Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (5)

 

Нямаше никакъв видим начин да се отвори тази врата, ако изобщо беше врата. Нямаше ни дръжка, ни ключалка. Симон вдигна лявата си ръка в ръкавица, постави я на вратата близо до десния край и бутна. Десният край на вратата се отдели от стената и се открехна. Симон свали ръката си. Безшумно вратата се върна на мястото си.

— Добре де, какво чакаме? — каза Хувър. — Влизаме…

Тъй като бе отляво на Симон, той вдигна лявата си ръка и я постави на левия край на вратата.

И вратата се отвори отляво.

Без да изрази възхищението си от тази амбивалентна врата, Хувър силно я блъсна. Тя се отвори. Симон повика един електротехник, който вдигна прожектора и го насочи към отвора.

Пред очите им се разкри коридор, дълъг няколко метра. Подът бе от злато, а стените — от някаква зелена пореста материя. Синя врата от същата материя затваряше дъното на коридора. Две други врати бяха разположени отдясно и отляво.

Симон влезе, последван от Хувър и Хигинс и останалите след тях. Когато стигна до първата врата, вдигна ръка и я бутна.

Ръката му проби вратата и се оказа отзад.

Хувър изсумтя от изненада и се опита да се приближи. Огромната му маса докосна Хигинс, който, за да запази равновесие, се облегна на стената.

Хигинс премина през стената.

Изкрещя и Преводачката повтори вика му в слушалките. Отдолу се чу приглушен удар и Хигинс замълча.

Ударът бе разтърсил стените. Видяха как те потрепват, набръчкват се и се сриват в облаци прах, разкривайки тъмна бездна, осветена от прожекторите, където други стени падаха, безшумно разкривайки цял един свят, който се рушеше и изчезваше: мебели, машини, неподвижни животни, силуети на облечени хора, огледала, непознати форми, които се изкривяваха, свличаха се и падаха на купчини върху подовете, които на свой род се огъваха и изчезваха.

От дъното на Сферата, където се събираха всички тези отломки, се издигаха сиви и плътни облаци прах. Учените и техниците зърнаха за миг Хигинс с разперени на кръст ръце и с гръд, пронизана от златен кол. После облакът го обгърна и продължи да се издига нагоре.

— Сложете маските! — извика Хувър.

Едва бяха успели да поставят маските, и облакът ги достигна, покри ги и изпълни Сферата. Те замръзнаха намясто, не смеейки да помръднат. Вече не виждаха нищо. Намираха се на мост без перила над осеметажна бездна, загърнати от непроницаема мъгла.

— Клекнете! Полека! — каза Хувър! — Движете се на четири крака.

По този начин, бавно, опипвайки краищата на моста, те достигнаха кръглата зала, а после и външната страна на Сферата. Излязоха един по един, покрити с парцали от прах. Златният кладенец димеше.

 

 

Двама спасители със скафандри, вързани на въже, слязоха да търсят тялото на Хигинс. Пастор отслужи погребалната служба в църквата под леда. Кръст от светлина, изрязан в прозрачния свод, гледаше към небето. После мъртвият Хигинс се завърна със самолет в Южна Африка, своята родина, както бе дошъл, когато бе жив.

Пресата ликуваше: „Нова жертва на прокълнатата Сфера“, „Гробницата на Южния полюс ще убие ли повече учени от гробницата на Тутанкамон?“.

В ресторанта на EPI 3 вестниците, дошли с последния самолет, преминаваха от ръка в ръка. Леонова разглеждаше презрително английски седмичник, на чиято първа страница се мъдреше заглавието: „Какъв призрак убиец пази златната Сфера?“.

— Капиталистическата преса е полудяла — каза тя.

Хувър, седнал срещу нея, изливаше литър сметана върху чиния, пълна с царевица.

— Известно е, че марксистите не вярват в свръхестественото — отговори той, — но почакайте, може призракът да дойде и да погъделичка пръстите на краката ви през нощта.

Лапна лъжица царевица, без да дъвче, и продължи:

— Нещо е блъснало Хигинс през стената, нали?

— Блъсна го шкембето ви! Не ви ли е срам да носите подобен кошмар пред себе си. Не само е безполезен, но е и опасен!…

Той леко удари корема си.

— Целият ми интелект е в него… Когато слабея, ставам тъжен и тъп като другите… Съжалявам за Хигинс… Не бих искал да умра като него, без да узная какво ще последва…

 

Бяха вкарали в Сферата огромен маркуч, който всмукваше въздуха от седмица.

Изхвърленият въздух беше събиран в торби, които го пресяваха. Полученият прах бе изпратен в лабораториите, които в целия свят работеха за Експедицията.

Когато в торбите вече нямаше нищо, ръководният екип отново влезе в Сферата.

Вътре въздухът отново бе станал прозрачен; голям брой прожектори бяха насочени във всички посоки. Тяхната отразена светлина, пречупена и разпръсквана във всички страни от метала, обливаше със златисти отражения една архитектура от злато, абстрактна и безумна.

При срутването на затворения свят всичко, направено от същата сплав като външната стена, се бе запазило. Подове без стени, стълби без перила, перила, които не водят никъде, врати, разтворени пред нищото, висящи стаи и тези елементи, свързани един с друг, поддържани и подпрени от ажурни греди или арки, леки като костите на птица, образуваха невъобразимо красив скелет от злато.

Почти в средата на Сферата от дъното до върха се издигаше колона. Вероятно тя съдържаше пробивната машина. В основата й, облегната и сякаш запоена за нея, имаше херметично затворена конструкция, висока около девет метра, с форма на яйце, поставено с върха нагоре.

— Отворихме семето, а това е зародишът.

Стълба, чиито златни стъпала сякаш се държаха във въздуха съвсем сами, тръгваше от вратата на Сферата, прекосяваше въздуха като мечта на архитект и стигаше до Яйцето на три четвърти от височината му. Логично бе да решат, че на това място се намира входът.

С помощта на мостчета, стълби и по въздуха изследователите се спуснаха при Яйцето. И откриха вратата там, където бяха предположили. Беше с овална форма, по-широка в основата. Естествено, бе затворена и не се виждаше никакво приспособление за отваряне. Но нямаше и никаква следа от заварка.

Удържа всички видове натиск. Симон като хлапак извади ножче от джоба си и се опита да пъхне острието в почти невидимия жлеб. Острието се плъзна. Входът бе херметично затворен. Хувър удари с медното чукче. Както и при стената на Сферата звукът от удара бе притъпен.

Извикаха Бриво със записващото устройство. На хартията се очерта линията, отразяваща ултразвуците.

Сигналът идваше от вътрешността на Яйцето.

 

 

От Конферентната зала учените и журналистите следяха на екраните работата на екипите вътре в Сферата. Дърводелците поставяха мостове, укрепваха стълбищата. Хувър и Лансън с група електротехници се занимаваха с вратата на Яйцето. Леонова и Симон тъкмо бяха достигнали до зала от злато, висяща в пространството.

Въздухът вече беше чист и никой не носеше маска.

Много предпазливо Леонова бутна металната врата на кръглата зала. Тя бавно се отвори. Леонова влезе и се отдръпна настрани, за да даде път на Симон. Те се обърнаха към вътрешността на залата и я огледаха.

Тя бе осветена единствено от отраженията, навлезли при отварянето на вратата. В полумрака се виждаха шест човешки същества.

Две от тях бяха прави и ги гледаха как влизат. Това отдясно беше неподвижно и жестът, който бе направило, сякаш ги канеше да влязат и да седнат на нещо като хоризонтална скамейка без крака. Съществото отляво беше разтворило ръце и като че ли щеше да ги прегърне за добре дошли.

Бяха облечени с широки и тежки червени роби, които стигаха до пода и скриваха краката им.

На главите имаха малки червени шапки. Косите им бяха прави, руси на единия и кестеняви на другия и падаха до раменете им.

Зад тях двама полуголи мъже, седнали един срещу друг на бяла кожена постелка, преплитаха пръстите на лявата си ръка и вдигаха дясната с протегнат показалец. Може би ставаше дума за някаква игра.

Леонова насочи фотоапарата си и включи лазерната светкавица. Цялата сцена бе силно осветена за хилядна от секундата. Симон успя само да зърне две други същества, но образът изчезна от ретината му. Сцената също изчезна. Сякаш силната светлина бе твърде ярка; дрехите, а после и хората се разпаднаха и се превърнаха в прах, разкривайки някакви мотори и метални конструкции. После и тези скелети бавно се стопиха. За секунди в издигащата се прах от групата останаха само няколко арабески от златни нишки, които придържаха тук-там някоя висяща плочка, кръг или спирала…

Леонова и Симон побързаха да излязат и да затворят вратата на помещението пред облака прах, който я изпълваше. Чувстваха се измамени като човек, събудил се насред сън, за който знае, че няма да види никога вече.

Хувър стоеше изправен на стълбата пред вратата на Яйцето и даваше сведения за работата на екипа си. В Конферентната зала журналистите гледаха големия екран и си водеха бележки.

— Пробихме я! — каза Хувър. — Ето дупката…

Дебелият му палец докосна вратата близо до черно отверстие, където едва ли би успял да се вмъкне.

— Няма движение на въздуха нито в едната, нито в другата посока. Това уравновесяване на вътрешното и външното налягане едва ли е случайно. Някъде има устройство, което разпознава външното налягане и оказва въздействие на вътрешното. Къде се намира? Как функционира? Искате да разберете, нали? Аз също…

Рошфу попита в микрофона от масата на Съвета:

— Каква е дебелината на стената?

— Сто деветдесет и два милиметра; състои се от редуващи се слоеве от метал и някаква друга материя, вероятно термоизолатор. Има около петдесет слоя. Истинско многолистно тесто! Ще измерим вътрешната температура.

Един техник вкара в отверстието метална тръба, която отвън завършваше с циферблат. Хувър впери очи в него и повече не откъсна погледа си.

— Е, скъпи деца!… Пада! Пада!… Още… Още… Сега е минус 80… минус 100… минус 120…

Престана да изговаря цифрите и подсвирна от изненада. Преводачката също подсвирна в седемнайсетте слушалки.

— Минус 180 градуса Целзий — каза изображението на Хувър в едър план. — Това е почти температурата на течния въздух!

Луи Дьовил, представителят на Европрес, който пушеше дълга черна пура, тънка като спагети, възкликна с приятния си южняшки акцент:

— По дяволите! Та това е хладилник! Ще намерим вътре замразен грах…

Хувър продължаваше:

— Възнамерявахме да вкараме стоманена кука в отвора и да я дръпнем, за да отворим вратата. Но при тази температура куката ще се счупи като кибритена клечка. Трябва да измислим нещо друго…

 

Другото нещо бяха три пневматични вакуум помпи, широки като чинии, прилепени до вратата и свързани с подемник, закрепен на конструкция от метални греди, разположени около Яйцето. Една помпа засмука въздуха от вакуум помпите почти докрай. Можеха да повдигнат локомотив.

Хувър започна да върти кормилото на подемника.

В Конферентната зала един английски журналист попита Рошфу.

— Не се ли боите, че там има разрушаващо устройство?

— Нямаше нищо подобно зад вратата на Сферата. Разбрахме го, когато влязохме вътре. Няма причина да се намира тук.

Комитетът се беше събрал в пълен състав пред екрана, където можеше да се види много по-добре това, което ставаше долу. Залата беше препълнена и възбудена. Дори и тези, които имаха работа другаде, идваха да видят набързо докъде са стигнали и отново си отиваха.

Единствено Леонова, твърде нетърпелива, за да гледа отдалече, бе придружила Хувър и неговия екип. Симон беше с тях и с двама медицински братя, готов да се намеси в случай на нужда.

На екрана образът на Хувър се обърна към колегите си от Комитета.

— Двайсет пъти завъртях кормилото. Това означава десет милиметра тяга. Вратата не помръдна. Ако продължа, ще се деформира или разкъса. Да продължавам ли?

— Няма ли опасност да се откъснат вакуум помпите?

— По-скоро ще откъснат Южния полюс — каза образът на Хувър.

— Трябва да отворим тази врата по някакъв начин — каза Рошфу и се обърна към членовете на съвета:

— Какво мислите? Да гласуваме ли?

— Трябва да продължим — каза Шанга и вдигна ръка.

Всички вдигнаха ръце.

Рошфу каза на образа:

— Давай, Джо!

— ОК — отвърна Хувър и хвана с две ръце кормилото на подемника.

В телевизионната кабина Лансън включи канала, по който излъчваха прякото предаване. Зад стъклена звукоизолирана стена един немски журналист коментираше.

На трибуната на пресата се изправи Луи Дьовил:

— Мога ли да задам въпрос на господин Хувър?

— Приближете се — каза Рошфу.

Дьовил се качи на подиума и се наведе над микрофона.

— Господин Хувър, чувате ли ме?

Тилът на Хувър образ кимна утвърдително.

— Добре — продължи Дьовил. — Вие пробихте дупка в леда и намерихте семе. Направихте дупка в семето и открихте яйце. Какво ще намерите днес?

Хувър обърна усмихнатото си едро лице.

— Nuts^[1]?

Което Преводачката след колебание от една милионна от секундата преведе на френски като „пирони“.

— Пирони ли?

Не трябва да искаме много от автоматичния мозък. За да запази образа на нещо кръгло, човешкият мозък може би щеше да го преведе като „трънки“^[2].

Дьовил се върна на мястото си, потривайки ръце. Щеше да напише хубава статия довечера, дори ако…

— Внимание — извика Хувър, — мисля, че успях…

Внезапно се чу звук, сякаш се разкъсваше тон кадифе. В долната част на вратата се появи тъмна цепнатина.

— Отваря се отдолу. Махнете помпи едно и две. Бързо!

Двете горни помпи паднаха. Остана само долната. Хувър въртеше волана с бясна скорост. Чу се друг звук, като че ли кордите на пиано се късаха една след друга. Най-сетне вратата престана да се съпротивлява.

За няколко минути достъпът до нея бе разчистен. Леонова и Симон облякоха комбинезоните си. Такива използваха астронавтите и само те можеха да ги предпазят от студа вътре в Яйцето. Бяха ги доставили от станцията „Рокфелер“, американската база за полети до Луната. Очакваха още такива: руски и европейски. За момента разполагаха само с тези два комбинезона. Хувър се отказа да облече един от тях и за първи път, откакто беше надхвърлил сто кила, съжали, че е толкова дебел. Той отвори вратата. Сложи си азбестови ръкавици, пъхна ръцете си в цепнатината на нивото на последното стъпало и дръпна. Вратата се отвори като капак.