Все още можеше да чуваш. Можеше да разбереш. Нямаше сили да вдигнеш клепачи, слепоочията ти хлътваха, пръстите ти побеляваха, ръката ти се плъзгаше и падаше от машината за ядене, но ти все още присъстваше, чуваше. Можех да ти изкрещя истината, да изкрещя името на Пайкан и щеше да узнаеш, преди да умреш, че той е бил до теб, че сте умрели заедно, както бе пожелала. Но колко дълбоко щеше да съжаляваш, че сте можели да живеете! Какъв ужас щеше да изпиташ, ако узнаеше, че точно когато се е събудил от толкова продължителен сън, той е умрял от твоята кръв, която би могла да го спаси.

Изкрещях името ти и щях да извикам: „Това е Пайкан!“, но видях отворения ключ, потта по слепоочието ти, смъртта, която вече бе пристъпила към теб и към него. Ужасната ръка на нещастието затвори устата ми.

Ако бях проговорил…

Ако беше узнала, че мъжът до тебе е Пайкан, щеше ли да умреш уплашена и отчаяна? Или можеше да спасиш себе си и него? Не знаеше ли някакъв лек, не би ли могла да произведеш с клавишите на машината за ядене някаква противоотрова, която да изгони смъртта от общата ви кръв? Но дали имаше достатъчно сили? Или можеше само да я гледаш?

Зададох си всички тези въпроси за няколко мига, за една секунда, толкова кратка и толкова дълга, колкото съня, от който те извадихме. И отново изкрещях. Но не споменах името на Пайкан. Изкрещях на хората, които виждаха как и двамата умирате, не знаеха защо и бяха обзети от паника. Извиках им: „Не виждате ли, че тя се е отровила!“. Нагрубих ги, сграбчих този, който бе най-близо до мен, не знам кой беше, и го разтърсих, ударих го, те нищо не бяха видели, бяха те оставили да го направиш, бяха глупаци, претенциозни магарета, слепи кретени…

А те не ме разбираха. Отговаряха ми всеки на своя език и аз не разбирах. Само Льобо разбра и извади иглата от вената на Кобан. И той също крещеше, сочеше с пръст, даваше заповеди, а останалите не разбираха.

Ти и Пайкан лежахте неподвижни и успокоени, а около вас гласовете и жестовете бяха обезумели, зелените, жълтите и сините престилки сновяха насам-натам, сякаш изпълняваха странен танц.

Всеки говореше на всички, викаше, показваше, обясняваше и не разбираше. Онази, която разбираше всичко и всички разбираха, вече не говореше в ушите ни. Вавилонското стълпотворение се бе сринало върху ни. Преводачката се бе взривила.

Когато Моисов видя, че Льобо изважда иглата от ръката на мъжа, реши, че е полудял или че иска да го убие. Сграбчи го и го удари. Льобо се отбраняваше, крещейки: „Отрова, отрова!“.

Симон показваше отворения ключ, устата на Елеа и повтаряше: „Отрова, отрова!“.

Форстър разбра, извика на английски на Моисов, като измъкна от ръцете му Льобо. Забрек изключи апарата за кръвопреливане. Кръвта на Елеа спря да тече. След няколко минути пълно объркване истината премина езиковата бариера и отново вниманието на всички се насочи към една и съща цел: да спасят Елеа, да спасят мъжа, когото все още всички освен Симон мислеха за Кобан.

Но двамата вече бяха към края на пътуването, почти бяха стигнали хоризонта.

Симон взе голата ръка на Елеа и я постави в ръката на изцяло бинтования мъж. Останалите гледаха учудено, но вече никой не казваше нищо. Химикът изследваше отровената кръв.

Хванати за ръце, Елеа и Пайкан направиха последната крачка. Сърцата им спряха едновременно.

Когато се убеди, че Елеа вече не може нищо да чуе, Симон посочи легналия мъж и каза:

— Пайкан.

Точно в този момент светлината угасна. Високоговорителят бе започнал да говори на френски. Бе казал: „Пре…“. И млъкна. Телевизионният екран, който продължаваше да наблюдава вътрешността на Яйцето, затвори сивото си око и всички апарати, които мъркаха, щракаха, трептяха, пращяха, замлъкнаха. На хиляда метра под леда в залата царяха пълен мрак и тишина. Изправените хора замръзнаха намясто. За двете същества, легнали между тях, вече не съществуваше нито тишина, нито мрак. Но за живите тъмнината, обгърнала ги внезапно в дълбокия гроб, имаше осезаемата плътност на смъртта. Всеки чуваше биенето на сърцето си и дишането на останалите, чуваше шума на докосваните дрехи, сдържани възклицания, прошепнати думи и над всичко това гласа на Симон, който бе замлъкнал, но все още звучеше в ушите на всички.

— Пайкан…

Елеа и Пайкан…

Трагичната им история бе продължила до минутата, когато жестоката фаталност ги бе сполетяла за втори път. Нощта бе слязла в дъното на ледената гробница и обвиваше и живите, и мъртвите, обединяваше ги в неизбежното нещастие, чиято тежест щеше да ги изпрати заедно на дъното на времето и на земята.

Светлината отново се появи, слаба, жълтеникава, премигваща, угасна и пак светна вече малко по-силна. Те се огледаха, познаха се, въздъхнаха, но знаеха, че вече не са същите. Връщаха се от пътешествие, което не продължи много дълго, но в момента всички бяха братя на Орфей.

— Преводачката избухна! Цялата EPI 2 е във въздуха, от хангара не е останало нищо.

Това бе гласът на Бриво, който бе дежурен на входа на асансьора.

— Електричеството прекъсна, реакторът вероятно се бе повредил. Включих ви в акумулаторите на Кладенеца. Трябва незабавно да се качите! Но не разчитайте на асансьора, няма достатъчно ток, трябва да използвате стълбите. Какво става с двамата екземпляри? Може ли да бъдат транспортирани?

— Екземплярите умряха — каза Льобо със спокойствието на човек, който току-що е загубил в катастрофа жена си, децата си, богатството и вярата си.

— Дявол да го вземе! И за какво беше всичко! Добре, мислете за себе си! И по-живо, защото реакторът всеки момент може да ни извърти някакъв номер!

Форстър преведе на английски за онези, които не разбираха френски. Онези, които не разбираха нито едното, нито другото, разбраха жестовете. А онези, които нищо не разбираха, вече бяха разбрали, че трябва да излязат от дупката. Форстър деактивира окончателно мините при входа. Няколко техници вече се качваха към върха на Сферата. Имаше три сестри, сред които асистентката на Льобо, която бе на петдесет и три години. Другите две, по-млади, щяха със сигурност да стигнат горе.

Лекарите не искаха да изоставят Елеа и Пайкан. Моисов направи знак, че може да ги вземат на гръб, и добави нещо на ужасен английски, което Форстър си преведе като: „всеки по реда си“.

Хиляда метра стълби. Двама мъртъвци.

— Реакторът се е напукал! — извика високоговорителят. — Разцепил се е, дими и бълва боклуци отвсякъде. Евакуираме по спешност! Побързайте!

Чу се гласът на Рошфу.

— Като излезете от Кладенеца, тръгнете на юг, обърнете се с гръб към EPI 2. Вятърът отнася радиацията в обратната посока. Ще ви вземат хеликоптери. Оставям тук екип, за да ви изчака, но ако се взриви преди това и успеете да се измъкнете, запомнете: право на юг! Ще се заема с другите. Побързайте…

Ван Хук заговори на холандски и никой не го разбра. Тогава повтори на френски, че трябва да ги оставят тук. Бяха мъртви и не можеха да им помогнат, нито да ги използват. Запъти се към вратата.

— Най-малкото, което можем да направим — каза Симон, — е да ги върнем там, където ги намерихме…

— И аз така мисля — каза Льобо.

Сподели това предложение на английски с Форстър и Моисов и те се съгласиха.

Първо сложиха на раменете си Пайкан и го свалиха по същия път, по който го бяха изкачили към надеждите си. Поставиха го на постамента.

После дойде ред на Елеа. Носеха я четиримата: Льобо, Форстър, Моисов и Симон. Положиха я на другия постамент до мъжа, с когото бе спала 900 000 години, без да знае, и с когото, също без да знае, бе потънала в нов сън, който никога нямаше да свърши.

В момента, когато тялото й легна на постамента, ослепителна синя светкавица изскочи от прозрачния под, изпълни Яйцето и Сферата и стигна до мъжете и жените по стълбата. Окаченият пръстен се завъртя, моторът започна отново прекъснатата си задача: да покрива със смъртоносен студ поверения му товар и да го съхранява за вечни времена.

Бързо, тъй като студът вече ги вкочаняваше, Симон махна превръзките от главата на Пайкан, отлепи пластирите и марлите: искаше лицето му да бъде голо до лицето на Елеа.

Видяха най-сетне лицето му, беше много красиво. Изгарянията почти не се виждаха. Универсалният серум, който кръвта на Елеа бе вляла във вените му, бе излекувал плътта му, отнемайки живота му. И двамата бяха невероятно красиви и спокойни. Ледена мъгла изпълваше Убежището. От реанимационната идваше носовият глас на високоговорителя:

— Ало!… Ало!… Има ли още някой?… Побързайте!…

Не можеха повече да се бавят. Симон излезе последен, изкачи стълбите заднешком, угаси прожекторите. Отначало му се стори, че тъмнината е непроницаема, после очите му свикнаха със синкавата светлина, която отново изпълваше вътрешността на Яйцето със сиянието на нощта. Тънка прозрачна обвивка бе започнала да покрива двете голи лица, които блестяха като звезди. Симон излезе и затвори вратата.

Движението между самолетоносачите, подводниците, най-близките бази и EPI напомняше истинска въртележка. Постоянно кацаха хеликоптери, качваха пътници и отлитаха. Огромна фуния, пълна с всякакви отпадъци, блестяща от парчетата лед, бележеше местонахождението на EPI 2. От него се издигаха стълбове дим, който вятърът събираше и отнасяше на север.

Постепенно всички бяха евакуирани и екипът от Кладенеца също излезе в пълен състав. Петдесетгодишната сестра беше слаба и се катереше като коза.

Хувър и Леонова се качиха с реаниматорите в последния полет на последния хеликоптер. Хувър, изправен до прозорчето, притискаше до себе си Леонова, разтреперана от отчаяние. Гледаше ужасен опустошената база и тихо ругаеше:

— Какъв хаос, Господи, какъв кошмар!…

Седмината членове на Комисията за съставяне на Декларацията на универсалния човек се оказаха на седем различни кораба и никога повече нямаха възможност да се срещнат. На земята и на небето нямаше нищо друго освен самолети, които отлитаха надалеч, но все още наблюдаваха EPI 2. Вятърът отново духаше яростно и се усилваше с всяка секунда. Разпиляваше останките от базата и отнасяше разноцветни парчета към белите хоризонти.

Реакторът гръмна.

Камерите видяха огромната гъба, сграбчена от вятъра, накъсана, изтърбушена до червеното й адско сърце, отнесена на късове към океана и далечните земи. Нова Зеландия, Австралия, всички острови в Тихия океан бяха застрашени. И на първо място флотът на Международните сили. Самолетоносачите се прибраха, корабите с пълна скорост поеха през виелицата.

На борда на „Нептун 1“ Симон разказа на учените и журналистите какво бе видял по време на кръвопреливането и как Пайкан бе заел мястото на Кобан.

Всички жени по света плачеха пред екраните. Семейство Виньон ядеше на полукръглата маса и гледаше разрошената атомна гъба с коси змии като на Медуза Горгона, която бе сложила край на благородната мисия. Госпожа Виньон бе отворила кутия равиоли с доматен сок, бе ги стоплила на водна баня и сервирала в кутията, защото така не изстивали бързо, а всъщност защото бе по-удобно, нямаше мръсни чинии и между нас казано, не й пукаше за декора. След взрива се показа главата на мъж, който с печално изражение каза няколко думи на съжаление и премина към другите новини. За жалост, и те не бяха добри. На фронта в Манджурия очакваха да… В Малайзия нова офанзива на… В Берлин масов глад поради блокадата… В Тихия океан двата флота… В Кувейт пожарът на петролните кладенци… В Южна Африка армията на чернокожите бомбардира… В Южна Америка… В Средния изток… Всички правителства правеха невъзможното, за да избегнат най-лошото. Специални пратеници се срещаха с посредници по всички географски ширини и във всички посоки. Надяваха се, силно се надяваха. Навсякъде младежта се надигаше. Не знаеха какво иска. Тя също. Студентите, младите работници, младите селяни и все по-многобройни групи младежи, които не бяха нищо и не искаха да бъдат нещо, се събираха, смесваха се, изпълваха улиците на столиците, прекъсваха електричеството и нападаха полицията с викове. „Не! Не! Не! Не!“. На всички езици „не“ се изразява с малка избухлива дума, лесна за викане. Всички я крещяха, всички я знаеха, знаеха, че не искат. Не се разбра кои първи започнаха да използват „не“ на гондавските студенти: „Пао! Пао! Пао! Пао!“, но за няколко часа всички младежи по света викаха в лицето на всички полицаи.

— Пао! Пао! Пао! Пао!…

В Пекин, Токио, Вашингтон, Москва, Прага, Рим, Алжир, Кайро:

— Пао! Пао! Пао! Пао!

В Париж под прозореца на семейство Виньон:

— Пао! Пао! Пао! Пао!

— Мен ако питаш, щях да пратя всички тия сополанковци да бачкат…

— Правителството прави усилия… каза лицето на екрана.

Синът скочи, грабна чинията и я запрати по лицето. Извика:

— Дърт тъпак! Всички сте дърти тъпаци! Оставихте ги да умрат с вашите тъпотии!

Сосът протече по нечупливия екран. Печалното лице говореше под доматения сос.

Изненадани, бащата и майката погледнаха преобразения си син. Дъщерята не гледаше нищо, не слушаше нищо, беше съсредоточена в корема си, който постоянно си спомняше предишната вечер, прекарана в хотел на улица „Монж“ с един слаб испанец. Нима всичките тези думи имат значение?

Брат й викаше:

— Ще отидем отново там! Ще ги спасим! Ще открием противоотрова! Аз съм идиот, но има хора, които знаят! Ще ги спасим от смъртта! Не искаме смърт! Не искаме война! Не искаме вашите тъпотии!

— Пао! Пао! Пао! Пао! — все по-силно крещеше улицата.

Полицейски свирки, глухо избухване на сълзотворните гранати.

— Може да съм идиот, но не съм тъпак!

— Манифестациите… — каза лицето.

Синът хвърли по него цялата кутия с равиоли и излезе. Тръшна вратата, викайки: „Пао! Пао!“.

Чуха го как слиза по стълбите и после се смесва с другите.

— Колко глупаво е това момче! — каза бащата.

— Колко е красиво! — каза майката.

Край

Рьоне Баржавел От дълбините на времето (12)

Метаданни

Данни

От дълбините на времето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (12)