Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Nuit des temps, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Галина Меламед, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD(2017 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2018 г.)
Издание:
Автор: Рьоне Баржавел
Заглавие: От дълбините на времето
Преводач: Галина Меламед
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 16.12.2016 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-150-810-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3933
История
- —Добавяне
Не съм техник. Не измервам болните си. По-скоро се опитвам да ги разбера. Трябва да умееш… Привилегирован съм…
Баща ми, който беше лекар в Пюто, приемаше по петдесет пациенти на ден в кабинета си. Как да разбере какви са и какво им е? Петминутен преглед, перфораторът, картата, диагностичната машина, готовата напечатана рецепта, книжката за здравната осигуровка, марката, печатът и край, облечете се, следващия, моля. Мразеше професията си заради начина, по който той и колегите му бяха принудени да я практикуват. Когато се появи възможността да дойде тук, той силно ме тупна по гърба: „Върви, върви! Ще лекуваш шепа хора. Едно селце! Ще можеш да ги опознаеш…“.
Умря миналата година, изтощен. Сърцето му го изостави. Вероятно и през ум не му беше минало да перфорира личната си карта и да я пъхне в диагностичната машина. Но беше помислил да ме научи на някои неща, които знаеше от баща си, лекар в Оверн. Например да премеря пулса, да погледна езика и очите на болния.
Невероятно е колко много неща за вътрешното устройство на човека може да научите от пулса. Не само за здравето му в момента, но и за обичайните му състояния, за темперамента и дори за характера му в зависимост от това дали се долавя на повърхността, или по-надълбоко, дали е агресивен, или неуловим, равномерен или прескачащ, гладък или грапав, дали преминава плавно, или на пресекулки. Има пулс на здравия човек и пулс на болния, пулс на заек или на глиган. И аз като всички лекари имам диагностична машина и карти. Всички лекари ги ползват. Служа си с тях само за да успокоя онези, които вярват повече на машината, отколкото на човека. За щастие, тук почти няма такива. Тук човекът е нещо важно.
Когато бе напуснал фермата на баща си, за да учи в Гренобъл това, което му харесваше, Бриво спокойно беше сгъстил програмата и прескочил няколко етапа. Завършил първи по успех Института по електроника преди една година, той би могъл да превърне дипломата си на инженер в златна мина. Бе предпочел Антарктида: „Защото — обясни той на приятеля си, доктор Симон — да се занимаваш с електроника тук, е страшно интересно… Полюсът е на две крачки, йонизираните частици се разхождат край теб, духа слънчев вятър и виждаш куп непознати неща. Забавно е. Можеш да си майсториш…“.
Той разперваше ръце и мърдаше с пръсти, сякаш призоваваше тайнствените енергии на Сътворението да проникнат в тялото му. Симон се усмихваше, като си го представяше как като истински Нептун на електрониката стои изправен на полюса с коси, обхванати от небесния мрак, с рижа брада, спускаща се в пламъците на Земята, с ръце, протегнати в постоянния електронен вятър и раздаващи на Природата живите потоци и импулси на планетата майка. Но истинският му гений се проявяваше в майсторенето. Косматите му пръсти бяха невероятно сръчни, а знанията му, съчетани с безпогрешен инстинкт, му казваха какво точно трябва да направи. Той чувстваше електричество, както животните чувстват водата. И пръстите му веднага изработваха подходящия капан. Три парчета жица, една верига, три полупроводникови елемента, малко пушек, миризма на смола и готово, циферблатът оживяваше и на екрана се появяваше пулсираща арабеска.
Проблемът, който му постави Лансийо, не го смути. За по-малко от час прегледа трите класически радара и екипите отново потеглиха. Това, което щяха да търсят, бе толкова невероятно, че бяха убедени, че ще се върнат без нищо. Освен Лансийо, който добре познаваше апарата си, всички мислеха, че тънката вълнообразна линия е резултат от някакъв каприз на новия радар. „Фантом“, както казват хората в телевизията.
Когато се върнаха, слънцето се беше скрило зад ледената планина. Всичко беше синьо, небето, облаците, ледът, парата, която излизаше от ноздрите, лицата. Аноракът на Бернар беше с цвят на синя слива. Не се връщаха без нищо. Вълнообразната линия беше регистрирана на записващите устройства като права линия. Не беше толкова подробна и беше загубила къдравината си. Но беше там. Бяха намерили онова, което търсеха.
Като сравни техните данни с тези на Лансийо, Грей успя да фиксира точно определена точка от подледниковата повърхност. Прожектира профила й на екрана в камиона. Виждаше се част от гигантско стълбище, преобърнато и счупено.
— Деца — пошепна Грей, — там има… там…
Държеше в ръката си лист, който трепереше. Замлъкна, изкашля се, за да изчисти гърлото си. Гласът му сякаш не искаше да излиза. Удари екрана с листа, който се смачка.
Преглътна слюнката си и изкрещя:
— По дяволите! Това не може да бъде! Но съществува! Четирите радара не може едновременно да сгрешат! Долу има не само руини от нещо си, но сред тези развалини, точно на ей това място има ултразвуков предавател, който функционира!
Значи, така: тънката мистериозна линия беше запис на сигнал, изпратен от този предавател, който работеше от 900 000 години. Фактът беше невероятен, преминаваше отвъд историята и праисторията, разрушаваше всички научни убеждения, не се вписваше в рамките на човешкото знание. Единствено Бриво приемаше събитието спокойно. Само той, който бе роден и отгледан на село. Останалите бяха израсли в града и опознали временното, ефимерното, онова, което се строи, изгаря, срутва се, променя се и се руши. Той, свикналият с алпийските скали, се беше научил да мисли мащабно и да вярва във вечните неща.
— Ще ни вземат за луди — каза Грей.
Обади се в базата по радиостанцията и поиска хеликоптер, за да върне групата по спешност. Но беше забравил за шарката. Последният здрав пилот току-що се бе разболял.
— Андре е по-добре — казаха от базата, — след три-четири дни можем да ви го изпратим. Защо искате да се връщате? Какво става. Да няма пожар?
Грей затвори. Тази глупава шега му беше писнала. След десет минути се обади Понтайе, началникът на базата, силно обезпокоен. Искаше да знае защо желаят да се върнат. Грей го успокои, но отказа да му каже каквото и да е.
— Не е достатъчно да ти го кажа, трябва и да ти го покажа. Иначе ще помислиш, че всички сме се побъркали. Прати да ни вземат при първа възможност.
И затвори.
Когато след пет дни хеликоптерът пристигна в квадрат 612, Понтайе беше вътре и пръв скочи на земята.
Хората на Грей бяха прекарали тези пет дни в атмосфера на нарастваща радост и възторг. Край на стъписването от първия шок: бяха приели и руините, и предавателя. Тяхната загадъчност и невероятност ги възбуждаха, така биха се чувствали деца, които влизат в гора с истински феи. Бяха събрали куп данни и разпечатки. По координатите, подадени от апаратите, Бернар вече рисуваше нещо като общ план с много липси и бели петна, но който постепенно заприличваше на пейзаж — фантастичен, минерален, пустинен, начупен, непознат, но човешки.
Бриво беше успял да свърже един магнетофон със записващото устройство на новия радар. Покани приятелите си да чуят записа на магнитната лента. Не чуха нищо, после пак нищо и пак нищо.
— Нищо няма на лентата ти — измърмори Елоа.
Бриво се усмихна.
— Всичко е в тишината. Не можете да чувате ултразвуци, но те са тук, уверявам ви. За да ги чуем, е нужен регулатор на честотата. Аз нямам. Няма и на базата. Трябва да отидем в Париж.
Трябваше да отидат в Париж. Такова беше и заключението на Понтайе, когато му съобщиха новината, която той отначало отхвърли, но после прие поради очевидността на откритието. Не можеше да се говори за това по радиостанцията с всички „бръмбари“ по света, които денонощно подслушват тайните и разговорите. Трябваше да се занесат всички документи в седалището в Париж. Началникът на отдел „Полярни експедиции“ щеше да реши на кого да ги съобщи. Както казваше Елоа: „Може да се окаже нещо страхотно“.