори и ако се наложи заради нея да се рискува животът на мъжа. Холандецът нямаше мнение по въпроса, а югославянинът и французинът, макар че не си го признаваха, бяха склонни да приемат предимствата на мъжа.

— Скъпи колеги — каза Льобо, — и вие, и аз знаем, че мозъкът на мъжа по обем и тегло надвишава мозъка на жената. Ако ни интересува мозъкът, то смятам, че трябва да запазим мъжа за втората операция.

— Но лично аз — усмихна се той, — след като видях жената, лесно бих приел, че такава красота е по-важна от знанието, колкото и голямо да е то.

— Няма причини — заяви Моисов — да реанимираме единия преди другия. Те имат еднакви права. Предлагам да формираме два екипа и да оперираме едновременно и двамата.

Това предложение бе великодушно, но неизпълнимо. Нямаше място, нито достатъчно техника. А и познанията на шестимата учени, взети заедно, щяха да са от полза в трудни моменти.

Колкото до аргументите на Льобо — те бяха валидни за днешните мозъци. Кой би могъл да твърди, че в епохата, от която идваха двете същества, е съществувала същата разлика в обема и теглото. И че ако е съществувала, не е била, обратно, в полза на женските мозъци. Златните маски, скриващи двете глави, не позволяваха да се направи дори приблизително сравнение на обема им и следователно на съдържанието им.

Холандецът Ван Хук беше забележителен специалист по хибернацията на морските лъвове. Държеше един замразен от дванайсет години. Всяка пролет го затопляше и го събуждаше, угощаваше го с няколко херинги и след като той ги смелеше, отново го замразяваше.

Но извън специалността си той бе много наивен човек. Сподели с журналистите тревогите на колегите си и им поиска съвет.

Чрез Трио възхитените журналисти изложиха положението пред световното обществено мнение и му зададоха въпроса: „С кого трябва да се започне? С мъжа или с жената?“.

Хувър най-сетне бе получил комбинезона си. Облече го и слезе в Яйцето. Изчезна в мъглата. Когато се качи, помоли Съвета да се събере заедно с реаниматорите.

— Трябва да решим — каза той. — Хелиевите блокове намаляват… Охлаждащият механизъм продължава да функционира, но нашето проникване в Яйцето е отнело част от ефикасността му. Ако позволите, ще изложа моето мнение. Току-що разгледах отблизо мъжа и жената. Господи, колко е красива! Но не в това е въпросът. Тя ми се стори в по-добро състояние от него. На гърдите и на други места по тялото му цветът на кожата е променен, което може да означава наличие на повърхностни лезии по епидермиса. Може и нищо да не означава, не знам. Струва ми се обаче и това е впечатление, а не убеждение, че тя е по-солидна от него и може да понесе дребните ви грешки, ако допуснете такива. Вие сте лекари, разгледайте ги отново, изследвайте мъжа, като имате предвид онова, което ви казах, и решавайте. Според мен трябва да започнем с жената.

Те дори не слязоха в Яйцето. Трябваше да започнат с някого. Всички одобриха мнението на Хувър.

И така, докато общественото мнение се вълнуваше, а женската и мъжката част от човечеството се изправяха една срещу друга, докато във всички семейства и между всички двойки избухваха спорове, а учениците и ученичките водеха истински битки, шестимата реаниматори решиха да започнат с жената.

Как биха могли да знаят, че допускат трагична грешка и че ако, обратно, бяха избрали да започнат с мъжа, всичко щеше да бъде различно?

Въздухопроводът бе насочен към левия блок и започна да изпуска въздух с температура минус 32 градуса. Хелиевият блок се стопи за няколко минути. От твърдо веднага премина в газообразно състояние и изчезна, като остави жената недокосната. Четиримата мъже, които я гледаха, потрепериха. Струваше им се, че сега, когато лежи гола на металния постамент, обвита с облаци ледена мъгла, тя вероятно умира от студ. А всъщност тя вече бе значително затоплена.

Симон беше сред четиримата. Льобо го беше помолил да се присъедини към екипа за реанимация заради познанията си по полярните проблеми и заради всичко, което вече бе научил за Сферата, Яйцето и двете същества.

Той обиколи постамента. С астронавтските си ръкавици държеше несръчно големи клещи резачки. По знак на Льобо той ги хвана с две ръце, наведе се и сряза металната тръба, свързваща златната маска с постамента. Изключително внимателно Льобо се опита да повдигне маската. Тя не помръдна. Сякаш бе неразделна от главата на жената, макар че видимо бе отделена от нея с пролука от поне един сантиметър.

Льобо стана, направи знак, че се отказва, и се насочи към златната стълба. Останалите го последваха.

Не можеха да останат повече. Студът проникваше в защитните им облекла. Не можеха да отнесат жената. При температурата, в която все още се намираше, рискуваха да я счупят като стъкло.

Въздухопроводът, управляван от реанимационната зала продължи бавно да кръжи над жената, обливайки я с въздух, който бяха затоплили до минус 20 градуса.

След няколко часа четиримата отново слязоха. Синхронизирайки движенията си, те повдигнаха ледената жена и я отделиха от постамента. Льобо се страхуваше да не би тя да залепне за метала, но това не се случи и четири чифта ръце я повдигнаха като статуя и я издигнаха на височината на раменете си. После я понесоха бавно, опасявайки си да не се спънат. Прахообразният сняг удряше прасците им и се разтваряше пред краката им като вода. Чудовищни и гротескни в комбинезоните и каските си, обвити в мъгла, те приличаха на участници в кошмарен сън, които отнасяха в друг свят жената, която ги сънуваше. Изкачиха се по златната стълба и излязоха от сияйната дупка на вратата.

Махнаха въздухопровода. Прозрачният блок с лежащия мъж, който бе станал по-малък по време на операцията, престана да се смалява.

Четиримата влязоха в залата и поставиха жената на масата за реанимация.

Вече нищо не можеше да спре фаталното развитие на събитията.

 

 

На повърхността около входа на Кладенеца бе изградена постройка от огромни ледени блокове, които се крепяха един върху друг от собствената си тежест. Голяма плъзгаща се врата затваряше достъпа. Вътре се намираха вентилационни инсталации, ретранслационните станции на телевизията, телефонът, Преводачката, трафопостовете, моторите на асансьорите и подемниците, резервните акумулаторни батерии за суха електролиза.

Пред вратите на асансьорите Рошфу се справяше с глутница журналисти. Беше заключил вратите и поставил ключа в джоба си. Журналистите яростно протестираха на всички езици. Искаха да видят жената и да присъстват на пробуждането й. Рошфу усмихнато им заяви, че това е невъзможно. Освен медицинския персонал никой, дори и той самият, не можел да влезе в операционната.

Успя да ги успокои, като им обеща, че ще видят всичко на големия телевизионен екран в Конферентната зала.

Симон и шестимата реаниматори, облечени в светлозелени престилки, с шапки на главата и маски на устата, с ботуши от бяло памучно платно и с розови латексови ръкавици, бяха наобиколили реанимационната маса. Термозавивка обгръщаше жената до брадичката. Златната маска все още скриваше лицето й. Изпод одеялото излизаха многоцветни кабели, които свързваха с измерителните апарати ремъци, електроди, вендузи и датчици, поставени на разни места по замръзналото й тяло.

Деветима техници, облечени в жълти престилки и с маски като на хирурзите, не изпускаха от очи циферблатите на апаратите. Четирима медицински братя и три сестри в синьо стояха до всеки лекар, готови незабавно да се подчинят.

Льобо, когото издаваха гъстите сиви вежди, се наведе над масата и още веднъж опита да повдигне маската. Тя леко помръдна, но сякаш бе фиксирана от някаква централна ос.

— Температура? — попита Льобо.

Един от жълтите отговори:

— Плюс 5…

— Топъл въздух!

Една сестра подаде края на гъвкава тръба. Льобо я пъхна под маската.

— Налягане 100 грама, температура плюс 15.

Един от жълтите завъртя две малки колела и повтори числата.

— Започвайте — каза Льобо.

Чу се леко свистене. Въздух с температура 15 градуса циркулираше между маската и лицето на жената. Льобо се изправи и погледна колегите си. Погледът му беше сериозен и издаваше тревога. Една синя сестра попи с марля потта от слепоочията му.

— Опитайте! — каза Форстър.

— Изчакваме няколко минути — каза Льобо. — Започваме, когато кажа „хайде“… Хайде!

Безкрайни минути. Двайсет и тримата мъже и жени в залата чакаха прави. Чуваха как сърцата им удрят по костната си клетка и усещаха как тежестта на телата им сякаш вкаменява прасците им. Камера номер 1, насочена към златната маска, изпращаше гигантски образ на големия екран. В претъпканата Конферентна зала цареше пълна тишина. Чуваха се само ускореното дишане зад предпазните маски и свистенето на въздуха под златната маска.

— Колко? — каза гласът на Льобо.

— Три минути и двайсет и седем секунди — отговори един от жълтите.

— Ще опитам — каза Льобо.

Отново се наведе към жената, пъхна пръсти под маската и леко натисна края на брадичката.

Брадичката бавно поддаде. Вероятно устата, която не можеха да видят, бе отворена. Льобо хвана маската с две ръце и отново много бавно опита да я повдигне. Тя престана да се съпротивлява.

Льобо въздъхна и под рунтавите му вежди очите му се усмихнаха. Със същото движение, без да бърза, той продължи да повдига маската.

— Точно както предполагахме, това е въздушна или кислородна маска. Имала е накрайник в устата…

Махна изцяло маската и я обърна. И наистина, на мястото на устата имаше куха издатина с ръбче от прозрачна материя, която изглеждаше еластична.

— Виждате ли! — каза той на колегите си, показвайки им вътрешната стена на маската.

Никой не я погледна. Всички гледаха ЛИЦЕТО.