Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (11)

 

Лукос бе свършил работата си. Преводачката бе погълнала, разбрала и превела на седемнайсет езика текста на Трактата на Зоран. Но подчинявайки се на командите, дадени от Лукос по решение на Съвета, тя пазеше преводите в паметта си, за да ги отпечата или да ги разпространи по-късно, когато й го наредят. Тя само бе записала на магнитна лента английския и френския превод. Лентите чакаха в шкаф момента на световното разпространение.

Той наближаваше. Журналистите пожелаха да посетят Преводачката, за да опишат на читателите и слушателите си чудото, което бе разчело тайните на най-старата човешка наука. В отсъствието на Лукос, който заедно с Хой-То продължаваше да фотографира гравираните текстове, неговият помощник, инженер Мурад, ги разведе из меандрите на машината. Хувър настоя да ги придружи и Леонова придружи Хувър. На моменти той взимаше малката й ръка в огромната си лапа или тя вплиташе тънките си пръсти в неговите дебели пръсти. Вървяха така, без да се стесняват, из коридорите на Преводачката, ръка за ръка като двама влюбени от Гондава.

— Ето — каза Мурад — устройството за записване на образи върху филмова лента. На този екран редовете на текста се появяват със светещ шрифт. Тази телевизионна камера ги вижда, анализира и превръща в електромагнитни сигнали, които записва на лента. Като виждате, много е просто, това е старата система на видеомагнетофона. По-сложен е начинът, по който Преводачката осветява шрифта. Това е…

Тъй като Мурад говореше само турски и японски, Хувър бе раздал на журналистите слушалки, за да могат да слушат обясненията на своя език. И Луи Дьовил чу на френски:

— … това е… по дяволите! Какво е това?

За стотна от секундата той се възхити, че Преводачката владее така съвършено разговорния френски, и си каза, че ще попита Мурад какъв е съответният израз на турски. Вероятно е звучен и живописен… В следващата стотна от секундата той вече не мислеше за такива глупости. Виждаше, че Мурад говори на ухото на Хувър, а Хувър му прави знак, че не разбира, че после Мурад дърпа Хувър за ръкава и му показва нещо зад записващата камера. Нещо, което Хувър разбра веднага, но журналистите, които бяха застанали най-близо и гледаха едновременно с него, не разбираха.

Хувър се обърна към тях.

— Господа, трябва да разговарям насаме с инженер Мурад. Мога да го направя само с помощта на Преводачката. Не желая да чуете нашия разговор. Моля да ми дадете слушалките и да излезете оттук.

Избухна взрив от протести, словесна буря в лоното на царицата на словото. Да спрат източника на информация точно в момента, когато може би щеше да се случи нещо сензационно! И дума да не става! Никога! За кого ги взимат?

Лицето на Хувър стана виолетово от ярост. Изрева:

— Губите ми времето! Всяка секунда може би има невероятно значение! Ако продължавате да спорите, ще ви натоваря на самолет и ще ви изпратя в Сидни! Дайте ми това!

И протегна шепи.

От състоянието, в което се намираше този толкова добродушен човек, те разбраха, че положението е сериозно.

— Обещавам, че ще ви информирам, щом разбера какво става.

Всички минаха пред него и му върнаха разноцветните слушалки, все още топли от допира с ушите им. Леонова затвори вратата след последния и се обърна живо към Хувър.

— Какво има? Какво става?

Двамата мъже се бяха навели над разтворената камера и обсъждаха нещо с технически термини.

— Пипали са я! — каза Хувър! — Камерата е променена. Виждате ли ей този кабел, той не е от видеото! Бил е добавен!…

Долепен до кабела на видеото, чуждият кабел бе поставен плътно до него и двата влизаха в отвора на металната стена. Мурад бързо разви четири болта и дръпна към себе си алуминиевата пластина. Появиха се вътрешностите на видеото. Веднага видяха необичайния предмет: среден по големина куфар от изкуствена кожа с тютюнев цвят. Допълнителният кабел влизаше вътре и излизаше навън, изкачваше се по ъгъла, пробиваше тавана и с някакво хитроумно приспособление вероятно се свързваше с метална форма, която служеше за антена.

— Какво е това? — попита Леонова, съжалявайки, че е само един антрополог, който не разбира нищо от техника.

— Предавател — каза Хувър.

Той тъкмо отваряше куфара, който разкри възхитителна подредба на съединения, тръбички и полупроводници. Това не беше обикновен радиопредавател, а цяла телевизионна станция, истински шедьовър на миниатюризацията.

Само с един поглед Хувър разпозна японски, чешки, германски, американски, френски части и се възхити неволно на необикновената конструкция, която бе събрала в толкова малко пространство такава мощна машина. Човекът, изработил това нещо, бе гений. Не го бе включил в общата електрическа мрежа. Батерия и трансформатор го снабдяваха с необходимата енергия, но ограничаваха времето и радиуса на действие. Едва ли можеше да предава по-далеч от 1000 километра.

Хувър бързо обясни всичко това на Леонова. Провери батерията. Бе почти изхабена. Предавателят вече бе работил. Няма съмнение, че бе изпратил към приемател, разположен на Антарктическия континент или в крайбрежните води, картината на френския или английския превод, а може би и на двата.

Беше абсурдно. Защо да се доберат тайно до преводи, които след няколко часа щяха да бъдат разпространени по цял свят? Логиката водеше до ужасяващ отговор.

Ако някаква група или държава се надяваше да придобие изключителното право над уравнението на Зоран, те щяха да попречат на всички други да се запознаят с Трактата за Универсалните закони или с всяко друго обяснение на формулите. За тази цел хората, поставили предавателя и изпратили в неизвестна посока изображенията на Трактата, би трябвало незабавно:

— да унищожат магнитните летни с изображенията на текста;

— да унищожат оригиналните ленти със заснетия текст;

— да унищожат текста, гравиран в златната стена;

— да унищожат паметта на Преводачката, която пази седемнайсетте превода;

— И ДА УБИЯТ КОБАН.

— По дяволите! — извика Хувър. — Къде са филмите?

Мурад бързо го отведе в залата с архивите, отвори алуминиевия шкаф, извади една от онези кутии с форма на питка, които от създаването на кинематографа служат за съхранение на всякакви филмови ленти; те са неудобни, смешни, заемат много място, но никога не са били усъвършенствани. Както винаги той трудно я отвори, счупи си нокътя, изруга на турски и изруга още един път, когато най-сетне успя и видя съдържанието й — лепкава каша, която димеше.

Във всички кутии бе налята киселина. Оригиналните филми и магнитните ленти представляваха воняща маса, която течеше през дупките на кутиите, чийто метал също бе разяден.

— По дяволите! — каза Хувър отново на френски.

Предпочиташе да ругае на френски. По този начин съвестта му на американец и протестант се измъчваше по-малко.

— Паметта, къде е паметта на тази скапана машина?

Паметта на Преводачката представляваше коридор, дълъг 30 метра. Дясната му страна бе облицована със стъклена вата, а лявата се състоеше от метална решетка. Всеки отвор бе с размер една десет хилядна от милиметъра. Всяка свързваща точка представляваше запаметяваща клетка. Имаше 10 милиона милиарда подобни клетки. Това чудо на електрониката въпреки невероятния си капацитет бе като зрънце пясък в сравнение с човешкия мозък. Превъзхождаше го единствено по бързина. Все пак бе нещо крайно в сравнение с безкрайността.

С влизането си веднага откриха някои несъответствия, добавени към шедьовъра.

Четири питки, подобни на кутиите с ленти. Четири мини също като онези, които пазеха входа на Сферата. Четири чудовищни страшилища, долепени до металната стена и придържани към нея с магнитно поле, които щяха да я взривят заедно с цялата Преводачка, ако опитаха да ги махнат или дори само да се приближат до тях.

— По дяволите, по дяволите! — ругаеше Хувър. — Имате ли пистолет.

Говореше на Мурад.

— Не.

— Леонова, дайте му вашия!

— Но…

— Дайте го! Дявол да го вземе! Мислите ли, че сега е моментът да спорите?

Леонова подаде оръжието си на Мурад.

— Затворете вратата! Стойте отпред, не пускайте никого, ако настоява, стреляйте!

— А ако се взриви!

— Ами и вие ще се взривите и няма да сте сам!… Къде е онзи глупак, Лукос?

— В Яйцето.

— Ела, сестричке…

Той я повлече с бързината на вятъра, който виеше навън. Бурята бе започнала в момента, когато слънцето се намираше в най-високата точка на хоризонта. Зелени облаци го бяха погълнали, а после покриха цялото небе. Вятърът помиташе всички препятствия, изтръгваше ледената покривка, смесваше я със снега, който носеше и оформяше нещо като остро и режещо ренде. Отнасяше всичко: боклуци, отломки, изоставени каси, празни и пълни бъчви, антени, джипове.

Пазачът на вратата им попречи да излязат. Да се покажат навън, без да са защитени, означавало сигурна смърт. Вятърът щял да ги ослепи, задуши, натроши, отнесе, щял да ги запрати далеч в студа и в смъртоносната белота.

Хувър свали шапката на пазача и я нахлупи на главата на Леонова, взе ръкавиците, очилата, анорака му и загърна слабата жена, постави я на електрокар, натоварен с каси с бира, и насочи пистолета си към пазача.

— Отворете!

Изплашеният мъж натисна копчето за отваряне. Вратата се отвори. Вятърът нахлу в коридора, фучейки като снежна вихрушка. Търпеливият и бавен електрокар навлезе в бурята.

— А вие! — изпищя Леонова. — Вие не сте защитен!

— Аз си имам корема — чу се гласът на Хувър, заглушаван от вихъра.

През тях и зад тях всичко бе бяло. Бяло бе всичко отляво, отдясно, отпред, отзад, отгоре, отдолу. Електрокарът напредваше в бял океан, който се движеше, ръмжейки, като хиляда състезателни коли. Хувър усети как снегът смрази бузите му, вкочани ушите и носа му. Асансьорът се намираше на трийсет метра право пред тях. Имаха време трийсет пъти да се загубят и да бъдат отнесени от вятъра. Трябваше да направляват електрокара по права линия. Хувър престана да мисли за всичко останало, забрави бузите, ушите и носа си, забрави кожата на главата си, която започваше да замръзва под ледените му коси. Трийсет метра. Вятърът духаше отдясно и щеше да ги отнесе. Насочи се към вятъра и помисли изведнъж, че маслото на пистолета ще замръзне и ще го извади от строя за часове.

— Дръжте лоста за управление! С двете ръце! Точно така! Не го мърдайте на милиметър! Дръжте здраво.

С двете си голи ръце, които вече не усещаше, той взе ръцете на Леонова, постави ги върху лоста за управление, пипнешком намери пистолета си в кобура на колана, извади го, успя да дръпне ципа на панталона си. Пъхна пистолета в слипа си и понечи да затвори ципа, но той се повреди от студа и снегът нахлу през отвора. Студът прониза бедрата, пениса му, оръжието, което бе поискал да скрие на топло. Той се долепи до Леонова, притисна я до корема си, като щит, като укрепление срещу бурята. Обгърна я с ръце и постави длани върху нейните на лоста за управление. Вятърът опитваше да ги отклони от пътя им и да ги запрати неизвестно къде, далеч от всичко. Далеч от всичко не се измерваше с километри. Няколко метра бяха достатъчни, за да се загубят в бурята, която бушуваше безспирно, без ограничения и без посока и бе навсякъде. Можеха да замръзнат на десет крачки от вратата.

Все още не виждаха вратата на асансьора. Дали беше наблизо, или отпред, скрита от снежната виелица? Или пък я бяха пропуснали и електрокарът се движеше към смъртоносната пустиня, която започваше на всяка крачка?

Изведнъж Хувър реши, че са отминали целта си и че ако продължат дори и съвсем малко, са загубени. Той натисна ръцете на Леонова и се насочи напред.

Вятърът навлезе под електрокара и го повдигна. Бъчвите с бира и коремът на Хувър го преобърнаха. Уплашената Леонова изпусна лоста. Усети, че вятърът я отнася, и извика. Хувър я сграбчи и я притисна до себе си. Изоставеният електрокар се преобърна. Две бъчви с бира изчезнаха, търкаляйки се в снежната вихрушка. Вятърът отново пъхна рамене под стъписаното возило, отново го повдигна и го преобърна. Хувър се изтърколи на леда, стиснал Леонова в ръце. Бъчва с бира мина на няколко сантиметра от черепа му. Разтърсеният и преобърнат електрокар отлетя като листо. Вятърът търкаляше Хувър и Леонова. Внезапно се блъснаха в нещо, което отекна. Бе голяма червена вертикална повърхност. Вратата на асансьора.

 

 

В асансьора имаше отопление. Снегът и ледът, които бяха навлезли във всички гънки на дрехите им, се стопиха. Леонова свали ръкавиците си. Ръцете й бяха топли. Хувър духаше в своите. Бяха неподвижни и синкави. Не усещаше ушите и носа си. А след няколко минути трябваше да действа. Нямаше да може.

— Обърнете се — каза той.

— Защо?

— Обърнете се, по дяволите! Защо винаги трябва да спорите?

Тя почервеня от гняв, за малко да откаже, но после се подчини, стискайки зъби. Той се обърна с гръб към нея, успя да бръкне с две ръце в слипа си, хвана пистолета и го извади. Но той се изплъзна и падна. Леонова подскочи.

— Не се обръщайте!

Пъхна в панталона пешовете на ризата си, хвана плъзгача на ципа с две ръце. Дръпна го нагоре. Изпусна го. Започна отново, после пак и пак, като всеки път затваряше част от ципа. Най-сетне можеше да се покаже. Погледна индикатора за слизане. Намираха се на 980 метра дълбочина. Скоро щяха да пристигнат.

— Вдигнете пистолета! — каза той. — Аз не мога.

Тя тревожно се обърна към него.

— Ръцете ви…?

— Ръцете после! Нямаме време!… Вдигнете това нещо!… Можете ли да си служите с него?

— За кого ме мислите?

Тя боравеше отлично с огнестрелно оръжие. Пистолетът бе полуавтоматично, с голям калибър, оръжие на професионален убиец.

— Освободете предпазителя.

— Мислите, че…?

— Нищо не мисля… Боя се… Всичко може би ще зависи от една десета от секундата.

Асансьорът спря. Вратата се отвори.

Хийт и Шанга бяха на пост при мините. Уплашени, гледаха как от кабината излизат Хувър, мокър, рошав, с длани, висящи като неподвижни пакети, и Леонова, размахваща огромен черен пистолет.

— Какво има? — попита Хийт.

— Нямам време…! Свържете ме със залата, бързо!

Хийт вече бе възвърнал флегматичността си. Обади се в залата за реанимация.

— Господин Хувър и госпожица Леонова искат да влязат в…

— Чакайте! — извика Хувър.

Опита да вземе слушалката, но дланта му бе като пакет памук и я изпусна. Леонова я взе и я поднесе пред устата му.

— Ало! Тук е Хувър. Кой е насреща?

— Моисов — отговори нечий глас на френски.

— Отговорете! Жив ли е Кобан?

— Да. Жив е. Разбира се.

— Не го изпускайте от очи! Наблюдавайте всички! Всеки да следи съседа си! Наблюдавайте Кобан! НЯКОЙ ИСКА ДА ГО УБИЕ!…

— Но…

— Мога да имам доверие само във вас. Дайте ми Форстър.

Повтори тревожните си думи на Форстър, след това на Льобо:

— НЯКОЙ ЩЕ УБИЕ КОБАН! Не позволявайте на никого да го доближи! КОЙТО И ДА Е!

Добави:

— Какво става в Яйцето? Какво виждате на екрана?

— Нищо — каза Льобо.

— Нищо? Как така нищо?

— Камерата е повредена.

— Повредена ли? Друг път! Деактивирайте мините! Бързо!

Леонова върна слушалката на Хийт. Червеният индикатор угасна, минното поле бе деактивирано. Но Хувър се опасяваше. Вдигна крак и протегна ботуша си към Шанга с непринудеността, получена от двайсет поколения робовладелци.

— Дръпни ми ботуша, хлапе!

Шанга подскочи и се отдръпна назад. Леонова избухна.

— Сега не е моментът да се чувствате негър! — извика тя.

Остави пистолета, хвана ботуша с две ръце и го дръпна.

Вече не се мъчеше да разбира, имаше пълно доверие на Хувър и знаеше какво значение има всяка секунда.

— Мерси, сестричке. Всички да залегнат.

Той пръв даде пример. Уплашеният Шанга веднага го последва. Хийт също, но с изражението, че не му подражава. Коленичила, Леонова продължаваше да държи ботуша.

— Хвърли го в дупката!

Дупката бе отворът на стълбището, което свързваше дъното на Кладенеца с входа на Сферата. Мините бяха под стъпалата. Леонова хвърли ботуша. Нищо не се случи.

— Отиваме — каза Хувър. — Свали ми другия и свали и твоите. Трябва да сме тихи като снега. Хийт, няма да пускате никого, чувате ли? Никого.

— Но какво…

— След малко…

Като разпери ръце встрани, за да не усеща болезнения допир на дланите си до тялото му, той вече бе поел по стълбата, последван от Леонова.

 

 

В Яйцето имаше двама мъже: един легнал и един изправен. В гърдите на легналия бе забит нож и кръвта му бе направил на пода малка локва във форма на „балон“ от комикс. Изправеният мъж носеше маска за заваряване, която скриваше лицето му и тежеше на раменете му. Държеше плазер и бе насочил огнения стълб към гравираната стена. Златото се топеше и течеше.

Леонова държеше пистолета в дясната си ръка. Уплаши се, че не го държи достатъчно здраво. Взе го с двете ръце и стреля.

Първите три куршума отнесоха плазера от ръцете на мъжа, а четвъртият счупи китката му и почти сряза ръката му. Ударът го събори на земята и пламъкът на плазера изгори крака му. Нададе страшен вой. Хувър се втурна и с лакът изключи тока.

Мъжът, прободен с нож в гърдите, бе Хой-То.

Мъжът с маската бе Лукос. Хувър и Леонова го бяха разпознали, щом го видяха. В EPI нямаше друг мъж с неговия ръст. С крак Хувър свали маската му и откри потното му лице с побелели очи. От силната болка на изпепеления си крак колосът бе припаднал.

 

 

— Симон, вие сте му приятел, опитайте…

Симон опита. Наведе се над Лукос, легнал в една стая в лечебницата, и го помоли да му каже как да се деактивират мините в Преводачката, за кого бе извършил тази лудост и дали има съучастници. Лукос не отговаряше.

Откак бе дошъл на себе си, той бе разпитван от Хувър, Еволи, Хенкел, Хийт и Леонова. Твърдеше единствено, че мините ще избухнат и ако ги докоснат, и ако не ги докоснат. Но отказа да каже кога и не пожела да отговори на никакъв друг въпрос. Наведен над него, Симон наблюдаваше това интелигентно едро лице, тези черни очи, които го гледаха без страх, без срам и без самодоволство.

— Защо, Лукос? Защо направи това…

Лукос го гледаше и не отговаряше.

— Не е за пари, нали? Не си фанатик. Тогава?

Лукос не отговаряше.

Симон му припомни битката с времето, която бяха водили двамата, но Лукос бе ръководил, за да разберат трите думи, които щяха да спасят Елеа. Именно Лукос бе извършил тази изнурителна гениална работа, бе проявил напълно безкористна преданост. Как е могъл след това да убие човек и да заговорничи срещу останалите? Как? Защо? За кого?

Лукос гледаше Симон и не отговаряше.

— Губим време — каза Хувър. — Направете му една инжекция с пентотал. Ще каже всичко, което знае, съвсем кротко и без да страда.

Симон се изправи. В момента, когато щеше да се отдалечи, Лукос със здравата си ръка, силна колкото на четирима мъже, го сграбчи и го събори на леглото, измъкна пистолета му от колана, допря дулото до слепоочието си и стреля. Горната част на черепа му се разтвори, мозъкът му избликна като розов сноп и очерта неравно овално петно на стената. Лукос бе намерил начин да мълчи въпреки пентотала.

 

 

След драматични разисквания ръководството на EPI 1 реши въпреки нежеланието си да помоли Международните сили, разположени в крайбрежните води, да издирят, пленят или унищожат това, което бе приело тайното предаване. Въпреки че техните плавателни съдове бяха твърде далеч, за да приемат изображенията, бе вероятно някакъв таен обект да се е отделил от тях и да се е приближил на достатъчно разстояние, за да улови емисията.

Вероятно. Но не съвсем сигурно. Малка подводница или амфибия въздух — вода биха могли да се промъкнат през мрежата за наблюдение. Но дори ако ставаше дума за обект на Международните сили, само те биха могли да го открият. Трябваше да се разчита на междудържавното съперничество, което щеше да засили старанието и взаимния контрол.

Рошфу разговаря по радиото с адмирал Хюстън, който бе дежурен. Диалогът им бе труден и комичен поради намесата на магнитната буря, която съпътстваше стихията с хихикането си. В края на краищата Хюстън разбра и вдигна по тревога цялата авиация и флота. Но авиацията не можеше нищо да направи в подобна виелица. Самолетоносачите бяха покрити с леден пласт, цялото им оборудване бе заледено. „Нептун 1“ се бе потопил и в никакъв случай не можеше да изплава на повърхността. Силно разтревожен, Хюстън разбра, че разполага единствено с глутницата съветски подводници. Ако Лукос е работил за тях, щеше да е смешно да изпрати точно тях по следите на помощниците му! Ами ако е работил за нас, ако Лукос е бил агент на ФБР без знанието на Пентагона? Нямаше ли да е ужасно да използва руските полицейски кучета срещу хората, които бранят Запада и цивилизацията?

Ами ако е работил за китайците? За индийците? За негрите? За евреите? За турците? Ако, ако…

Колкото и висок да е чинът на един военен, той винаги има възможност да се облегне на дисциплината. Хюстън престана да си задава въпроси и приложи предвидения план. Събуди колегата си, руския адмирал Волтов, и го информира за ситуацията. Волтов не се поколеба нито за миг. Незабавно обяви тревога. Двайсет и трите атомни подводници и техните сто и петнайсет патрулиращи катера потеглиха на юг, доближиха бреговете до разумната граница и покриха всеки метър скала или лед с мрежа от радиолокационни вълни. На разстояние хиляда и петстотин километра не можеше да им убегне дори помръдването на сардина.

Снежната буря утихна. Вятърът духаше все така силно, но облаците и снегът изчезнаха от синьото небе. „Нептун 1“ получи заповед да влезе в действие. Той изплава, разбивайки леда. Първите два хеликоптера паднаха в морето, още преди да разтворят перките на витлото си. Германският адмирал Венц, капитан на „Нептун 1“, използва най-силното си оръжие: два ракетоплана, сгушени в гнездата си. Бяха снабдени с броеница от миниатюрни водородни бомби и със стереоскопична камера. Врязаха се във вятъра като куршуми. Камерите изпращаха до приемателите на „Нептун 1“ две ленти с цветни и релефни изображения.

Целият Генерален щаб на „Нептун“ се намираше в залата за наблюдение. Хюстън и Волтов бяха рискували живота си, за да дойдат и да наблюдават. Но те, както и останалите присъстващи офицери, не бяха способни да разпознаят каквото и да е в образите, преминаващи върху левия и десния екран, и да направят разликата между императорски пингвин и бременен кит. Електронните детектори обаче го правеха. И ето че изведнъж две бели стрелки се показаха на десния екран. Две стрелки под прав ъгъл се събираха в една точка, движеха се с нея и с изображението от лявата към дясната страна на екрана.

— Стоп! — провикна се Венц. — Увеличете максимално!

На масата пред него светна хоризонтален екран. Адмиралът долепи лицето си до окуляра на стереоскопа. Видя как към него се носи парче от брега и бързо нараства. Видя на дъното на малък залив под няколко метра светла бълбукаща вода овален предмет, който бе твърде правилен и неподвижен, за да бъде риба.

 

 

В малката подводница двамата мъже, долепени един до друг, се задъхваха във влажната миризма на пот и урина. Никой не бе предвидил съд за естествените им нужди. Трябваше да се стискат. Не бяха успели заради бурята, която от дванайсет часа ги задържаше под пет метра вода. За да излязат от заливчето, трябваше да преминат над двуметрова дълбочина. Да изплават и само да преминат. Но при силния вятър това бе рисковано и шансът за успех бе като да хвърлиш монета и тя да падне на ръба си. Дори скрита в това затънтено ъгълче от бреговата линия, малката подводница не бе предпазена. Удряше се в скалите, в дъното, скърцаше, стенеше. Скъпоценният приемател, записал тайните на Преводачката, заемаше една трета от вместимостта на подводната лодка. Двамата мъже седяха един върху друг: единият следеше управлението, а другият, седнал на раменете му, боравеше с приемателя. Не можеха да се завъртят настрани. Гърлата им бяха пресъхнали от жажда, комбинезоните им бяха подгизнали от пот, урината щипеше бедрата им. Кислородната бутилка леко свистеше. Имаха кислород за още два часа. Решиха да излязат от това безизходно положение на всяка цена.

В реанимационната зала лекарите и сестрите се доближаваха до леглото на Кобан по двама, като всеки следеше другия.

В Яйцето пламъците на плазера бяха нанесли значителни щети. Текстът на Трактата беше почти напълно изчезнал. Бяха останали само няколко откъса. Може би достатъчно, за да позволят на някой гениален математик да разчете уравнението на Зоран. Може би. А може би не.

 

 

Нямаше сапьор на борда на нито един плавателен съд на Международните сили. Със спътника „Трио“ бе изпратен призив към специалистите от руската, американската и европейската армия. Три самолета с най-добрите сапьори се насочиха към EPI. Идваха от другото полукълбо с максимална скорост. Не можеха да кацнат на пистата на EPI, а трябваше да спрат в Сидни и да се прехвърлят на по-малки апарати. Дори и на тях снежната буря създаваше ужасни трудности. Може би щяха да кацнат, а може би не. След колко време? След много време. Твърде много време.

Главният инженер на атомния реактор, който доставяше енергия и светлина на базата, се казваше Максуел. Беше на трийсет и една години и имаше сива коса. Пиеше само вода. Американска вода, която идваше замразена в блокове от по двайсет и пет либри: САЩ изпращаха на полюса стерилизиран лед, обогатен с витамини, флуор, олигоелементи и много малко тонизиращо вещество. Максуел и останалите американци в EPI консумираха големи количества от тази вода като напитка и за миене на зъбите. За външната си хигиена ползваха водата от стопения полярен лед. Максуел бе висок метър и деветдесет и тежеше шейсет и девет кила. Ходеше изправен и гледаше другите хора от горе надолу през бифокалните си очила без никакво презрение въпреки по-ниския им ръст. Държаха особено на неговото мнение, защото говореше рядко.

Той отиде при Хийт, който бе придружил Лукос в Европа за покупката на оръжие, и го разпита непринудено за мощността на мините, поставени в Преводачката. Хийт не знаеше нищо, защото Лукос бе сключил сделка с някакъв белгийски трафикант. Но Лукос бе казал, че всяка от тези мини съдържала три кила PNK.

Максуел подсвирна. Познаваше новото американско взривно вещество. Десет пъти по-мощно от TNT. Три бомби са равни на девет кила PNK или на девет тона TNT. Ако бомба от девет тона избухне в Преводачката, какво ще стане с атомния реактор въпреки бетонния му кожух и стотиците метри лед? По принцип под ледения щит бетонът би трябвало да издържи, но имаше риск ударната вълна да наруши конструкцията на реактора, да взриви връзките, да го напука, да доведе до изпускане на радиоактивни вещества и дори до неконтролируема реакция на урана…

— Трябва да евакуираме EPI 2 и EPI 3 — тихо каза Максуел… — Би било по-разумно да евакуираме цялата база.

След няколко минути сирените за спешна тревога, които никога не бяха функционирали, нададоха вой и в трите EPI. Всички телефонни постове и всички предаватели, всички слушалки на всички езици произнесоха една и съща команда: „Спешна евакуация. Пригответе се незабавно за евакуация“.

Да се нареди, да се подготви: и това вече бе нещо. Но КАК да стане евакуацията?

 

 

Бурята продължаваше. Небето бе ясно като око. Вятърът духаше с 220 километра в час, но вече отнасяше сняг само на повърхността заедно с всичко, което можеше да събере и да превърне в ледени снаряди.

Льобо, който бе излязъл от реанимационната само преди час и тъкмо бе заспал, беше събуден от Хенкел, който му обясни ситуацията. Разчорлен, капнал от умора, той телефонира в залата. Обади се Моисов, който ругаеше на руски и повтаряше на френски:

— Невъзможно! Знаете много добре! Какво искате от мен? Невъзможно!

Да, Льобо знаеше много добре. Да евакуират Кобан. Невъзможно. Ако в сегашното му състояние го извадят от реанимационния блок, ще го убият. Все едно да му прережат гърлото.

Хиляда метра лед можеха да го предпазят от всяка експлозия, но ако инсталациите на повърхността бъдат взривени, след десет минути той ще загине.

Моисов и Льобо едновременно помислиха едно и също нещо. Една и съща дума дойде на езика им: кръвопреливане. Можеха да опитат. Пробите с кръвта на Елеа бяха положителни.

Виждайки, че състоянието на Кобан се стабилизира, а после бавно се подобрява, лекарите бяха решили да пристъпят към тази операция само при внезапно влошаване или спешна необходимост. Сега ставаше дума за спешна необходимост. Ако направеха веднага операцията, след около час Кобан можеше да бъде транспортиран.

— А ако реакторът гръмне преди това? — извика Моисов. — Мините може да избухнат веднага, след няколко секунди.

— Ами, по дяволите, нека избухват! — изкрещя Льобо. — Отивам при малката. Трябва да се съгласи.

Заедно с останалите реаниматори той спеше в лечебницата. Няколко крачки го деляха от стаята на Елеа.

Изплашената сестра приготвяше багажа си. Три разтворени куфара на двете легла, разхвърляни предмети, дрехи и бельо, които тя взимаше, оставяше, хвърляше, трупаше с треперещи ръце. Стенейки.

Симон казваше на Елеа:

— Още по-добре! Чудовищно бе да ви държим тук. Най-сетне ще видите нашия свят. Не е само купища лед като тук. Не твърдя, че е рай, но…

— Рай?

— Раят е… много е дълго и трудно за обяснение, пък и не е абсолютно сигурно, безспорно не е това…

— Не разбирам.

— И аз. Никой не разбира. Не мислете повече за това. Не ви водя в рая, а в Париж. Париж! Да казват каквото си искат, но аз ще ви отведа в Париж! Той е…

Не мислеше за опасността. Не вярваше в нея. Знаеше само, че ще отведе Елеа далеч от ледения й гроб в живия свят. Идеше му да запее. Говореше за Париж с жестове като танцьор.

— Той е… той е… Ще видите какво е Париж… Цветя има само зад витрините, но ще видите и рокли цветя, шапки цветя, градините на бутиците, навсякъде по всички улици, цветя от чорапи, найлонови, жълти, оранжеви, сини, обувки с цветовете на дъгата, рокли маргаритки, които гадаят: „обича ме: малко, много, страстно, никога, съвсем не, никога, никога“, ще видите най-красивата градина на света, създадена за жената, тя влиза, избира, самата тя е цвете, цвете, украсено с други цветя, това е чудото Париж и аз ще ви отведа там!…

— Не разбирам.

— Не трябва да разбирате, трябва да видите. Париж ще ви излекува. ПАРИЖ ЩЕ ВИ ИЗЛЕКУВА ОТ МИНАЛОТО!

Точно в този момент влезе Льобо.

— Съгласна ли сте — попита той Елеа — да дадете малко от вашата кръв на Кобан? Само вие можете да го спасите. Не е страшно, не боли. Ако приемете, ще можем да го транспортираме. Ако откажете, той ще умре. Взимането на кръв е безопасно и няма да ви причини болка…

Симон избухна. В никакъв случай! Той е категорично против! Това е чудовищно! Не му пука за Кобан, да мре! Нито една капка кръв, нито една изгубена минута, Елеа ще замине с първия хеликоптер, с първия самолет, с първото нещо, с първото! Тя изобщо не трябва да е тук, няма да слезе отново в Кладенеца, вие сте чудовища, нямате сърце, нямате нищо, вие сте едни касапи…

— Съгласна съм — каза Елеа.

Лицето й бе сериозно. Размисли няколко минути, но мозъкът й работеше по-бързо от днешните бавни мозъци. Бе размислила и решила. Прие да даде кръв на Кобан, на мъжа, който я бе разделил от Пайкан и я бе захвърлил на другия край на вечността в един див и безумен свят. Бе съгласна.

 

 

Двамата мъже седят в малката подводна лодка, качени един върху друг, като главата на единия е пъхната между краката на другия, между потните, миризливи крака; дели ги тъканта на камуфлажното облекло, с метални нишки, подплатени с мека, приятна, еластична пяна от поли-нещо си, но от която се потят ужасно; двамата мъже, затворени в потта и урината си, с изприщена кожа, с възпалени от миризмата ноздри, са готови на всичко. Ако останат там, след свършването на кислорода няма как да потеглят, нито да се потопят. Ще ги хванат. Немислимо, ужасно е да кажем всичко, да признаем, чудовищно е. Ако откажем, инжектират пентотал. Дори без пентотал ще ни накарат да говорим, като смачкат с тока на обувката пръстите на краката ни, може да викаме, да обиждаме, но не можем вечно да не говорим, те слушат, разбират откъде идваме, знаят.

Трябва да тръгнат.

Имат кислород за два часа. Пет смъртоносни минути, за да преминат. Остават един час и петдесет и пет минути, прекарани под водата. Малък, нищожен шанс. Или голямата подводница ни поглъща. Или големият самолет ни улучва. Спасени сме, ако ни подминат, ако бурята спре и успеем да продължим по повърхността. Няма друга възможност. Потегляме…

Потеглиха. Една вълна ги заби в скалата. Паднаха и отскочиха, удряйки се в отсрещната скала. Ударът бе такъв, че мъжът, който бе обърнал главата си назад, загуби четири долни резеца. Изрева от болка, изплю зъбите и кръвта си. Другият не чуваше нищо. В бинокъла си виждаше развихрилия се ужас. Вятърът изтръгваше морската вода и я изхвърляше, побеляла, към синьото небе. Когато тя се изля обратно, той вкопчи ръце в скоростния лост. Задната част на стоманеното вретено изригна огромна огнена струя и се понесе напред, тласкано от собствената си енергия.

Но струята не бе права. Ударите бяха повредили двигателната установка. Струята се отклоняваше наляво и се въртеше като тирбушон. Подводницата също започна да се върти и усуква като фитил, притискайки двамата мъже до стените, после зави на сто градуса и се заби в ледена стена. Вряза се в нея на дълбочина един метър, рухна върху леда и го взриви. Вятърът и морето отнесоха в червена пяна метални отломки и парчета плът.

Камерите на двата ракетоплана регистрираха и предадоха образи на сблъсъка и на разпилените останки.

 

 

Базата гъмжеше като мравуняк. Учените, техниците, готвачите, чистачите, сестрите, камериерките бяха нахвърлили набързо най-ценните си вещи в куфарите и напускаха EPI 2 и EPI 3. Снегомобилите ги посрещаха на изхода и ги транспортираха до входовете на EPI 1. В центъра на ледената планина те си поемаха дъх, успокояваха се и се чувстваха защитени. Мислеха, че са…

Максуел знаеше, че не е така. Дори ако реакторът не избухнеше, а бе само пукнат и започнеше да изригва своите смъртоносни течности и газове, вятърът щеше да ги отнесе, покривайки всичко наоколо чак до ледената планина, която щеше да спре хоризонталното им движение и да ги всмуче. Тук вятърът духаше по-силно или по-слабо, но винаги в една и съща посока. От центъра на Континента към брега. От EPI 2 към EPI 1. Неизменно. Никой нямаше да успее да излезе от галериите в планината. Радиацията бързо щеше да нахлуе през вентилационната система, която всмукваше въздух през двайсет и три шахти. Тя щеше да всмуче и всички боклуци, изхвърлени от изтърбушения реактор.

Максуел спокойно повтори:

— Много е просто. Трябва да евакуираме…

Как? Нито един хеликоптер не можеше да излети. Снегомобилите евентуално можеха да потеглят в бурята. Имаха седемнайсет. Три бяха нужни за Кобан, Елеа и екипите от реаниматори.

— По-скоро четири. И пак ще им е тясно.

— Още по-добре, ще се топлят.

— Остават тринайсет.

— Лошо число.

— Не говорете глупости…

— Тринайсет или да приемем четиринайсет по десет души във всеки…

— Ще качим по двайсет!

— Добре, двайсет. Двайсет по четиринайсет прави… колко прави?

— Двеста и осемдесет…

— На базата има хиляда седемстотин четирийсет и девет души. Това прави колко курса? Хиляда седемстотин четирийсет и девет, делено на 280…

— Седем или осем курса, да приемем десет.

— Добре, може да стане. Организираме конвой, снегомобилите отвеждат пътниците и се връщат да вземат други…

— И къде ги отвеждат?

— Как къде?

— Най-близкото място е станцията Скот. На разстояние шестстотин километра. Ако няма проблеми, ще пристигнат за две седмици. А ако ги отведат вън от станцията, ще замръзнат за три минути. Освен ако вятърът не утихне…

— И тогава?

— Тогава… Ще чакаме и ще видим…

— Ще чакаме! Ще чакаме! Когато онова нещо може да се взриви!

— Кой знае?

— Как така кой знае?

— Кой е казал, че мините ще се взривят дори ако не ги докоснем? Лукос? Какво доказва, че е вярно? Може би ще избухнат само ако ги пипаме. Ами да не ги пипаме! И дори ако избухнат, какво ни доказва, че реакторът ще бъде повреден? Максуел, можете ли да го потвърдите?

— В никакъв случай. Мога да потвърдя единствено, че се страхувам. И мисля, че трябва да се евакуираме.

— Реакторът ви може изобщо да не помръдне. Нищо ли не можете да направите? Да го покриете? Да махнете урана? Да изключите проводниците? Да направите нещо, по дяволите!

Максуел погледна Рошфу като човек, когото са попитали дали може ей така от стола си да се изплюе на Луната.

— Добре, добре… не можете, така и предполагах, реакторът си е реактор… Ами тогава да чакаме… Затишието… Сапьорите… Сапьорите със сигурност ще дойдат… Но затишието…

— И къде са тези сапьори, дявол да го вземе…

— На разстояние три часа. Обаче как ще кацнат?

— Каква е прогнозата за времето?

— Прогнозата за времето зависи от нас. Ако ние й съобщим, че вятърът ще утихне, тя ще ни каже, че времето ще се подобри…

 

 

Легнала до увития мъж, Елеа чакаше, спокойна със затворени очи. Лявата й ръка беше гола, свивката на ръката на мъжа също бе оголена. Парчето кожа бе покрито с червени следи от изгаряне, които вече зарастваха.

Всички бяха там: четиримата реаниматори, асистентите, техниците, сестрите и Симон. Никой не бе и помислил да се скрие в ледената планина. Ако мините и реакторът избухнеха, какво щеше да стане с входа на Кладенеца? Дали щяха да успеят да излязат? Дори не мислеха за това. Бяха дошли от всички краища на света, за да съживят мъжа и жената, бяха успели с жената и опитваха последната възможност да спасят мъжа, без да знаят с какво време разполагат. Може би с няколко минути, не знаеха, трябваше да използват всяка секунда и да не провалят нищо с бързане. Времето ги свързваше с Кобан за успех или провал, а може би за смърт.

— Внимание! — каза Форстър. — Елеа, отпуснете се, ще ви убода леко, няма да ви заболи.

Намаза свивката на ръката й с памук, напоен с етер, и заби кухата игла във вената, издута от турникета. Елеа не потрепна. Форстър махна турникета. Моисов включи апарата за кръвопреливане. Кръвта на Елеа, алена, почти златиста, протече в пластмасовата тръбичка. Симон потръпна и усети как кожата му настръхва. Краката му омекнаха, ушите му забучаха и всичко пред него побеля. Направи върховно усилие да остане прав и да не падне. Постепенно очите му отново започнаха да виждат цветове, сърцето му възвърна ритъма си.

Високоговорителят се прокашля и каза на френски:

— Говори Рошфу. Добра новина: вятърът стихва. Скорост 202 километра в час. Докъде стигнахте?

— Започваме — каза Льобо. — Кобан ще получи първите капки кръв след няколко секунди.

Докато отговаряше, той откри слепоочията на мъжа мумия, внимателно почисти изгорената кожа и сложи на главата му златния обръч. Дълбоките изгаряния по кожата на главата и по тила затрудняваха поставянето на електродите на енцефалографа и показанията нямаше да бъдат точни. Двата златни обръча можеха да го заместят, ако с приемащия обръч работеше лекар.

— Ще разберете кога мозъкът е започнал да функционира наново — каза Льобо. — Подсъзнанието ще се събуди преди съзнанието, и то в най-елементарната и най-неподвижна форма: паметта. Сънят преди събуждането ще се появи после. Щом видите някакъв образ, кажете!

Симон седна на железния стол. Преди да спусне челната пластина над клепките си, погледна Елеа.

Тя бе отворила очи и го гледаше. И в очите й имаше някакво послание, топлина, желание за общуване, каквито той никога не бе виждал в тях. Не беше съжаление, а съчувствие. Да, точно така. Съжалението може да бъде равнодушно и дори да съпътства омразата. Съчувствието изисква някакъв вид любов. Тя сякаш искаше да го ободри, да му каже, че не е страшно, че ще се излекува. Защо такъв поглед в такъв момент?

— Е? — сърдито попита Льобо.

Последният образ, който Симон видя, бе ръката на Елеа, красива като цвете, разтворена като птица: тя докосна машината за ядене, поставена до нея, за да може да подкрепи силите си.

След това не видя нищо освен тъмнината на затвореното си зрително поле, която не бе мрак, а заспала светлина.

— Е? — повтори Льобо.

— Нищо — каза Симон.

— Вятърът се движи със скорост 190 километра в час — каза високоговорителят. — Ако спадне още, започваме евакуацията. Докъде стигнахте?

— Бъдете така добри да не ни прекъсвате — каза Моисов.

— Нищо — каза Симон.

— Пулс?

— Трийсет и един.

— Температура?

— 34,7 градуса.

— Нищо — каза Симон.

 

 

Първият хеликоптер, натоварен с жените от експедицията, отлетя. Скоростта на вятъра не надвишаваше 150 километра в час и понякога падаше до 120. В същото време друг хеликоптер отлетя от базата Скот, за да прибере пътниците от снегомобилите, стигнали до средата на пътя. Двата апарата имаха среща на един ледник, разположен в заслонена долина, перпендикулярна на вятъра. Но базата Скот не можеше да приеме толкова хора. Всички плавателни съдове на Международните сили, способни да се доближат до бреговете, без да се изложат на опасност, потеглиха към континента. От американските самолетоносачи и „Нептун 1“ излетяха самолети, които се насочиха към EPI. Три руски товарни подводници с хеликоптери на борда изплаваха недалеч от базата Скот. Четвъртата, докато се изкачваше, бе срязана на две от подводната част на айсберг. Атомният й реактор с бетонен кожух бавно потъна в спокойната тиня на морските дълбочини. Няколко удавници се издигнаха на повърхността заедно с останките, бяха разлюлени от вълните и на свой ред потънаха, натежали от вода.

— Пулс четирийсет и един.

— Температура 35 градуса.

— Нищо — каза Симон.

 

 

Първият екип сапьори кацна в Сидни и потегли наново. Бяха най-добрите. Англичани.

 

 

— Готово! — извика Симон. — Виждам образи.

В едното му ухо отекна гневният глас на Моисов, а в другото — гласът на Преводачката, която му превеждаше да не вика. Едновременно с това вътре в главата си чуваше глухо боботене, взривове и тихи гласове, сякаш обвити в мъгла, в памук. Тези звуци идваха директно от мозъка му без намесата на слуховите нерви.

Образите бяха неясни, разтапяха се и постоянно се деформираха, сякаш ги виждаше през вода с налято в нея мляко. Но тъй като вече бе виждал местата, които изобразяваха, те му бяха познати. Виждаше Убежището и центъра на Убежището: Яйцето.

Опита се да каже какво вижда със силен и спокоен глас.

— Не ми пука какво виждате! — каза Моисов. — Кажете само: „неясно“, „неясно“ и „ясно“, когато образът е ясен. След това замълчете до появата на съня. Когато картината стане нереална, абсурдна, вече не става дума за пасивна, а за обезумяла памет: това е сънят. Ще дойде непосредствено преди събуждането. Съобщете. Разбрахте ли?

— Да.

— Казвате: „неясно“, после „ясно“, после „сън“. Това стига? Разбрахте ли?

— Разбрах — каза Симон.

След няколко секунди се обади:

— Ясно…

Виждаше и чуваше ясно. Не разбираше, защото нямаше връзка между Преводачката, включена между двата златни обръча, и двамата мъже, които говореха на гондавски. Но нямаше нужда да разбира. Беше ясно.

На преден план се виждаха голата Елеа, легнала на постамента с маска на лицето, Пайкан, който се бе навел над нея, и Кобан, който го тупаше по рамото и му казваше, че е време да тръгва. Пайкан се обръщаше към Кобан и го отблъскваше. Отново се навеждаше над Елеа и нежно докосваше с устни дланта й, пръстите й, продълговати листенца, спокойни, златисти, бледи, бяла лилия и тъмночервена роза, целуваше зърната на гърдите й, успокоени и кротки, сладки под устните му като… нито едно от чудесата на света не е толкова сладко, нежно и топло… после поставяше буза на копринената кожа на корема й, над дискретното златисто храстче, толкова прибрано и съвършено… в света на чудесата нито едно чудо не бе толкова дискретно и точно по мярка и цвят, точно на мястото си и нежно, създадено за ръката му, която го покри, и то се сгуши в дланта му добродушно като агне, като дете. И тогава Пайкан започна да плаче и сълзите му протекоха по златистата коприна на корема, а глухите удари на войната, който разравяха земята около Убежището, нахълтваха през отворената врата, стигаха до него, ала той не ги чуваше.

Кобан отново се приближи, каза му нещо и му показа стълбата, но Пайкан не чуваше.

Кобан го сграбчи под мишниците и го вдигна, посочвайки му на тавана на Яйцето чудовищния образ на Оръжието. То изпълваше тъмното пространство и разтваряше нови и нови листа, които скриваха звездите. Грохотът на войната изпълваше Яйцето като тътен на торнадо. Бучеше непрекъснато, яростно обкръжаваше Яйцето и Сферата и си проправяше път към тях през земята, превърната в огнен прах. Време беше, време беше, време беше да затворят Убежището. Кобан изблъскваше Пайкан към златната стълба. Пайкан го удари по ръката и се освободи. Вдигна лявата си ръка пред гърдите и с палеца дръпна камъка на пръстена. Ключът. Ключът можеше да се отваря. Пирамидата се въртеше около едната си стена. В главата на Симон се появи едър план на отворения пръстен. И в отворената основа, в малка правоъгълна вдлъбнатина, той видя черното зърно. Хапче. Черно. Черното зърно. Зърното на смъртта.

Едрият план бе отнесен от ръката на Кобан, който избутваше Пайкан към златната стълба. Ръката му блъсна лакътя на Пайкан, хапчето изскочи от скривалището си, придоби огромни размери в главата на Симон, запълни цялото му вътрешно зрително поле, падна и стана мъничко, незабележимо, загуби се и изчезна.

Пайкан, лишен от Елеа, лишен от смъртта си, Пайкан, достигнал края на отчаянието, избухна в необуздана ярост, замахна с длан като с брадва и удари с едната, после с другата ръка, с двата юмрука, после с глава. Кобан се строполи.

Яростният грохот на войната се превърна във вой. Пайкан вдигна глава. Вратата на Яйцето бе отворена, а на върха на Сферата входът също бе отворен. От другата страна на златната дупка се носеха пламъци. Сражаваха се в лабораторията. Трябваше да затвори Убежището, да спаси Елеа. Кобан й бе обяснил как функционира Убежището и цялата памет на Елеа бе преминала в паметта на Пайкан. Знаеше как да затвори златната врата.

Той се втурна по стълбата лек, разярен, ръмжащ като тигър. Когато стигна последните стъпала, видя един енизорайски воин, който влезе през вратата. Стреля. Червеният воин го забеляза и стреля почти в същото време. Забави се с една нищожна част от секундата. Прибавяна към всеки ден в продължение на хиляди векове, тя не би удължила годината с една секунда. Но бе достатъчна, за да спаси Пайкан. Оръжието на червения воин излъчваше чиста топлинна енергия. Тотална топлина. Ала когато той натисна спусъка, пръстът му като мек парцал летеше назад заедно с раздробеното му тяло. Въздухът около Пайкан пламна и веднага угасна. Миглите, веждите, косата, дрехите му бяха изчезнали. Още една хилядна от секундата и от него нямаше да остане нищо, дори следа от пепел. Болката още не бе достигнала до мозъка му и той удари с юмрук устройството за затваряне на вратата. После се строполи на стъпалата. Коридорът, пробит в триметровата стена, се затвори като око на птица.

Симон виждаше и чуваше. Чу страшната експлозия, предизвикана от затварянето на вратата, която взриви лабораториите и всичко около Убежището в радиус от няколко километра, отнасяйки и нападателите, и защитниците в лавата на стопените скали.

Чу гласовете на техниците и реаниматорите, които внезапно бяха станали тревожни.

— Пулс четирийсет…

— Температура 34,8 градуса.

— Кръвно налягане?

— 80 на 30, 80 на 20, 70 на 20, 60 на 10…

— Господи, какво става? Той се влошава. Отива си!

Това бе гласът на Льобо.

— Симон, виждате ли образи?

— Да.

— Ясни?

— Да…

Виждаше ясно как Пайкан, слязъл отново в Яйцето, се навежда над Кобан, разтърсва го, слуша сърцето му, разбира, че сърцето е спряло и че Кобан е мъртъв.

Виждаше как Пайкан гледа безжизненото тяло, гледа Елеа, повдига Кобан и го изхвърля вън от Яйцето… Виждаше, разбираше и изпита в главата си ужасна болка, изпратена от изгорялата кожа на Пайкан. Виждаше как Пайкан слиза по стъпалата, как, олюлявайки се, стига до празния постамент и ляга. Виждаше как зелена светкавица озарява Яйцето и как вратата почва бавно да се спуска, докато окаченият пръстен се появява под прозрачния под. Видя как Пайкан с последно усилие слага на лицето си металната маска.

Симон махна златния обръч и извика:

— Елеа!

Моисов го изруга на руски.

Льобо, разтревожен и ядосан, попита:

— Какво ви прихваща?

Симон не отговори. Виждаше…

Виждаше ръката на Елеа, красива като цвете, разтворена като птица, поставена върху машината за ядене…

… С отворения камък на пръстена, наклонената настрани златна пирамида и празната правоъгълна вдлъбнатина. Там, в това скривалище, вероятно се намираше Черното зърно, зърното на смъртта. Вече не беше там. Елеа го бе глътнала, докато слагаше в устата си топчетата храна, получени от машината.

Бе глътнала Черното зърно, за да отрови Кобан, давайки му отровената си кръв.

Но всъщност в този момент убиваше Пайкан.