Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (4)

 

След като Симон му показа съдържанието на чантата си, началникът на отдела за полярни изследвания Рошфу пое нещата в свои ръце с обичайната си енергичност. Беше почти осемдесетгодишен, което не му пречеше всяка година да прекарва една-две седмици близо до единия или другия полюс. Загорялото му лице, каската от ослепително бели коси, небесносините очи и оптимистичната усмивка бяха идеални за показване по телевизията, която не пропускаше случай да го интервюира по възможност в едър план.

Този ден, в края на заседанието на ЮНЕСКО той бе поканил всички световни телевизии и цялата преса. Бе решил, че тайната вече е твърде дълго пазена, и имаше намерение да разтърси ЮНЕСКО, както фокстериер разтърсва плъх, за да получи незабавно необходимата помощ.

В един просторен кабинет на седмия етаж, техниците от Националния център за научни изследвания приключваха с инсталирането на апаратите под ръководството на инженер. Рошфу и Симон стояха прави пред прозореца и наблюдаваха как двама офицери обикалят на коне в двора на Военното училище.

Площад „Фонтьоноа“ беше пълен с играчи на петанк, които духаха в шепите си, преди да съберат топките.

Рошфу изсумтя и се обърна. Не обичаше нито безделниците, нито военните. Инженерът му съобщи, че всичко е готово. Членовете на комисията започнаха да пристигат и да заемат местата си около продълговатата маса срещу уредите. Бяха единайсет, двама черни, двама жълти, четирима бели и трима, чийто цвят на кожата варираше от мляко с кафе до зехтинено жълто. Но ако се смесеха техните единайсет вида кръв, резултатът щеше да е един: кръвта винаги е само червена. Щом Рошфу заговори, вниманието и вълнението им бяха еднакви.

След два часа те узнаха и видяха всичко, бяха задали стотици въпроси на Симон и Рошфу заключи, показвайки на екрана една точка на картата.

— Тук в квадрат 612 на Антарктида, на 88-ия паралел под 980 метра леден пласт има останки от нещо, построено от нечий интелект, и това нещо предава сигнал. От 900 000 години той казва: „Тук съм, викам ви, елате!…“. За първи път хората са го чули. Нима ще се колебаем? Спасихме храмовете в Долината на Нил. Тогава водите на Асуанския язовир ни караха да бързаме. Тук очевидно няма нито необходимост, нито спешност! Но има нещо по-велико: дългът! Дългът да узнаем. Да разберем. Някой ни зове. Трябва да отидем при него! Това изисква значителни средства. Франция не може да се справи сама. Тя ще участва, но иска и от другите страни да се присъединят към нея.

Американският делегат поиска някои уточнения. Рошфу го помоли да изчака и продължи:

— Видяхте този сигнал като обикновена линия върху разграфена хартия. Сега благодарение на нашите приятели от НЦНИ, които го изслушаха по всички възможни начини, ще ви го пусна да го чуете.

Той направи знак на инженера, който включи друг апарат.

Отначало на екрана на осцилоскопа се появи светла линия като най-горната струна на цигулка и се чу свръхостър тон, който накара Симон да се намръщи. Най-черният чернокож облиза с розов език напуканите си устни. Най-русият белокож пъхна малкия си пръст в ухото и силно го завъртя. Двамата жълтокожи напълно затвориха тесните цепки на очите си. Инженерът от НЦНИ бавно завъртя едно копче. Мускулите се отпуснаха, челюстите — също. Острият тон измяука и стана по-нисък, свиренето се превърна в трели. Започнаха да кашлят и да прочистват гърлата си. На екрана на осцилоскопа правата линия вече беше вълнообразна.

Бавно, много бавно под ръката на инженера сигналът се понижи, като премина през всички степени на честота. Когато стигна на границата на инфразвуковете, сякаш филцова палка удряше на всеки четири секунди по гигантски барабан. И след всеки удар потрепваха костите и плътта на присъстващите, мебелите и стените на ЮНЕСКО.

Сякаш биеше огромно сърце, сърцето на невиждано чудовище, сърцето на самата Земя.

 

 

Заглавия във френската преса: „Най-голямото откритие на всички времена“, „Замръзналата цивилизация“, „ЮНЕСКО иска да стопи Южния полюс“.

 

 

Заглавие в английски вестник: „Кой или Какво!“.

Френското семейство Виньон вечеря. Бащата, майката, синът и дъщерята са насядали от едната страна на полукръглата маса. Екранът на телевизора, закачен на стената срещу тях, предава новините. Родителите са управители на магазин на Европейското обувно обединение. Дъщерята следва в Академията за приложни изкуства. Синът се кани за трети път да се яви на матура.

Дават интервюто на руска етноложка, препредавано пряко със сателит. Тя говори на руски. Преводът е симултанен.

— Госпожо, поискали сте да участвате в експедицията, която ще проучи така наречената загадка на Южния полюс. Нима се надявате да намерите следи от човек под 1000 метра лед?

Етноложката се усмихва.

— Ако има град, то той едва ли е построен от някакви пингвини…

На Антарктида пингвините не са някакви, а само императорски. Но една етноложка не е длъжна да го знае.

Интервю с генералния секретар на ЮНЕСКО. Той съобщава, че САЩ, СССР, Англия, Китай, Япония, ЮАР, Италия, Германия и други държави са заявили, че ще окажат цялостна материална помощ за отстраняването на леда в квадрат 612. Подготовката ще бъде ускорена. Всичко ще бъде готово за началото на следващото полярно лято.

Интервю с минувачите по „Шанз-Елизе“:

— Знаете ли къде е Южният полюс?

— Ами… хм…

— А вие?

— Ами… някъде там…

— А вие?

— На юг, естествено!

— Браво! Искате ли да отидете там?

— А, не…

— Защо?

— О, много е студено!

Около полукръглата маса, Виньон майка клати глава:

— Ама че са глупави! Какви въпроси задават!

Тя мисли за момент и добавя:

— А пък и там едва ли е топло…

Виньон баща отбелязва:

— И колко пари ще струва тая работа! По-добре да бяха направили повече паркинги!

На екрана се вижда планът на Бернар.

— Странно е все пак да намериш такова нещо на това място!

— Това е много старо — казва дъщерята, — доколумбово е…

Синът не гледа. Докато яде, разглежда комикс с приключенията на Били Бид Бъд.

Сестра му го побутва.

— Гледай, де! Все пак е супер, нали?

Той вдига рамене:

— Тъпотии.

 

 

Чудовищна машина дълбаеше склона на ледената планина, изхвърляйки зад себе си облак от прозрачни късове, които слънцето обагряше с цветовете на дъгата.

В планината вече бяха издълбани трийсетина галерии, около които в самото сърце на леда бяха разположени складовете и предавателите на радиото и телевизията на Международната полярна експедиция — EPI^[1]. Хубава дума. Градът в планината се наричаше EPI 1, а този под леденото плато 612 — EPI 2. В него се намираха всички останали инсталации и атомният реактор, който доставяше енергия, светлина и топлина на двата защитени града и на EPI 3 — град, изгладен на повърхността, където бяха разположени хангарите, колите и всички машини, атакуващи леда по всички начини, които техниката можеше да изобрети. Никога досега не бе осъществявано толкова мащабно международно начинание. Сякаш то бе дало на хората желаната възможност да забравят с облекчение враждите и да се сплотят в едно напълно безкористно усилие.

Тъй като Франция беше страна домакин, френският бе избран за работен език. Но за да улеснят комуникацията, японците бяха инсталирали в EPI 2 една универсална Преводачка, която работеше на къси вълни. Тя превеждаше симултанно речите и диалозите на седемнайсет езика и на седемнайсет различни дължини на вълните. Всеки учен, всеки началник на екип и изтъкнат специалист бе получил приемател с големината на грахово зърно, който постоянно стоеше в ухото му, както и един предавател игла, прикрепен на гърдите или на рамото му. Джобно приспособление, плоско като монета, му позволяваше да се изолира от глъчката на хилядите разговори, чиито преводи на седемнайсет езика се смесваха в ефира като блюдо от вавилонски спагети, и да чува само разговора, в който участваше.

Атомният реактор беше американски, тежките хеликоптери — руски, ватираните облекла — китайски, ботушите — финландски, уискито — ирландско, а кухнята — френска. Имаше машини и апарати от Англия, Германия, Италия, Канада, месо от Аржентина и плодове от Израел. Климатичната инсталация и всички удобства в EPI 1 и EPI 2 бяха американски. И те бяха толкова съвършени, че бе възможно да се приемат и жени.

 

 

Кладенецът.

Бе издълбан в прозрачния лед перпендикулярно на точката, където бе уловен сигналът на предавателя, и имаше диаметър единайсет метра. Една желязна кула, подобна на сондажните, се извисяваше над него, като бучеше от моторите, димеше от изпаренията, които вятърът превръщаше в снежни ленти. Два асансьора спускаха към дъното на дупката хората и оборудването, които всеки ден напредваха по малко към сърцевината на загадката.

На по-малко от 917 метра ледокопачите откриха в леда птица.

Тя беше червена, с бяло коремче и коралови крачка, с рошав качул в същия цвят, с къса жълта и полуотворена човка. Очите й бяха ръждиви, с черна, блестяща зеница. С полуразтворените си изкривени крила, с вкочанените си крачка тя сякаш се бореше с вятъра, нападнал я изотзад. Беше настръхнала като пламък.

Веднага изразяха около нея леден куб и го изпратиха на повърхността.

Ръководството на експедицията реши да я остави в естествената й опаковка. Бе поставена в прозрачна хладилна камера и учените започнаха да спорят за пола и вида й. Телевизията разпространи образа й по целия свят.

След петнайсет дни от пера, плюш, коприна, вълна, пух, пластмаса, дърво, от всичко възможно, тя завладя света на модата и магазиите за играчки.

В дъното на Кладенеца ледокопачите току-що бяха стигнали до руините.

 

 

Професор Жоао де Агуиар, делегат от Бразилия, президент на ЮНЕСКО, се качи на трибуната и се обърна към присъстващите. Носеше фрак. Голямата Конферентна зала този ден бе събрала не само учени, дипломати и журналисти, но и целия парижки и международен елит.

Над главата на професор де Агуиар най-големият телевизионен екран в света заемаше почти цялата стена. Той щеше да покаже в холографски релеф емисията от дъното на Кладенеца, излъчена от антената на EPI 1 и разпространена от сателита Трио.

Екранът светна. Гигантският образ на президента се появи в приятни тонове, доста по-красив, отколкото в действителност, и с перфектен релеф.

Двамата президенти, малкият от плът и кръв и огромното му изображение, вдигнаха дясната си ръка в приятелски жест и започнаха да говорят в продължение на седем минути. Ето края на словото:

„… По този начин бе възможно да се издълбае в леда зала в средата на необикновените руини, които все още са негови пленници. Освен няколкото героични първопроходци на човешката наука, издълбали Кладенеца със своята техника и смелостта си, още никой в света не ги е видял. Само след миг целият свят ще ги открие. Когато натисна това копче, благодарение на чудото на вълните там, в другия край на света, ще се запалят прожекторите и изображението на онова, което може би е било първата цивилизация на света, ще полети към всички домове на днешната цивилизация… Не без дълбоко вълнение…“.

В малката кабина режисьорът на предаването следеше образа на президента на контролния екран. Той мръдна палеца си едновременно с него.

На другия край на света ледената зала светна.

Зрителите от цялото Земно кълбо видяха най-напред бял кон. Беше изправен точно зад ледената повърхност. Изглеждаше строен, висок и източен. Сякаш падаше настрани, цвилейки от ужас, с оголени зъби. Гривата и опашката му се развяваха, неподвижни от 900 000 години. Пречупеният ствол на гигантско дърво беше запратен напреки зад него. В огромните листа на тавана на залата се появи разтворената паст на акула. Части от огромни стълбища и цели редове от жълти седалки се спускаха от тъмнината и потъваха в нея.

Срещу тях едно пламтящо цвете, голямо като розета на катедрала, разкриваше пурпурните си листчета. Отдясно се издигаше парче тревистозелена напукана стена, направена от непозната и непрозрачна материя. Имаше нещо като прозорец или врата, през която се виждаха неподвижни тела: малък гризач с подобна на четка опашка, легнал по гръб, и пасаж от сини морски таралежи. По-надолу се очертаваше върхът на витловидна писта от метал, наподобяващ стомана. Тя се губеше в млечнобялата мъгла на замръзналия свят.

Започна втората операция. Въздушен ръкав бе насочен към парчето стена. Пред очите на целия свят първият фрагмент от вледененото минало щеше да бъде освободен от своята обвивка.

Струята горещ въздух се сблъска с леда, който започна да се топи. Един аспиратор всмукваше парата, друг поглъщаше водата от топенето и я изпращаше на повърхността. Ледената броня се стопи, отстъпи, доближи се до зелената стена и се допря до нея. В този момент изкривеният образ, деформиран от мокрите лещи на блиндираните камери, показа нещо невероятно: стената се топеше едновременно с леда…

Морските таралежи и гризачът с вдигнати нагоре лапи се стопиха и изчезнаха.

Горещият въздух бе изпълнил залата. Всички стени струяха. От тавана върху хората със скафандри се изсипваха водопади. Листата на палмата протекоха, пастта на акулата се стопи като замразен шоколад. Двата крака на коня и част от тялото му също изчезнаха. Появиха се вътрешностите му, червени и сочни. Пурпурното цвете се превърна в кървавочервена вода. Топлият въздух достигна върха на витловидната стоманена писта и стоманата се стопи.

 

 

Заглавия във вестниците: „Най-голямото разочарование на века“, „Замръзналият град е бил само един призрак“, „Милиарди, изхарчени за един мираж“.

Телевизионното интервю с Рошфу изясни нещата. Той обясни, че в резултат на огромното налягане, продължило хилядолетия, и най-твърдите тела са се разпаднали на молекули. Но ледът е поддържал в първоначалната й форма прахта, в която са се превърнали. Стопявайки се, ледът ги бе освободил, а водата ги бе разложила и отнесла.

— Ще използваме друга техника — добави Рошфу. — Ще нарежем леда заедно с предметите, които съдържа. Няма да се откажем от опита да разкрием тайните на цивилизацията, дошла при нас от дълбините на времето. Ултразвуковият предавател продължава да излъчва сигнали. Ще продължим да се спускаме към него…

На 978 метра под ледената обвивка Кладенецът достигна почвата на континента. Сигналът идваше от подземните недра.

След леда Кладенецът проби пръстта, а после и скалата. Установиха, че тя е много твърда, замръзнала, сякаш бе изпечена и компресирана и ставаше все по-твърда. Много скоро съставът й обърка геолозите. Твърдостта и компактността й не съществуваха в останалите точки на Земното кълбо. Състоеше се от нещо като гранит, но молекулите му сякаш бяха подредени така, че да заемат възможно най-малко място и да имат максимално сцепление. След като повредиха голямо количество механични уреди, успяха да се справят със скалната маса и на 107 метра под леда стигнаха до пясък. Този пясък беше геологична странност. Не би трябвало да се намира там. Винаги оптимистично настроеният Рошфу заключи, че някой го е донесъл. Доказателство, че бяха поели по правилния път.

Сигналът продължаваше да ги вика, но все по-тихо. Трябваше да продължат спускането.

Продължиха.

 

 

След като бяха стигнали до пясъка, им се наложи да направят кофраж на Кладенеца, преди да го дълбаят, като забиха метална конструкция в пясъка, сух и сипкав като в пясъчен часовник и подвижен като вода.

На седемнайсет метра под скалистия пласт един миньор, вързан на въже, започна яростно да размахва ръце и да вика нещо неразбираемо поради маската на лицето си. Искаше да каже, че усещал нещо твърдо под краката си.

Аспираторът, поставен в пясъка, изведнъж започна да ръмжи и да трепти, а тръбата му се сплеска.

Хигинс, инженерът, който наблюдаваше, качен на платформа, спря мотора. Слезе при миньорите и започнаха да разчистват внимателно отначало с лопата, после с ръце и метла.

Когато Рошфу слезе, придружен от Симон, Бриво и очарователната антроположка Леонова, ръководител на руската делегация, и от химика Хувър, ръководител на американския екип, те откриха на дъното на Кладенеца, почистена от финия пясък, леко вдлъбната метална повърхност, жълта на цвят.

Хувър помоли да изключат всички двигатели, включително и вентилацията, и нареди да не говорят и да не мърдат.

Настъпи необикновена тишина, изолирана от шумовете на повърхността със сто метра скалист пласт и един километър лед. Хувър коленичи. Лявото му коляно изпука. С прегънат показалец почука по металната повърхност. Чу се приглушен шум: шумът на крехка човешка плът, докоснала масивно препятствие. Хувър извади медно чукче и удари метала; отначало леко, после по-силно. Никакъв отзвук.

Хувър изсумтя и се наведе да разгледа повърхността. По нея нямаше никаква следа от ударите. Опита се да вземе образец. Но волфрамовото острие се плъзна безрезултатно по повърхността.

После изсипа няколко вида киселини, които изследва с портативен спектроскоп. Стана. Беше смаян.

— Не разбирам защо то е толкова твърдо — каза той. — Практически е чисто.

— Кое е това „то“? Какъв е този метал? — нервно попита Леонова.

Хувър беше червенокос гигант, с голям корем и много добродушен. Леонова беше слаба нервна брюнетка и най-красивата жена в експедицията. Хувър я погледна усмихнато.

— Какво? Не го ли познахте. А сте жена… Това е злато.

Бриво бе включил записващото устройство. Хартиената лента се проточи. Познатият сигнал се записваше по нея без никаква промяна и никакво прекъсване.

Сигналът идваше от вътрешността на златото.

 

 

Бе разчистена по-голяма повърхност. Отвсякъде тя продължаваше да е заровена в пясъка. Сякаш Кладенецът бе достигнал голяма сфера, но не точно върха й, а малко встрани.

Разчистиха горната част на сферата и продължиха. Малко след това направиха първото важно откритие. В метала се появиха серия от концентрични кръгове, като най-големият имаше диаметър три метра. Тези кръгове се състояха от редица широки и остри зъбци, наклонени, за да загребват по посока на въртенето.

— Прилича на роторен екскаватор — каза Хувър. — За дълбаене на дупки! За да се излезе отвътре!

— Мислите, че е кухо и вътре има някой? — каза Леонова.

Хувър направи гримаса.

— Имало е…

Добави:

— Преди да мисли за излизане, трябвало е да влезе. Тук някъде има врата!…

Две седмици след първия контакт със златния предмет различните сондажни инструменти бяха доставили достатъчно сведения, за да се направят временни заключения.

Предметът вероятно беше сфера, поставена върху пиедестал, като цялото съоръжение бе сложено в кухина, запълнена с пясък и издълбана в изкуствено втвърдена скала. Несъмнено ролята на пясъка бе да изолира обекта от сеизмичните явления и от всяко движение на терена.

Сферата и пиедесталът й оформяха един общ блок. Сферата имаше диаметър 27,42 метра. Беше куха. Дебелината на стената й беше 2,29 метра.

Решиха да отстранят пясъка и да изпразнят кухината в скалата, за да освободят златния предмет поне до половината.

 

 

Ето скица, изобразяваща състоянието на работата до намирането на вратата.

 

 

Буква A отбелязва частта от скалната кухина, освободена от пясъка.

Буква B посочва все още запълнената с пясък част. В точка C завършва Кладенецът.

S, естествено, означава Сферата, а P — пиедесталът. Продължаваха да го наричат така, макар че бе станало ясно, че той не поддържа сферата. Сондажите бяха показали, че и той е кух като нея.

Всяка скица схематизира действителността, а цифрите са неизразителни. За да разберем какво представлява диаметърът от 27 метра на Сферата, трябва да кажем, че това е височината на десететажна сграда. И като се има предвид дебелината на стената, вътре в нея остава място за осеметажна сграда.

Цифрата 1 показва мястото, където се намира сондата.

Цифрата 2 — разположението на вратата.

Всъщност предполагаха, че става дума за врата. Представляваше кръг с диаметър, малко по-голям от човешки ръст, очертан в стената от нещо, наподобяващо заварка…

След като откриха вратата, върху пясъка бе поставен временен под, за да минат учените и техниците, които се спуснаха с управляем контейнер.

Бриво прекара по окръжността малък апарат с циферблат.

— Заварено е отвсякъде — каза той.

— Кажи ни каква е дебелината в центъра — попита Леонова.

Той постави апарата в центъра и прочете числото: 2,92 метра.

Това беше общата дебелина на стената на сферата.

— След като са напълнили тенджерата, са заварили капака — каза Хувър. — По-скоро прилича на гробница, а не на убежище.

— А екскаваторът? — попита Леонова. — Да не би да е сложен да изведе навън котката?

— Със сигурност по онова време не е имало котки, гълъбче.

Със сърдечното си лошо американско възпитание, развалено от години, прекарани в Париж и по-точно в Латинския квартал и Монпарнас, той понечи да я погали с показалец по брадичката. Показалецът му напомняше наденица от Тулуза с лунички и рижави косъмчета.

Ядосана, Леонова перна ръката, насочена към лицето й.

— Щеше да ме ухапе! — усмихна се Хувър. — Хайде, гълъбче, качваме се. Минете първа.

Контейнерът беше за двама души, но Хувър бе дебел колкото трима. Повдигна Леонова като букет и я сложи на желязната седалка. Извика: „Качвай!“. Контейнерът започна да се изкачва. Чуха се трясъци и викове. Нещо удари Хувър по крака. Той падна назад и главата му се блъсна в нещо твърдо и грапаво. Чу как изпращя черепът му и припадна.

Събуди се на легло в лечебницата. Наведен над него, Симон го гледаше с оптимистична усмивка.

Хувър премига, за да дойде на себе си, и внезапно попита:

— А малката?

Симон поклати глава с успокояваща усмивка.

— Какво стана? — попита Хувър.

— Свлачище. Цялата стена над коридора се срина.

— Има ли ранени?

— Двама убити.

Симон бе произнесъл това съвсем тихо, сякаш се срамуваше.

 

 

Първите два смъртни случая в експедицията… Двама доброволци: един миньор от Реюнион и един френски дърводелец, които работеха по кофража. Имаше и други четирима ранени, сред които един японец в критично състояние.

На скицата Коридорът е обозначен с буквата D. В скалната маса той очертаваше отвор, който вероятно е бил правоъгълен и бе запълнен с разнородна смес от скални парчета, нещо като цимент и разтопен втвърден метал. Между този отвор и вратата на Сферата бяха намерили, смесени с пясъка, същият вид отломки, които грижливо бяха пакетирали и изпратили за изследване и анализ.

Коридорът бе наречен така, защото учените го възприеха като завършек на преход, но размерите му по-скоро внушаваха идеята за голяма зала. Няма значение, несъмнено именно оттам хората от миналото — ставаше дума за хора, та какво друго можеше да бъде — бяха издълбали и втвърдили скалата и построили Сферата. Това беше пъпната връв, от която тя се беше изградила в скалистата си плацента. Този Коридор идваше от Някъде и може би водеше точно там. Щяха да го разчистят и да отидат да видят…

Но след Сферата? Първо трябваше да изучат Сферата, реши научният съвет. И ето, в това време в Коридора се срути стената.

 

 

— А на мен какво ми има?

Хувър се опита да опипа черепа си, но пръстите му не достигаха до главата му. Между тях и нея имаше плътна превръзка.

— Спукана ли е?

— Не. Кожата е разкъсана, костта е контузена и малко парче гранит се е забило в тилната кост. Махнах го. Не я е пробило. Всичко е наред.

— Уф — каза Хувър и доволно се отпусна на възглавницата.

На другия ден присъстваше на събранието в Конферентната зала.

Когато се качи на подиума, за да заеме мястото си на масата на Управителния съвет на EPI 1, присъстващите се разсмяха. Той бе станал от леглото и само бе навлякъл халата си с цвят на ягода и изпъстрен със сини и зелени полумесеци. Шкембето му надигаше колана, краят на който висеше до ботушите от кожа на бяла мечка. Превръзката, наподобяваща чалма, довършваше образа му на „мамамуши“ от пиесата „Мнимият болен“, поставена в Гринуич Вилидж.

Рошфу, който председателстваше съвета, стана и го прегърна. Аплодисментите заглушиха смеховете. Всички обичаха Хувър и му бяха признателни, че успява да бъде смешен и в най-драматичните обстоятелства.

Залата беше пълна. Освен учените и техниците, дошли от цял свят, там имаше и дузина журналисти, изпратени от най-големите световни агенции: те стояха на трибуната на пресата и имаха слушалки за превод.

На голям екран зад подиума се появи общ изглед от скалната кухина, осветена от прожектори.

В нея работеха трийсетина души, облечени с оранжеви и червени дрехи и с каски на главата. На гърдите им висяха маски, които можеха да използват всеки момент.

С напевен и леко монотонен глас Леонова обобщи докъде бяха стигнали и Преводачката започна да шепти във всички уши на седемнайсет различни езика. Леонова млъкна, за миг се замисли и продължи:

— Не знам какво мислите при вида на тази Сфера, но аз… лично аз я възприемам като семе. През пролетта семето трябва да покълне. Телескопичната пробивна машина е стъблото, което е трябвало да се развие и да пробие пътя си до светлината, а кухият пиедестал е нужен за събиране на отломките… Пролетта обаче не е настъпила… А зимата продължава вече 900 000 години… И все пак не искам, не мога да повярвам, че семето е погинало!…

Тя почти изкрещя.

— Чуваме сигнал!

Един журналист стана и попита също така силно.

— В такъв случай какво чакате, за да отворите Вратата.

Изненадана, Леонова го погледна и отговори ледено:

— Няма да я отворим.

Шум от изненада се понесе в залата. Рошфу стана и с усмивка на лицето обясни:

— Няма да отворим Вратата, защото е възможно в нея да има отбранително или разрушаващо устройство. Ще отворим Сферата ето тук.

С бамбукова показалка той докосна една точка на върха на Сферата.

— Обаче сме изправени пред една трудност. Нашите пробивни машини с диамантени глави счупиха зъбците си в този метал. Оксиженът също не може да го стопи. Всъщност топи се, но веднага се запоява. Сякаш правим разрез със скалпел в плът, която незабавно зараства. Не разбираме механизма на това явление, което се извършва на молекулярно ниво. За да си проправим път в този метал, трябва да атакуваме молекулите му. Очакваме нов вид оксижен, който използва лазер и плазма. Щом го получим, ще започнем операция О: Отваряне.

 

 

Кладенецът от лед и скала продължава в кладенец от злато. Дупка с диаметър два метра е пробита в обвивката на Сферата. На дъното един рицар в бяло атакува метала със светлинно копие. Облечен с азбест, с маска от стъкло и стомана, рицарят е английският инженер Листър, въоръжен със своя „плазер“. Гласът на диктора обяснява, че думата „плазер“ е образувана от сливането на „плазма“ и „лазер“ и че чудесният уред, който зрителите виждат, е резултат от сътрудничеството на английската и японската промишленост.

На телевизионния екран се очертава горната част на златния Кладенец. На платформата около нея оранжеви и червени техници държат кабели, насочват камери или прожектори. От топлината, идваща от дупката, по лицата на всички се лее пот.

Друг, но малък портативен екран е окачен под един чадър край басейн в Маями. Дебел червендалест мъж с много пестелив бански костюм, легнал на люлеещ се стол до вентилатора, въздиша и бърше гърдите си с пешкир. Смята, че е нечовешко да се показва подобна гледка на човек, който едва диша от жега.

Коментаторът припомня трудностите, с които са се сблъскали учените от EPI. И особено климатичните трудности. Ето какво е времето в момента на повърхността над обекта.

На екрана ужасна буря е връхлетяла EPI 3. Призрачни коли се придвижват между зданията и жълтите им силуети са брулени от снега, който вятърът отнася със скорост 240 километра в час. Термометърът показва минус 52 градуса.

Дебелият червендалест мъж побледнява и се завива с пешкира, тракайки със зъби.

В една японска къща вместо традиционната щампа е поставен телевизор. Домакинята, клекнала, сервира чай. Коментаторът говори тихо. Казва, че дъното на Кладенеца вече е с дебелина няколко сантиметра и че ще бъде пробита дупка, за да се вкара телевизионна камера. След няколко минути почитаемите зрители в целия свят ще проникнат в Сферата с камерата и най-сетне ще разберат нейната тайна.

 

Леонова, облечена с азбестов комбинезон, слезе при Листър на дъното на Кладенеца. Твърде обемистият Хувър остана с техниците. Легнал по корем на ръба на дупката, той крещи указания на Леонова, която не го чува.

Тя е застанала на колене до Листър. Нещо като брониран щит е поставен пред бедрата им, за да ги предпазва. Розовият огнен стълб прониква в златото, което кипи и се превръща във вълни от светлина.

Изведнъж се чува пронизителен вой. Пламъкът, искрите, димът са засмукани с всичка сила отдолу. Тежкият щит пада на златния под, Леонова се олюлява, Хувър крещи и ругае, Листър се вкопчва в плазера. Един техник вече е изключил електричеството. Воят става свистене, което вече не е пронизително, а приглушено и постепенно спира. Леонова става, сваля маската и говори в микрофона. Спокойно обявява, че Сферата е пробита. Противно на очакванията вероятно вътре в нея е по-студено, отколкото навън, което е предизвикало силно всмукване на въздух. Но сега вече е постигнато равновесие. Ще изгладят ръбовете на дупката и ще спуснат камерата.

 

Симон е върху сферата с Хувър и Лансън, английският телевизионен инженер, който ръководи спускането на дебел кабел. В края му има миниатюрен прожектор и миникамера.

На дъното на Кладенеца Леонова улавя кабела с двете си ръце с ръкавици и го вкарва в черната дупка. Когато достига на разстояние един метър, вдига ръка. Лансън спира спускането на кабела.

— Всичко е готово — казва той на Хувър.

— Почакайте ме — казва Леонова.

Качва се на платформата, за да гледа с всички останали екрана на контролния приемник, поставен на ръба на Кладенеца.

— Започвайте! — казва Хувър.

Лансън се обръща към един техник:

— Светлина!…

Под златния под светва прожекторът, а окото на камерата гледа.

Образът се изкачва по кабела, преминава през бурята, избликва от антената на EPI 1 към Трио, неподвижен в тъмнината на космоса, рикошира към другите спътници и се изсипва като дъжд по всички екрани на света.

Образът се появява на контролния екран.

Няма нищо.

Нищо освен бавен сивкав вихър, който напразно се мъчи да пробие светлината на прожектора. Напомня безполезното усилие на фар на кола в лондонската гъста мъгла.

— Прах! — крещи Хувър. — Проклет прах! Засмукването на въздух е предизвикало вихъра… Но как проклетият прах е успял да проникне в херметично затворената шибана Сфера?

Отговаря му предавателят. Рошфу говори от Конферентната зала.

— Бързо вдигнете дъното във въздуха — казва той. — И идете да видите…

 

 

Дъното на Кладенеца бе отворено. На платформата ръководният екип бе готов за слизане. В него влизаха Хигинс, Хувър, Леонова, Лансън и цифровата му камера, африканецът Шанга, китаецът Лао, японецът Хой-То, германецът Хенкел и Симон.

Това бяха много, опасно много хора. Но трябваше да се задоволи мнителността на делегациите.

Рошфу, който се чувстваше много уморен, бе отстъпил мястото си на Симон. Впрочем присъствието на лекар можеше да се окаже необходимо.

Тъй като Симон бе най-млад, поиска и получи привилегията да слезе пръв. Беше облечен с топъл лимоненожълт комбинезон, носеше филцови ботуши и астраганена шапка. Термометърът бе показал, че температурата във вътрешността е под 37 градуса. Носеше челник, кислородна маска на врата, а в колана му бе затъкнат пистолет, който не желаеше да вземе, но прие след настояването на Рошфу: не беше известно какво ги очаква при слизането.

Метална стълба, която служеше и за антена, бе прикрепена към ръба на Кладенеца и висеше в неизвестността. Симон сложи каската си и потегли. Видяха как изчезва в златистата светлина, а после и в тъмнината.

— Какво виждате? — извика Хувър.

След известно мълчание се чу отговор.

— Стъпих! Има под…

— Какво виждате, за бога? — изкрещя Хувър.

— … Нищо… Нищо не се вижда.

— Идвам! — каза Хувър.

Той пое по металната стълба. Комбинезонът му беше розов. Носеше зелена плетена шапка с пъстроцветен помпон.

— Ще изпочупите всичко! — каза Леонова.

— Че аз съм лек, колкото една дебела снежинка…

Намести маската си и слезе.

Усмихнат, Лансън насочи камерата си към него.