Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (2)

 

Седнал на гъсеничната верига на камиона, доктор Симон мечтаеше за кроасан, натопен в кафе с мляко. Напоен, сочен и лапнат наведнъж, както би направил някой простак. Простак, но изправен пред тезгяха на парижко кафене, с крака в талаша, заобиколен от ранобудни мърморковци, споделящ тяхното първо и може би най-голямо удоволствие за деня: да се разбудят напълно в това място, срещайки други хора, сред топлината, течението от постоянно отварящата се врата и вълшебния аромат на едно еспресо.

Повече не можеше да понася този лед и този вятър, и този вятър, и този вятър, който никога не преставаше да го блъска, него и хората на Антарктида, винаги от една и съща страна, да ги избутва непрекъснато и тях, и техните постройки, и антени, и камиони, за да си вървят, да се махнат от континента, да го оставят сам със смъртоносната ледена обвивка, за да се наслаждават двамата вечно и самотно на своето чудовищно смразяващо бракосъчетание.

Трябваше да си наистина упорит, за да се съпротивляваш на упорството му.

Симон беше изчерпал своето. Преди да седне, бе поставил одеяло върху гъсеничното колело на камиона, защото в противен случай кожата на задника му щеше да залепне заедно със слипа, клина и панталона му.

Стоеше срещу слънцето и търкаше бузите си под брадата, мъчейки се да повярва, че слънцето го топли, макар че то разпръскваше толкова калории топлина, колкото фенер, закачен на разстояние три километра. Обърна глава срещу вятъра от другата страна. Мислеше за морския бриз привечер в Колиур, който бе толкова топъл, но изглеждаше хладен, защото през деня беше много горещо. Мислеше за невероятното удоволствие да се съблече и потопи във водата, без да се превърне в айсберг, да се излегне на нагорещения чакъл. Нагорещен!… Това му се стори толкова невероятно, че се изсмя.

— Вече сам ли се смееш? — попита Бриво. — Не изглеждаш добре. Да не си хванал шарка?

Бриво беше застанал зад него, на корема си държеше георадар, окачен на широк ремък, скрит под дебелата яка от вълча кожа.

— Мислех си, че на света има места, където е топло — каза Симон.

— Е, значи, не е шарка, а менингит… Не стой там, ще ти замръзне далакът… Я ела да видиш това…

Той му показа екрана на георадара със записващата лента, която вече се показваше. Беше обичайният модел, с който изследваше поверения му сектор.

Симон стана и погледна. Не разбираше много от техника. Механизмът на човешкото тяло му беше по-познат от обикновена газова запалка. Но за три години беше успял да свикне с графиката, която графитният показалец на портативните сонди очертаваше върху магнитната хартия. Обикновено тя напомняше разреза на незастроен терен, на свлачище или на нещо, което не приличаше на нищо. Но това, което му показваше Бриво, приличаше на нещо…

На какво?

На нищо познато, но…

Умът му, свикнал да обобщава симптомите, за да постави диагноза, веднага разбра кое е необичайното в тази графика на ледената повърхност. Правата линия не съществува в природата. Правилната крива линия също. Повърхността, притискана, разкъсвана, смесвана през геологическите епохи от невероятните земни сили, навсякъде е напълно неправилна. Обаче радарът на Бриво беше записал поредица от криви и прави линии. Прекъснати и начупени, но съвсем правилни. Беше невероятно и всъщност съвсем невъзможно земният пласт да има такъв профил. Симон стигна до очевидното заключение.

— Нещо се е повредило в джаджата ти.

— Май нещо ти се е повредило ей тук! — Бриво почука по челото си с показалец, скрит в кожената ръкавица. — Джаджата си е ОК. Аз бих искал да функционирам като нея до края на живота си. Не е наред нещо отдолу…

Той потропа по леда с тока на кожения си ботуш.

— Не може да има такъв профил — каза Симон.

— Знам, не е нормално.

— А другите? Какво са намерили?

— Нямам представа. Ей сега ще ги предупредя…

Той се качи в камиона лаборатория и след три секунди се чу сирената, която призоваваше членовете на експедицията да се приберат в лагера.

Впрочем те вече се връщаха. Отначало двата екипа с класическите си радари. После камионът, който отпред между двете гъсенични вериги беше снабден с предавателя приемател на новия георадар. Червен кабел го свързваше с командния пункт и със записващото устройство вътре в колата, където се намираха Елоа, техникът, Луи Грей, който изгаряше от нетърпение да опознае капацитета на новия инструмент, и инженерът от фирмата производител, дошъл заедно с него, за да му покаже как функционира новият апарат. Беше висок слаб младеж с руса коса и изтънчени маниери. С естествената си елегантност създаваше впечатлението, че е поръчал полярния си костюм в модна къща „Ланвен“. По-възрастните полярници не можеха да сдържат усмивката си. Елоа го беше кръстил Контето и това напълно му подхождаше. Той слезе мълчаливо от колата, като слушаше сдържано забележките на Грей за своя „уред“. Според глациолога новият радар бе откачил напълно. Дори и най-старите апарати нямаше да покажат подобен профил.

— Ти ли ни извика?

— Аз.

— Какво е станало?

— Влез, ще видиш…

 

 

Видяха четири записа на профила, различни и едновременно подобни. Новият апарат го беше записал на тримилиметрова филмова лента. Грей го беше проследил на контролния екран. Потвърждаваше се очевидността на онова, за което другите радари загатваха. На екрана се виждаха очертанията на преобърнати стълби, разкъртени стени, изтърбушени куполи, изкривени перила: разнообразни детайли от някаква архитектурна конструкция, която гигантска ръка сякаш беше разбила и натрошила.

— Руини! — каза Бриво.

— Не е възможно… — промълви Грей.

— И защо? — попита спокойно Бриво.

Бриво беше син на планинец от Горна Савоя, последният в селото, който отглеждаше крави, вместо да дои парижаните, дошли на почивка в планината и струпани по десетима на квадратен метър сняг или проскубана трева. Старият Бриво беше оградил своето късче планина с бодлива тел и надписи „Влизането забранено“ и в този затвор живееше на свобода.

Синът му беше наследил неговите светлосини очи, черна коса и червеникава брада, както и спокойния и уравновесен характер. Виждаше руини като всички, които бяха там и умееха да тълкуват земен профил. Но които не вярваха. Той вярваше, защото ги виждаше.

Ако беше видял собствения си баща под леда, щеше да се учуди за секунда, но после щеше да каже: „Я виж, това е татко“.

Обаче и членовете на експедицията бяха принудени да повярват в очевидното. И трите записа си приличаха и взаимно се потвърждаваха.

Художникът Бернар бе натоварен да нарисува видяното. След час им връчи първата скица. Никога не бяха виждали нещо подобно. Беше огромно, странно, поразително. Гигантска архитектура, разрушена от нещо още по-грандиозно.

— На каква дълбочина са тези неща? — попита Елоа.

— Между деветстотин и хиляда метра — отговори ядосано Грей сякаш се чувстваше отговорен за тази невероятна информация.

— Това означава, че са там откога?

— Не можем да знаем… Никога не сме стигали толкова надълбоко.

— Но американците са го правили — спокойно каза Бриво.

— Да… руснаците също…

— Успели ли са да датират образците?

— Винаги е възможно… Но не значи, че е точно.

— Точно или не, какво все пак са открили?

Грей сви рамене, предварително изумен от абсурдността на това, което щеше да каже.

— Датират от около деветстотин хиляди години плюс-минус няколко века…

Чуха се възклицания, после настъпи пълна тишина.

Изумени, хората в камиона гледаха ту скицата на Бернар, ту последните очертания на профила на екрана. Изведнъж бяха осъзнали колко огромно е невежеството им.

— Не е възможно. Това е направено от хора. Преди деветстотин хиляди години не е имало хора, а само маймуни.

— Кой ти каза това, някое птиче ли? — попита Бриво.

— Онова, което знаем за историята на хората и за еволюцията на живота на Земята — каза Симон, — е колкото изпражнение на бълха на площад „Конкорд“…

— Е, и сега какво? — каза Елоа.

— Господин Лансийо, извинявам се на апарата ви — каза Грей.

Лансийо, Контето. Вече никой нямаше желание да го нарича така, дори наум. В главите на хората вече нямаше място за онези ученически шеги, които им помагаха да преодоляват студа и времето. Самият Лансийо вече не приличаше на прякора си, очите му бяха уморени, бузите брадясали, смучеше угаснала цигара и слушаше Грей, кимайки с унесен вид.

— Техниката ви е невероятна — говореше глациологът. — Но има нещо друго… Те не са го забелязали. Покажете им го… И им кажете какво мислите…

Лансийо върна лентата назад, екранът светна и отново показа бавното преминаване на профила на руините.

— Ето това трябва да гледате — каза Грей.

Пръстът му сочеше в горната част на екрана една права, леко вълнообразна, но напълно равномерна линия, която се забелязваше едва-едва над очертанията на земната повърхност. И наистина никой не й беше обърнал внимание, мислейки вероятно, че това е референтна линия, някакъв репер или нещо друго, но съвсем незначително.

— Кажете им… — повтори Грей. — Кажете им онова, което ми казахте! Като сме стигнали дотук…

— Бих предпочел — смутено каза Лансийо — най-напред да направя още изследвания. Нито един друг георадар не е регистрирал…

Грей го прекъсна.

— Те не са толкова чувствителни!

— Възможно е — спокойно заяви Лансийо. — Но не е сигурно… Може би не са регулирани на правилната честота…

Той започна дискусия с Бриво, в която се включиха и другите специалисти: всеки предлагаше нови модификации на радарите, които щели да бъдат от полза.

Доктор Симон напълни лулата си и излезе.