Не съм романтичен юноша. Не съм и червендалесто животно, ръководено от стомаха и члена си. Аз съм разумно разумен, сантиментален и чувствен и съм способен да владея емоциите и инстинктите си. Бързо се научих да понасям гледката на най-интимния ти живот, успях да понеса сцената, когато онзи звяр легна върху теб и проникна в чудесата на тялото ти. Онова, което ме потресе, бе изразът на лицето ти.

Ти би могла и да не убиеш онзи мъж. Беше ти казал, че ще те изведе навън. Може би лъжеше, но ти не го уби, за да избягаш, а защото беше проникнал в теб и ти не можеше да го изтърпиш. Ти го уби от любов към Пайкан. Любов. Тази дума, която Преводачката използва, защото не намира еквивалент на вашата, не съществува във вашия език. Откак те видях как живееш с Пайкан, разбрах, че тя е недостатъчна. Ние казваме „обичам“ и това се отнася за жената, но също и за плода, който ядем, за вратовръзката, която сме си купили, а жените го употребяват за червилото си. При нас жената казва: „Той е мой“. Ти казваш обратното: „Аз съм на Пайкан“, а Пайкан казва: „Аз съм на Елеа“. Ти си негова, ти си част от него. Ще успея ли някога да те откъсна от него? Опитвам се да те заинтересувам с нашия свят, пуснах ти Моцарт и Бах, показах ти снимки от Париж, Ню Йорк, Бразилия. Разказвах ти историята на хората, поне тази, която познаваме и е нашето минало, толкова кратко в сравнение с огромната продължителност на твоя сън. Напразно. Слушаш, гледаш, но нищо не те интересува. Ти си зад стена. Не се докосваш до нашето време. Миналото те е последвало в съзнателната и несъзнателната част на паметта ти. Мислиш само как да се потопиш в него, да го намериш, да го преживееш наново. За теб то е настоящето.

Въздухоплан на Университета бе кацнал на площадката в Кулата. Охранителите, слезли от него, обискираха апартамента и обсерваторията. На терасата до коприненото дърво Кобан разговаряше с Пайкан. Бе му обяснил защо има нужда от Елеа и му каза, че е избягала.

— Унищожила е всичко, което й е попречило да премине: хора, врати, стени! Успях да проследя пътя й: излетяла е като снаряд на улицата, където е станала обикновена минувачка.

Охранителите прекъснаха Кобан и му казаха, че Елеа не се намира нито в апартамента, нито в Обсерваторията. Той им нареди да огледат терасата.

— Сигурен съм, че не е тук — каза той на Пайкан. — Знаела е, че ще дойда веднага. Но знам, че тя желае само едно нещо: да бъде с вас. Ще дойде или ще ви съобщи къде се намира, за да отидете при нея. Тогава ще я заловим. Неизбежно е. Но ще загубим много време. Ако ви се обади, убедете я, кажете й да се върне в Университета…

— Не — каза Пайкан.

Кобан го погледна сериозно и тъжно.

— Не сте гений, Пайкан, но сте интелигентен. И сте на Елеа.

— Аз съм на Елеа! — каза Пайкан.

— Ако влезе в Убежището, тя ще живее. Ако не влезе, ще умре. Тя е умна и решителна. Компютърът правилно я е избрал, тя току-що го доказа. Възможно е да дойде при вас въпреки нашето наблюдение. Вие трябва да я убедите да се върне при мен. С мен ще живее; с вас ще умре. В Убежището е животът. Вън от Убежището е смъртта след няколко дни, а може би и няколко часа. Какво предпочитате? Да живее без вас или да умре с вас?

Отчаян, изтерзан, яростен, Пайкан извика:

— Защо не изберете друга жена?

— Не е възможно. Елеа получи единствената доза от универсалния серум. Без него човешкият организъм не може да понесе абсолютния студ без сериозни увреждания и дори смърт.

Охранителите съобщиха на Кобан, че Елеа не е на терасата.

— Тя е някъде наблизо, чака да си тръгнем — каза той. — Кулата ще остане под наблюдение. Невъзможно е да се срещнете, без да го разберем. Но ако по чудо успеете, помнете, че имате избор между нейния живот и смъртта й…

Кобан и охранителите се качиха на въздухоплана, който се издигна на няколко сантиметра над площадката, завъртя се намясто и отлетя с максимална скорост.

Пайкан се приближи до перилата и погледна във въздуха. Друг въздухоплан със знака на уравнението на Зоран кръжеше около Кулата.

Пайкан включи екрана и го насочи към домовете за отдих, накацали на земята около Кулата.

Навсякъде имаше охранители, които го гледаха на своите екрани.

Влезе в апартамента и отвори асансьора. Вътре стоеше охранител. Побеснял, Пайкан затвори вратата и се качи в Обсерваторията. Застана в средата на прозрачната зала, погледна ясното небе, където въздухопланът на Университета продължаваше бавно да кръжи, вдигна ръце във форма на кръст и с разперени пръсти направи жестовете за призоваване на бурята.

Пред него, високо в синьото небе, се появи бяло кръгло облаче. Постепенно цялото небе над Кулата се изпълни с прелестни облачета, които превърнаха лазура в цъфнала ливада. Много бързо те нарастваха, събираха се и скоро вече бяха плътна черна маса. Тя започна да се върти около себе си, бучаща от затворените в нея гръмотевици. Вятърът преви дърветата на терасата, стигна до земята, започна да вие, когато навлезе в руините и разтърси домовете за отдих.

На пулта се появи лицето на шефа. Изглеждаше изпаднал в паника.

— Слушайте, Пайкан! Какво става при вас? Какво е това торнадо? Какво правите? Да не сте полудели?

— Нищо не правя. Куполът е блокиран! Бързо ми изпратете ремонтен апарат. Засега е само торнадо, но скоро ще стане циклон! Побързайте!

Шефът изруга и изчезна.

Въртящият се облак позеленя, като от време на време се изпълваше с пурпурни и морави отблясъци. Ужасяващ продължителен грохот се спускаше от него към земята, сякаш държеше в себе си хиляди гръмотевици. Сноп светкавици избликна от него и удари въздухоплана на Университета, който пламна и изчезна.

В последвалия трясък, разтърсил кулата, Пайкан се спусна тичешком към апартамента и терасата и се потопи в басейна.

Елеа бе там на дъното, заровена в пясъка, с маска на лицето, скрита под водораслите. Видя Пайкан, излезе от скривалището си и заедно с него изплува на повърхността. Потоци вода се лееха от облака, отнасяни от вихрушката, която разтърсваше домовете за отдих, вкопчени в котвите си. Вятърът се усука около Кулата и се опита да я изтръгне. Кулата изстена, но устоя. Само коприненото дърво с разрошена корона се издигна към облака и изчезна в черната му паст.

Пайкан бе отвел Елеа в купола. Долната част на облака го бе достигнала и разпръскваше над него смесица от виещ вятър, плътна мъгла, дъжд и град, озарявана от непрекъснати светкавици. Тъкмо бяха закопчали коланите си, когато забелязаха ремонтния въздухоплан, който долепи нос до стъклото на купола. Пайкан отвори. Двама техници скочиха в Кулата, придружени от воя и тътена на торнадото.

— Какво става? — уплашено попита един от тях.

Вместо да отговори, Пайкан пъхна ръка в оръжието и стреля в центъра на купола, който отекна, изстена и се счупи. Грабна Елеа и я тласна към отворения нос на самолета, скочи зад нея и веднага излетя, докато тя затваряше стъкления конус. Въздухопланът изчезна в плътния облак.

Този вид апарати бяха тежки, бавни, трудно подвижни, но устояваха на всякакъв вид урагани. Пайкан счупи предавателя, който постоянно показваше местонахождението на въздухоплана, зави в трещящия около тях облак, стигна до центъра му, който се изместваше на запад, следвайки посоката, която му бе задал. Тъй като Куполът вече не функционираше, бе нужна намесата на останалите кули, за да измени посоката на торнадото и да го неутрализира. Това им оставяше достатъчно време, за да изпълнят началото на плана, който Пайкан обясни на Елеа.

Единственото решение бе да напуснат Гондава и да стигнат в неутралната страна Ламос. За тази цел трябваше да премахнат следите, да кацнат и да вземат въздухоплан за далечни разстояния.

Въздухопланите на Университета нямаше да посмеят да ги последват в такава буря от страх да не би полето на безтегловност да бъде смутено и да паднат като камъни. Но вероятно охраняваха всичко наоколо. Трябваше бързо да стигнат до някакъв асансьор, скрити от облака и предпазвани от мълниите.

Пайкан спусна ремонтния въздухоплан до долната граница на облака. Земята, мокра от поройния дъжд, блестеше на разстояние десет човешки ръста под светлината на светкавиците. Намираха се над голямата втвърдена равнина. Последните асансьори на Гонда 7 сигурно бяха наблизо. Елеа видя един, изникнал от мъглата. Пайкан приземи апарата. Щом кацнаха, те се втурнаха тичешком и насочиха оръжието си към него. Виещият вятър отнесе праха му.

Асансьорът беше бърз и веднага стигаше до Петата дълбочина. Това нямаше голямо значение, защото всяка Дълбочина имаше собствен паркинг. Влязоха в кабината за експресно обслужване. Когато асансьорът спря, те бяха измити, изсушени, сресани, изчеткани. Бяха платили с ключовете си.

Тълпата по транспортното авеню изглеждаше нервна и недоумяваща. Отвсякъде се появяваха образи и съобщаваха последните новини. Трябваше да пъхнат ключовете в специална пластина за звук, за да чуят какво говорят. Облегнати на гъвкавия клон на едно дърво на високоскоростната писта, те видяха и чуха успокояващите изявления на президента Локан. Не, няма война. Все още. Съветът ще направи всичко възможно, за да я избегне. Но всеки жител на Гондава се умолява да не напуска мястото, където е мобилизиран. Държавата може да има нужда от всички във всеки момент.

Повечето гондавци носеха тактически колани с оръжие и скрито някъде по тях Черно зърно.

Птиците не знаеха какво става и подсвирвайки от удоволствие, се надпреварваха с централната писта. Елеа се усмихна и вдигна над главата си юмрука на лявата си ръка с разперен показалец. Жълто птиче спря стремителния си полет и кацна на протегнатия пръст. Елеа го приближи до лицето си и го допря до бузата си. Беше меко и топло. Усети, че сърцето му бие толкова силно, сякаш вибрира. Изтананика му няколко приятелски думи. В отговор то подсвирна и скочи от пръста на Елеа на главата й, размаха крилца и се присъедини към преминаващото ято. Елеа сложи дланта си в дланта на Пайкан.

От авенюто слязоха в паркинга. Той представляваше ветрилообразна гора. Клоните на дърветата се събираха над редиците паркирани въздухоплани. Пистите се съсредоточаваха към рампата на комина за излитане. От комина за кацане, разположен в центъра на гората, се спускаха различни по големина въздухоплани, които следваха пистите за кацане, за да намерят подслон под дърветата, подобни на състезатели животни, отдъхващи си след надбягване.

Пайкан избра един двуместен въздухоплан за далечни разстояния, седна и настани Елеа до себе си. После пъхна ключа си в командната пластина, изчаквайки мигането на синьото копче на пластината, за да му съобщи маршрута. Копчето не мигаше.

— Какво става?

Измъкна пръстена от пластината и отново го пъхна.

Копчето не светваше.

— Опитай с твоя…

Елеа на свой ред пъхна ключа си, но безуспешно.

— Сигурно е повреден — каза Пайкан. — Бързо да опитаме друг!…

В момента, когато станаха, за да излязат, високоговорителят на въздухоплана заговори. Гласът ги вцепени. Говореше Кобан.

— Елеа, Пайкан, знаем къде сте. Стойте там. Ще изпратя да ви вземат. Не можете да отидете никъде — наредих да анулират сметките ви в централния компютър. Няма да получите нищо с ключовете си. Повече няма да ви послужат за нищо. Освен да посочат къде сте. На какво се надявате? Стойте там, ще изпратя да ви вземат…

Нямаха време за мислене. Скочиха от апарата и бързо се отдалечиха. Хванати за ръка, пресякоха една писта под носа на въздухоплан, който спря моментално, и се втурнаха под дърветата. Хиляди птици пееха в зелените и пурпурните листа около светещите клони. Едва доловимото свистене на забавящите скоростта си мотори създаваше успокояващ фонов шум, който събуждаше желание да не правят нищо, да чакат, да се слеят с радостта на птиците и листата. В зелената и златиста светлина те стигнаха до края на една нова редица от въздухоплани за далечни разстояния. Последният току-що бе заел мястото си. От него слезе пътник. Пайкан вдигна оръжието си и стреля със слаба мощност. Мъжът бе повален на земята. Пайкан изтича към него, прегърна го, довлече го до един нисък клон и клекна до него. С голяма мъка свали ключа му. Мъжът бе дебел и пръстенът се бе впил в плътта му. Пайкан се изплю върху пръста му, за да успее да го измъкне. Когато пръстенът най-сетне излезе, той бе готов да отреже пръста, гърлото, каквото и да е, само и само за да измъкне Елеа далеч от Кобан и войната.

Качиха се във все още топлия въздухоплан и Пайкан постави ключа в командната пластина. Вместо синьото копче светна жълто. Вратата на въздухоплана се затвори с трясък и бордовият високоговорител изкрещя: „Откраднат ключ! Откраднат ключ!“. Извън апарата пискаше алармено устройство.

Пайкан дръпна вратата. Скочиха навън и се скриха под дърветата. Зад тях алармата продължаваше да пищи, а високоговорителят да вика: „Откраднат ключ! Откраднат ключ!“.

Пътниците, които се качваха или слизаха от въздухопланите, не обръщаха особено внимание на инцидента. Имаха много по-сериозни грижи. Над входа към тринайсетте улици огромен образ показваше битката на Луната. Двата лагера я бомбардираха с ядрените си оръжия, покриваха я с атомни гъби, издълбаваха гигантски кратери, разцепваха континентите, пресушаваха моретата, разпръскваха атмосферата й в празното пространство. Минувачите спираха, гледаха за миг и продължаваха по-бързо. Всяко семейство имаше близък или роднина в гарнизоните на Луната или на Марс.

В момента, когато Елеа и Пайкан се спуснаха по единайсета улица, от комина за кацане на паркинга се появи грозд от въздухоплани на Университета, които се насочиха към всички писти и входове.

Единайсета улица бе пълна с възбудена тълпа. Хората се събираха на групи пред официалните изображения, които излъчваха новините от Луната или последното изявление на президента.

От време на време някой, който все още не бе чул думите му, слагаше ключа си в пластината за звук и Локан още един път произнасяше успокоителните думи: „Още няма война…“.

— Какво им трябва? — извика слаб момък с къси коси, гол до кръста. — Войната вече е започнала, ако я приемете! Кажете „не“ заедно със студентите! Не на войната! Не! Не! Не!

Протестът му не получи никакъв отзвук. Хората, които се намираха край него, се отдалечиха и разпръснаха един по един или хванати за ръка. Осъзнаваха, че да викат „да“ или „не“, или каквото и да е, сега вече няма да послужи за нищо.

Елеа и Пайкан бързаха към общия асансьор, надявайки се да се скрият в тълпата и да стигнат до Повърхността. Щом излязат навън, щяха да мислят. Сега нямаха време. Зелените охранители вече се виждаха в края на улицата. Препречиха с три редици пътя и напредваха, проверявайки самоличността на всеки минувач. Хората се тревожеха и недоволстваха:

— Какво търсят?

— Шпионин!

— Енизораец!

— Има енизораец в Петата дълбочина!

— Цял взвод енизорайци! Саботьори!

— Внимание! Слушайте и гледайте!

Образът на Кобан се появи насред улицата. Изникваше на всеки петдесет крачки, извисяващ се над тълпата и дърветата, повтаряйки един и същ жест и едни и същи думи.

— Слушайте и гледайте. Аз съм Кобан. Търся Елеа 3-19-07-91. Ето лицето й.

Снимка на Елеа, направена преди няколко часа в лабораторията, измести Кобан. Елеа се обърна към Пайкан и скри лице в гърдите му.

— Не се бой — нежно каза той.

Погали я по бузата, пъхна длан под ръката й, разхлаби лентата на гърдите си, оголи рамото си и със свободния край обви врата, брадичката, челото и косите й. Мъжете и жените понякога се обличаха по този начин и така никой нямаше да я забележи.

— Търся тази жена, за да я спася. Ако знаете къде се намира, съобщете. Но не я докосвайте… Слушайте, Елеа. Знам, че ме чувате. Посочете къде сте с вашия ключ, като го сложите в каквато и да е пластина. Обадете се и не мърдайте. Слушайте и гледайте, търся тази жена, Елеа 3-19-07-91…

Един мъж я разпозна. Беше Човек без ключ. Позна я по очите й. Нямаше толкова лазурна синева в очите на никоя друга жена нито в Гонда 7, нито може би на целия континент. Мъжът се е облегнал на стената между два дънера, под клоните, от които висят автоматите за вода, храна и хиляди повече или по-малко необходими неща, които човек може да получи с ключа си. Той обаче не може да получи нищо. Той е парий, Човек без ключ, вече няма сметка, може да живее само от просия. Протяга ръка и хората, които си служат с пъстроцветните апарати, му дават да допие чашата им, малко храна, която той слага в торбата на кръста си. За да скрие ужасяващата голота на пръста си без пръстен, той го е превързал с черна лента.

Той видя как Елеа се сгуши до Пайкан и как той прикри лицето й. Но когато тя вдигна глава, за да погледне Пайкан, той видя сините й очи и ги разпозна от изображението.

Зелените охранители приближаваха бавно и неумолимо. Всеки спрян за проверка пъхаше ключа си в пластината на китката на охранителя. Ключът на издирвания щеше да остане в нея и да го превърне в арестант. Елеа и Пайкан се отдалечиха. Човекът без ключ ги последва.

Те никога не бяха ползвали общия асансьор, където обикновено се качваха неуспешно определените, онези, които не се държаха за ръце и се нуждаеха от компанията на другите. Разбраха, че и сега не могат да го ползват: въртящата се врата пропускаше по един човек само след като той бе поставил ключа си в пластината.

Нямаше да имат вече достъп нито до този асансьор, нито до някой друг, нито до транспортните авенюта, нито до храна или напитки. Нямаше да имат достъп до нищо. Вече нищо не можеха да получат.

Изведнъж огромно изображение на Елеа изпълни улицата.

— Университетът издирва тази жена Елеа 3-19-07-91. Търси я, за да я спаси. Ако я видите, не я докосвайте. Последвайте я и съобщете. Търсим я, за да я спасим. Слушайте, Елеа, знам, че ме чувате… Съобщете с ключа си къде се намирате…

— Те ме гледат! Гледат ме! — каза Елеа.

— Не! Не могат да те разпознаят.

— Ще я разпознаете по очите независимо от маскировката й. Погледнете очите на тази жена. Търсим я, за да я спасим.

— Притвори очи! Гледай надолу!

Три реда зелени охранители се показаха на кръстовището на единайсета улица и пресечката й и пристъпиха към другите. Нямаше изход. Пайкан се огледа с отчаяние.

— Разгледайте очите на тази жена…

Всяко от очите на изображението бе голямо като дърво и синевата на ириса бе отворена врата в нощното небе. Златистите точици блестяха като огньове. Образът се въртеше бавно, за да може всеки да го види в профил и анфас.

Потисната от прекомерното присъствие на собствения си образ, Елеа наведе глава, прегърби се, сграбчи дланта на Пайкан, който я поведе към вратите на авенюто с надеждата да се промъкнат през изхода. Нематериалният образ им препречваше пътя. Стигнаха съвсем близо до него. Елеа спря и вдигна глава. От гигантския й образ огромните й очи я гледаха в очите.

— Ела — тихо каза Пайкан.

Той я дръпна към себе си и тя наново тръгна, навлизайки в мъгла от трепкащи цветове: бяха попаднали вътре в образа. Излязоха от него пред вратите на авенюто. Те се отвориха внезапно под натиска на тълпа тичащи студенти. Всички, момичетата и момчетата, бяха голи до кръста и изключително слаби. Момичетата си бяха нарисували на всяка гърда голям червен X, знак на отрицание на женствеността им. Вече нямаше момичета и момчета, а само бунтари. От началото на протеста те постеха през ден, като на втория ден приемаха само енергийната дажба. Бяха станали твърди и леки като стрели.

Тичаха, скандирайки думата „Пао“, която означаваше „не“ и на двата гондавски езика. Пайкан и Елеа се втурнаха срещу тях, за да достигнат вратата преди затварянето й.

— Пао!… Пао!… Пао!… Пао!…

Студентите ги блъскаха и ги повличаха, но те продължаваха напред. Пайкан се врязваше в тълпата като вълнорез. Студентите се удряха в тях, сякаш не ги виждаха, хипнотизирани от глада и постоянните викове.

— Пао!… Пао!… Пао!… Пао!…

Най-сетне Елеа и Пайкан стигнаха до вратата, но бяха отблъснати от рота бели служители на Полицията на Съвета, застанали плътно един до друг с оръжие в лявата ръка.

Хладна, ефикасна, безчувствена, Бялата полиция се показваше само когато трябваше да действа. Членовете й бяха избирани от компютъра преди възрастта за Определяне. Те не получаваха ключ, нямаха кредитна сметка, бяха отглеждани и тренирани в специален лагер под Деветата дълбочина, под комплекса от неподвижни машини. Никога не се изкачваха на Повърхността и рядко над машините. Техният свят бе светът на Голямото диво езеро, чиито води се губеха в мрака на една неизбродима пещера. На неговите минерални брегове те непрестанно водеха безмилостни сражения едни срещу други. Биеха се, спяха, хранеха се, биеха се, спяха, хранеха се. Храната, която получаваха, превръщаше в бойна дейност неупотребената сексуална енергия. Когато Съветът имаше нужда от тях, той извикваше известен брой и ги изпращаше на съответното място, както организмът мобилизира своите фагоцити, за да се справи с цирей, и редът бързо биваше възстановен. От глава до пети бяха облечени с бяла материя, подобна на кожа, която покриваше всичко освен очите и носа. Никой никога не бе виждал косите им. В лявата ръка и вдясно на корема носеха две оръжия, бели като униформата им. Само те стреляха с двете ръце. Съветът ги бе изпратил в града, за да потушат бунта на студентите.

— Пао!… Пао!… Пао!… Пао!…

Ротата на белите полицаи продължаваше да навлиза в авенюто и напредваше към студентите, чиито разноцветни поли се развяваха из улицата и се катереха по дърветата. Тълпата, усетила предстоящия сблъсък, се разбяга към всички възможни изходи. Блокирана от зелените охранители в двата края на улицата, тя нахлу към входовете на асансьорите и на авенюто. Ново изображение на президента се показа на свода, хоризонтално, дълго колкото улицата, легнало над тълпата, и заговори.

Изображение, което говори, без да е използван ключ, бе нещо толкова изключително, че всички спряха и се заслушаха. Дори охранителите.

— Слушайте и гледайте!… Уведомявам ви, че Съветът реши да изпрати Съветника по международно приятелството в Ламос с настоятелната молба и енизорайското правителство да изпрати своя министър. Целта ни е да се опитаме да ограничим войната във външните територии и да попречим тя да се разпространи на Земята. Мирът все още може да бъде спасен!… Всички жители с категория от 1 до 26 трябва незабавно да се явят в местата, където са мобилизирани.

Образът се извъртя и започна отново словото си:

— Слушайте и гледайте!… Уведомявам ви…

— Пао!… Пао!… Пао!… Пао!…

Студентите бяха направили пирамида. На върха й момиче със знака X на гърдите развълнувано крещеше с вдигнати на кръст ръце.

— Пао! Пао! Не го слушайте! Не се явявайте! Отхвърлете войната, каквато и да е тя! Кажете „не“! Накарайте Съвета да обяви мир! Спасете ни!…

Един бял полицай стреля. Момичето изчезна в изображението там, където се намираше бузата на Елеа.

— Търсим тази жена…

Полицаите се втурнаха, стреляйки.

— Пао!… Пао!… Пао!… Пао!…

Пирамидата се разпръсна на парчета, които бяха мъртви момичета и момчета.

Пайкан понечи да пъхне ръка в оръжието си, но то не беше на колана му. Бе го загубил, вероятно когато бе решил, че го е поставил на мястото му, скачайки от въздухоплана. Бялата плътна маса полицаи щеше да ги достигне, тълпата бягаше, студентите продължаваха да викат. Пайкан постави Елеа на земята и легна върху нея. Един бял полицай ги прескочи, тичайки. Пайкан го сграбчи за стъпалото и рязко го извъртя. Глезенът изпука. Полицаят падна, без да извика. Пайкан сложи коляно на шийните му прешлени и с две ръце изви главата му назад. Прешлените се счупиха. Пайкан повдигна безжизнената лява ръка, държаща оръжието, и сви максимално пръстите в него. Група полицаи излетяха и се размазаха на стената, а самата стена изчезна в облак прах. Зад появилата се пролука се показаха платната на авенюто. С викове тълпата се втурна през нея заедно с Пайкан и Елеа. Пайкан носеше смъртоносното оръжие. Безучастните бели полицаи спокойно продължаваха да убиват, изпълнявайки задачата си.

Двамата бегълци напуснаха авенюто на площада на паркинга. Паркингът бе единствената им надежда, единственият изход. Пайкан бе обмислил друг начин да се снабди с въздухоплан. Но трябваше да стигне до него…

В центъра на площада се издигаха дванайсетте ствола на червено дърво. Съединени в основата, те се разширяваха като ветрило и се държаха за общите си клони като деца, хванати за ръце. На върха пурпурните им листа скриваха свода и потрепваха под многобройните крачета, песни и крила на скритите птици. Около общия им дънер течеше поток, където малки светещи костенурки повдигаха с плоските си глави почти прозрачни камъчета, за да търсят червеи и ларви. Задъхваща се от жажда, Елеа коленичи на брега на потока, загреба вода с длани и потопи устата си. Веднага я изхрачи ужасена.

— Идва от езерото в Първата дълбочина — каза Пайкан. — Знаеш го…

Тя го знаеше, но беше жадна. Тази прекрасна чиста вода бе горчива, солена, топла и миришеше на гнило. Не можеше да се пие дори в предсмъртния час. Пайкан вдигна нежно Елеа и я притисна до себе си. Той бе жаден и гладен, бе по-изтощен от нея, защото нямаше помощта на универсалния серум. На клоните над тях висяха хиляди машини, които им предлагаха разноцветни напитки, храна, игри, развлечения, нужни неща. Знаеше, че дори и да счупи някоя от тях, няма да получи нищо, защото вътре в нея нямаше нищо. Всяка произвеждаше нещо от нищото. С ключа.

— Ела — каза тихо Пайкан.

Хванати за ръка, те се доближиха до входа на паркинга. Той бе преграден от три редици зелени охранители. Във всяка улица тройната редица напредваше, отблъсквайки ядосаните и все по-плътни тълпи.

Пайкан пъхна дланта си в оръжието си, свали го от колана, обърна се към входа на паркинга и вдигна ръка.

— Не! — извика Елеа. — Те имат гранати.

Всеки охранител носеше на колана си прозрачна граната S, чуплива и пълна със зелена течност. Бе достатъчно да счупи само една и тълпата моментално щеше да заспи. На врата си Елеа носеше маската, която вече й бе послужила в Университета и на дъното на басейна, но Пайкан нямаше маска.

— Мога да издържа две минути, без да дишам — каза той. — Сложи си маската. И щом стрелям, тичай напред.

Едно изображение на Елеа внезапно се появи сред червеното дърво и се чу гласът на Кобан:

— Не можете да излезете от града. Всички изходи се охраняват. Елеа, където и да се намирате, вие ме чувате. Обадете се с ключа си. Пайкан, мислете за нея, а не за себе си. С мене тя ще живее, с вас — ще умре. Спасете я.

— Стреляй! — каза Елеа.

Той пое въздух и стреля със средна мощност.

Охранителите се строполиха на земята. Гранатите се счупиха. Зелена мъгла изпълни изведнъж площада чак до свода. От покрива на дванайсетте дървета десетки хиляди птици започнаха да падат като разноцветни снежинки с избледнели от мъглата багри. Пайкан вече тичаше с Елеа към паркинга. Тичаше, прескачаше проснатите тела, издишваше малко по малко въздуха от дробовете си. Спъна се в едно вдигнато коляно. Каза „Ах“ и вдъхна неволно, заспа моментално и повлечен от устрема си, заби глава в нечий корем.

Елеа го обърна, сграбчи го и го повлече.

— Няма да успеете сама! — каза носов глас.

До нея се изправи Човекът без ключ, с лице, скрито с маска стар модел, закърпена и прикрепена с обикновена връв.

Той се наведе и хвана Пайкан за краката.

— Оттук — каза той.

Отведе Елеа и товара й до стената в един ъгъл между две пълзящи дървета. Постави Пайкан и се огледа. Наблизо нямаше жива душа. Извади от торбата си железен лост, пъхна го в една дупка, завъртя го и бутна стената. Тя се отвори като врата.

— Бързо! Бързо!

Въздухоплан на Университета кацаше на входа на паркинга. Двамата повдигнаха Пайкан и влязоха в тъмната дупка.

Събуждането бе също така внезапно, както и заспиването. Щом се оказа далеч от въздействието на зелената мъгла, Пайкан отвори очи и видя лицето на Елеа. Тя стоеше на колене до него, държеше с две ръце дясната му ръка и го гледаше с безпокойство.

Като видя, че се събужда, тя въздъхна радостно, пусна дланта му и се отдръпна, за да го остави да се огледа наоколо.

Всичко беше сиво. Сиви стени, сива земя, сив свод. И срещу него — сиво стълбище. Достатъчно голямо, за да побере значителен брой хора, то се очертаваше нагоре, празно, голо, губеше се в сивотата и тишината и изчезваше.

Отляво се спускаше друго стълбище, също така широко и празно и погълнато от сивота. По-тесни стълби и наклонени коридори запълваха стената във всички посоки: надолу, нагоре. Пласт сив прах покриваше пода, стените и сводовете.

— Стълбището! — каза Пайкан. — Бях го забравил.

— Всички са го забравили — каза Човекът без ключ.

Пайкан стана и погледна мъжа. И той бе сив. Дрехите и косите му бяха сиви, а кожата — сиво-розова.

— Вие ли ме доведохте тук?

— Да, с нея… Нея търсят, нали?

Говореше тихо и равнодушно.

— Да, мен търсят — каза Елеа.

— Няма да се сетят веднага за стълбището. От дълго време никой не го използва. Вратите бяха затворени и скрити. Трудно ще ги открият…

Трима сиви мъже тихо се появиха от един коридор. Като видяха групата, те спряха за миг, после се приближиха, огледаха Елеа и без да кажат нито дума, тръгнаха нагоре по стъпалата. Те бяха подвижно сиви в неподвижната сивота. Ставаха все по-малки и по-неясни, сиви в сивото, почти невидими. По едно време ги различиха, защото един от тях, вместо да продължи право напред, направи крачка встрани и приличаше на сива точка, потрепваща върху сивото, после остана само сивотата, която вече не помръдваше. Изкачвайки стъпалата, те бяха стъпкали прахта, без да я разместят. Зад тях тя бавно се възстановяваше, изличавайки следите от стъпките им, от преминаването им, от живота им.

Прахта не беше подвижна, а компактна, сплъстена, споена. Подобно на лек, нетраен и несменяем килим, тя подплатяваше обратната страна на този свят.

— Ако искате да се изкачите до Повърхността — каза мъжът тихо, но толкова тихо, че да бъде чут, — има трийсет хиляди стъпала. Ще са ви нужни един-два дни.

Пайкан отговори, като инстинктивно приглуши гласа си. Тишината беше като попивателна: човек се страхуваше, че тя ще попие думите му и те ще изчезнат.

— Искаме да стигнем до паркинга — каза той.

— Онзи в Петата дълбочина е пълен с охранители. Трябва да се изкачите в по-горната или да слезете в по-долната Дълбочина. Слизането е по-лесно…

Мъжът пъхна ръка в торбата си, извади топчета храна и им ги подаде. Докато те ги смучеха, той изчисти с длан прахта, която покриваше цилиндъра, поставен на стената, на височина колкото човешки ръст, и заби два пъти ножа си. Бликнаха две струи вода.

С отворена уста Елеа застана под прозрачната струя. Задави се, закашля си, кихна и радостно се засмя. Пайкан пиеше с шепи. Едва утолиха жаждата си и водата спря — водопроводът бе поправил течовете.

— Ще пиете отново по-нататък — каза мъжът. — Да побързаме. Трябва да слезем триста етажа, за да стигнем до Шестата дълбочина.

Тръгна по една стълба вдясно. Последваха го. Той почти тичаше по стъпалата с увереност, създадена от продължителното му общуване със стълбището и с неговата обвивка от прах. Прекоси една малка площадка, пое по друга, перпендикулярна стълба, после по още една, още една и още една. Завиваше надясно, наляво, вървеше ту тук, ту там, без колебание, падаше и слизаше от етаж на етаж, все по-надолу и по-надолу.

Хванати за ръка, Елеа и Пайкан слизаха зад него, потъваха в сивия килим. Понякога настигаха или срещаха други мълчаливи хора без ключ, които бавно се придвижваха сами или на групи. Стълбищният комплекс бе техният свят. Това изоставено, изтърбушено тяло, този кух скелет живееше от тяхното мимолетно присъствие. Бяха направили тайни проходи, бяха отворили забравени врати, през които се промъкваха в света на цветовете и шума, само за да си доставят необходимото с просия или кражби. После се връщаха в сивотата, чийто цвят постепенно бяха възприели. Прахът по пода поглъщаше шума от стъпките им, а този по стените заглушаваше думите им. Заобикалящата ги тишина проникваше в тях и ги принуждаваше да мълчат.

Замаяни, тичащи, прескачащи стъпала, Елеа и Пайкан следваха водача си, който се носеше стремително напред. Той им обясняваше всичко с няколко думи, с едва прошепнати откъслечни фрази. Разказваше за глада, който настъпвал, когато хората от цветния свят не желаели да дават милостиня. Тогава били принудени да ядат птици топки. Показа им една, която се мерна пред тях и избяга. Бе сива, голяма колкото юмрук и без крила. За да пресече площадката, тя се засили на тънките си крачка. Когато стигна до стъпалата, прибра главата и крачката в перушината си и се търкулна като топка надолу.

Видяха и други птици топки, които ровеха пръстта и вадеха с човки големи сиви червеи, които дълбаеха галериите си в прахта и се хранеха с нея.

Елеа бе запазила силите си, но Пайкан трябваше да спре. Починаха си няколко минути, седнали на стълбищната площадка. В единия й ъгъл гореше огън. Трима клекнали мълчаливци печаха птици топки, като ги държаха за краката над огън от прах. Ужасната смрад на печено месо стигна до тях и Пайкан усети, че ще повърне.

— Да вървим! — каза той.

Точно когато ставаше, отекнаха силни удари по една от стените. Тримата мълчаливци избягаха, отнасяйки недопечената си плячка. Част от стената се строши на парчета.

— Бързо! — каза мъжът без ключ. — Това е някогашна врата. Намерили са я!…

Избута ги пред себе си и те се изкачиха по стъпалата тичешком. Стената при площадката се срина и зелените охранители нахлуха.

Тримата бегълци се втурнаха по един наклонен коридор, подплашвайки ято птици топки, които се търкаляха, спускаха крачка, за да бягат по-бързо, и отново се понасяха напред, без да пискат от уплаха: кръгли, търкалящи се, мълчаливи и сиви.

Пред тях от дъното на коридора се чу гласът на Кобан. Той бе приглушен, притъпен от слоевете прах, звучеше съвсем отблизо, но сякаш идваше изнемощял от края на света.

— Слушайте, Елеа, знаем къде сте. Ще се погубите. Не бягайте повече, ще дойдем при вас. Не бягайте повече. Нямаме време…

Глухите стъпки на охранителите се чуваха отпред, отзад, отгоре. Мъжът без ключ спря:

— Навсякъде са.

Пайкан пъхна длан в оръжието си.

— Чакайте! — каза мъжът.

Клекна, направи с ръце дупка в килима от прах, долепи ухо до пода и се заслуша.

Скочи на крака.

— Да! — каза той. — Стреляйте тук.

И като се скри зад гърба на Пайкан, той посочи разчистеното място.

Пайкан стреля. Подът се разтърси. Валма прах се разхвърчаха в коридора.

— По-силно.

Пайкан стреля отново. Подът изръмжа и се разтвори.

— Скачайте!

Човекът без ключ скочи пръв в бездната, от която се чуваше шум на река. Елеа и Пайкан го последваха и паднаха в горчивата топла вода. Силното течение ги отнесе. Елеа се издигна на повърхността и потърси Пайкан. Водата леко фосфоресцираше и блестеше по-силно във водовъртежите. Видя лицето на Пайкан, който също бе изплувал. Косите му бяха окъпани от зелена светлина. Той й се усмихва и й протегна ръка. Наклоненият таван се спускаше във водата, която се оттичаше в сифон. В средата на водовъртежа се показа блестяща топка: главата на Човека без ключ. Вдигна ръка, направи знак, че се потапя, и изчезна. Елеа и Пайкан се завъртяха и бяха погълнати от дълбочината. Ръка за ръка, отпуснали крака, без тегло, те потъваха в огромната маса на пулсиращия и топъл воден мускул. Падаха с фантастична скорост, въртяха се около сплетените си ръце, правеха завои, които ги изтласкваха към стени, покрити с милиарди коренчета, показваха се на върха на вълна, дишаха, наново тръгваха, всмукани, повлечени все по-надолу. Водата имаше вкус на гнилоч и химически соли. Това бе голямата река, извираща от езерото в Първата дълбочина. От езерото тя преминаваше през неподвижна машина, която изливаше във водите й храна за растенията. След това се спускаше от етаж на етаж и напояваше корените на цялата подземна растителност.

Падането надолу завърши с широк завой и ново изкачване, което ги изхвърли в средата на гейзер от фосфоресциращи мехурчета. Те поеха въздух на повърхността на езеро, което бавно се оттичаше към тъмен отвор. Множество усукани колони, дебели като десет души или тънки като женска китка, се спускаха от тавана и потъваха във водата, където се разклоняваха и разпростираха. Светеща тълпа от корени.

Върху един от тях бе седнал Човекът без ключ. Извика им:

— Покатерете се! Бързо!

Елеа се изкачи до един напречен корен и издърпа изтощения Пайкан. Водата лъщеше и течеше върху дългите растителни змии. От тъмната врата идваше от време на време приглушеният шум на прибой. Бледа светлина се издигаше от водата и изтичаше от корените: студена, лепкава и зелена. От всички страни на езерото светещи розови точки прииждаха към вълните, оставени от тримата бегълци. Бързо под тях закипя ярка розова светлина. От време на време няколко от тези живи капки изскачаха от водата като искри, опитваха се да се залепят за голите крака, висящи над тях. Това бяха малки рибки с големи отворени усти.

— Горчивите риби — каза човекът без ключ. — Ако ви ухапят, ще ви изядат заедно с костите.

Елеа потръпна.

— А с какво се хранят обикновено?

— С мъртви корени, с всички боклуци, донесени от реката. Те са чистачи. И когато няма нищо друго, се ядат помежду си.

Той се обърна към Пайкан, удари с юмрук тавана, който докосваше с глава, и каза:

— Паркинг!

Корените, потънали в езерото, бяха на дърветата в паркинга на Шестата дълбочина.

Пайкан вдигна оръжието и стреля между два реда корени. Част от тавана рухна. През отвора се свлече гигантско дърво. Клоните му повлякоха въздухоплан, в който се движеха два светли силуета. Апаратът принадлежеше на Полицията на Съвета и в него имаше бели полицаи. Като розова светкавица милиони микроскопични рибки ги наобиколиха: нападнаха откритата част на лицата им, влизаха през очите им вътре в главата, а през носа — в гърдите и корема им. Въздухопланът се напълни с червена вода.

Последвани от Човека без ключ, Елеа и Пайкан се покатериха по корените и клоните и стъпиха на паркинга, където студентите водеха безнадеждна битка срещу белите полицаи. В един товарен въздухоплан, неизлетял поради войната, бяха намерили златни лостове и сачми, които трябваше да послужат за изграждането на неподвижни машини на Луната. Студентите нападаха полицаите с тях, като се криеха зад дърветата и летателните апарати. Но тези оръжия бяха смешни. Понякога успяваха да спукат черепа на някой полицай, но повечето не достигаха целта.

Полицейските редици пълзяха сред дърветата като бели змии, стреляха и улучваха бягащите студенти. Разкъсаните им тела се свличаха по дънерите или по клоните на дърветата. Клоните се чупеха и падаха, въздухопланите бяха взривявани. Всички птици на паркинга бяха напуснали гората и кръжаха под свода, изпаднали в паника и писукайки от ужас. Бегълците преминаха през образа на Военния съветник с черни сплетени на плитка коси, който възвестяваше отказа на енизорайското правителство да изпрати свой министър в Ламос. Съветникът нареждаше на всички жители на Гондава да се явят в местата на мобилизация. Зловещото изображение на хилавия мъж угасна, появи се отново малко по-далеч и повтори своето съобщение.

Над входа към дванайсетте улици изображението на Елеа се въртеше ту наляво, ту надясно…

— Университетът търси тази жена Елеа 3-19-07-91. Ще я разпознаете по очите. Търсим я, за да я спасим. Елеа, съобщете къде се намирате с ключа си…

В края на една писта, близо до комина за излитане малка тълпа бе блокирала един въздухоплан с продълговата форма — такива апарати не се използваха в Гондава. Намиращият се вътре гражданин на Ламос беше измъкнат със сила. Той крещеше, че не е енизораец, не е шпионин, не е враг. Но тълпата не разбираше ламоски език. Тя виждаше дрехи на чужденец, бръсната глава, бяло лице и крещеше: „Шпионин! Смърт!“. Започнаха да го удрят. Студентите му се притекоха на помощ. Последваха ги белите полицаи. Ламосецът бе разкъсан, смачкан под краката на побеснялата тълпа. Разгневените студенти крещяха против ужасите и глупостта. Обезумялата тълпа извика: „Студенти! Шпиони! Продажници! Смърт!“. Тълпата съблече и раздра полите на студентите и студентките, скубеше коси, късаше уши, изтръгваше гърди и полови органи; белите полицаи стреляха, прочистваха всяка купчина, всеки ъгъл, всичко.

Мъжът без ключ тъжно се усмихна, махна приятелски на двамата си спътници и се отдалечи към дванайсетте улици. Елеа и Пайкан се впуснаха към една по-спокойна част на паркинга. Втората редица от въздухоплани за далечни разстояния беше почти празна и спокойна. Един въздухоплан, който тъкмо се приземяваше, зае мястото си. Той кацна, вратата се отвори и се появи мъж. Докато слизаше, спря изненадан и се заслуша в яростните викове и приглушените изстрели на оръжията. Дърветата му пречеха да види какво става, но врявата стигаше до него. Скочи на земята.

— Какво става? — попита той Пайкан.

Пайкан не му отговори, насочи към него ръкавицата с оръжието си, а с дясната ръка изтръгна неговото оръжие и го захвърли надалеч.

— Качвайте се отново! Бързо!

Мъжът не разбираше нищо, но се подчини. Пайкан му нареди да седне, взе ръката му и пъхна неговия ключ в еластичната пластина…

Миг тишина и безкрайно очакване. После внезапно светлинният сигнал затрептя. Пайкан въздъхна дълбоко и с дясната си ръка затвори устата на мъжа.

— Направление? — попита високоговорителят.

— Ламос, първи коридор.

Последва кратко бръмчене и след това нещо щракна.

— Кредитът е достатъчен. Регистрирано направление. Извадете ключа си. Старт…

Пайкан изтласка мъжа от седалката и го изхвърли навън, като крещеше благодарности и извинения. Вратата се затвори, апаратът потегли, завъртя се около себе си и достигна пистата. Навлезе в коридора за излитане.

Високоговорителят на борда заговори:

— Университетът търси Елеа 3-19-07-91. Елеа, обадете се с ключа си…

Коминът за излитане погълна въздухоплана, който се издигна нагоре, излезе от Устата и потъна в нощта.

Откак живееха на Повърхността, Елеа и Пайкан бяха отвикнали от постоянното осветление в подземните градове. Когато бяха напуснали паркинга, беше ден и те мислеха, че навън все още е ден. Но Земята и Слънцето бяха продължили хода си и нощта бе дошла със своите милиони звезди. Двамата бегълци се настаниха един до друг на леглото и ръка в ръка, без да кажат нито дума, се потопиха в безкрайното спокойствие и тишина. Издигаха се в мирната нощ към звездното небе, забравяха Земята и нейните безсмислени ужаси. Бяха заедно, чувстваха се добре, всеки миг щастие бе цяла вечност.

Взеха златните обръчи, с които бе снабдено леглото, и смъкнаха челната пластина. Толкова бяха свикнали да общуват по този начин, че всеки можеше да приеме от другия съдържанието на паметта му, съобщавайки в същото време всичко, намиращо се в собствената му памет. Комуникацията се извършваше мигновено. Те си слагаха обръчите, затваряха очи, смъкваха пластината и моментално паметта и миналото им ставаха едно цяло. Всеки си спомняше спомените на другия, сякаш бяха негови. Вече не бяха две същества, които смятат, че се познават, но се заблуждават, а само едно същество без следа от сянка, сплотено и устойчиво срещу света. Така Пайкан узна всичко за Убежището и за всеки миг, изживян от Елеа от момента, когато ги бяха разделили, до мига, когато тя бе дошла при него. Той узна по какъв начин бе избягала. Научавайки го от самата нея, той страдаше заради нея, без да я упреква и ревнува. Между тях нямаше място за подобни чувства, тъй като всеки, знаейки всичко за другия, го разбираше напълно.

Те свалиха едновременно златните обръчи и се усмихнаха един на друг, изпитвайки пълно единение и щастие, че са заедно, че се познават като едно същество, но са двама, за да споделят това познание и да умножат радостите си. Като две ръце на едно и също тяло, галещи един и същи предмет, като две очи, които дават по-задълбочен образ на света.

Високоговорителят заговори:

— Достигаме ниво 17. Ще започнем хоризонтален полет към Ламос. Разрешена скорост от 9 до 17. Каква скорост желаете?

— Максимална — каза Пайкан.

— Максимална скорост 17, регистрирана. Внимавайте при ускорението!

Въпреки предупреждението хоризонталното придвижване тласна Елеа до корпуса и повали Пайкан върху нея. Тя прихна, взе с две ръце все още влажните му руси коси и го погъделичка по носа, бузите, устните.

Вече не мислеха за изпитанията, за заплахата от война. Носеха се към мирно пристанище. Може би то бе временно, несигурно, илюзорно, може би там щяха да се появят нови проблеми. Но тези тревоги бяха за утре, за след време. Да изживяваш предварително нещастията, означава да ги изтърпиш два пъти. Настоящият момент бе момент на радост, не трябваше да го отравят.

Той бе прекъснат от воя на алармения сигнал във високоговорителя.

Стъписани, те станаха. Червен сигнал мигаше на командното табло.

— Обща тревога — каза високоговорителят. — Всички полети са анулирани. Връщаме се на паркинга по най-краткия път. Трябва да се явите незабавно там, където сте мобилизирани.

Въздухопланът зави и започна шеметно да се спуска. През прозрачния корпус виждаха как паническият танц на домовете за отдих приближава с нарастваща скорост и как фунията на Устата поглъща светещите сфери, които кръжаха над нея и чакаха реда си.

Въздухопланът намали скоростта и се нареди сред останалите апарати, които бяха получили заповед да се приберат. Хиляди домове или въздухоплани летяха над широко отворената Уста, която поглъщаше най-близките. Бяха изпълнили пространството над езерото и гората.

— Той ни връща в града, в капана! — каза Елеа. — Трябва да скочим!

Летяха над езерото с малка скорост и на разумна височина: можеха да скочат. Но вратите бяха блокирани по време на полет. Те напуснаха зоната над езерото и достигнаха плътната маса на дърветата. Пайкан дръпна лоста на командното табло. Апаратът издигна носа си и започна да се изкачва, спусна се, пак се изкачи и всеки път губеше височина като падащ есенен лист. Докосна върховете на дърветата, издигна се, спусна се и разцепи върха на гигантски дънер с корона от палмови листа. Застана там като ябълка, забита в молив.

Лежаха един до друг на брега на езерото, на тревата, която се спускаше към пясъка. Ръката на Елеа бе в ръката на Пайкан. Широко отворените им очи гледаха изчистеното нощно небе. Устата бе погълнала и последните закъснели апарати, на небето имаше само звезди. Виждаха само тях и в безпределното и безразлично спокойствие на пространството продължаваха сред тях своето прекъснато пътешествие към надеждата.

В края на езерото изгряваше Луната в последната си четвърт. Беше подпухнала, сякаш увита в памук, деформирана, червеникава. Пурпурни светкавици озаряваха непрестанно тъмната й страна. Понякога цялата пламваше с мигновен блясък, ярък като светлината на слънцето. Това бе разрушаването на цял един свят и единствено хората бяха творци и зрители на това безшумно зрелище.

Тук и сега, преди края на нощта…

Без да помръднат, без да се гледат, те сплетоха пръсти и плътно долепиха длани една до друга.

Зад тях в гората тихо изцвили кон, сякаш се оплакваше. Птица, смутена в съня си, изписка и наново заспа. Лек ветрец помилва лицата им.

— Бихме могли да потеглим на кон… — прошепна Пайкан.

— И къде ще отидем?… Вече нищо не е възможно… Всичко свърши…

Елеа се усмихваше в нощта. Беше с него. Каквото и да се случеше, щеше да се случи с него и с нея, с нея и с него.

Конят отново изцвили и се чу приглушеният шум от копитата му по тревата.

Станаха. Конят, бял като лунна светлина, дойде при тях, спря и поклати глава.

Тя пъхна пръсти в гривата му и усети, че той трепери.

— Страхува се.

— Има защо…

Тя видя ръката на Пайкан, която сочеше хоризонта.

Във всички посоки проблясваха кратки светлини, напомнящи далечни бури.

— Битката… в Гонда 17… Гонда 41… Енава… Зенава… Вероятно са навсякъде.

Глухо бучене последва светкавиците. То идваше от цялата обиколка на окръжността, в чийто център се намираха. Земята под краката им потрепери.

Бученето разбуди животните в гората. Птиците литнаха, уплашени от тъмнината, търсеха гнездата си, удряха се в клоните и листата. Сърните излязоха от гората и се скупчиха около двете човешки същества. Появи се и синият кон, невидим в нощта, и малките мечета по дърветата с белите си коремчета, и черните зайци с къси уши и бели треперещи опашки.

— Преди края на нощта — каза Пайкан — тук няма да остане нищо живо, нито едно животно, нито едно стръкче трева. А онези, които мислят, че са защитени под земята, имат отсрочка от няколко дни, може би няколко часа… Искам да влезеш в Убежището. Искам да живееш…

— Да живея?… Без тебе…

Тя се притисна до него и вдигна глава. Той видя как нощта в очите й отразява звездите.

— В Убежището няма да бъда сама. Там ще е и Кобан. Мислиш ли за това?

Той тръсна глава, сякаш за да прогони този образ.

— Когато се събудим, ще трябва да му раждам деца. Аз, която още не съм имала деца от теб, аз, която чаках… Този мъж, вътре в мен, постоянно, за да ми прави деца, нима ти е все едно?

Той внезапно я притисна до себе си, после се овладя.

— Аз ще съм мъртъв… от отдавна… от тази нощ…

Мощен и безплътен глас се чу от гората. Птиците излетяха, блъскайки се във всички препятствия на нощта. Всички предаватели в гората говореха с гласа на Кобан. Той се смесваше и се наслагваше, трептеше и се носеше по повърхността на езерото. Синият кон вдигна глава и изцвили като тромпет.

— Елеа, Елеа, слушайте, Елеа… Знам, че сте навън… В опасност сте… Войската на агресора непрекъснато приижда… Скоро ще окупира цялата Повърхност… Съобщете къде се намирате с ключа си, ще дойдем да ви вземем, където и да сте… Не се бавете повече… Слушайте, Пайкан, помислете за нея!… Елеа, Елеа, това е последното ми повикване. Преди края на нощта Убежището ще бъде затворено със или без вас.

Настъпи тишина.

— Аз съм на Пайкан — каза Елеа тихо и сериозно.

Обгърна с ръце врата му.

Той я прегърна, вдигна я и я положи на меката трева сред животните. Те се отдръпнаха и се наредиха в кръг около тях. От гората прииждаха още, всичките бели коне, сините коне и по-дребните черни коне, които дори не се виждаха на лунната светлина. Бавните костенурки излязоха от водата, за да дойдат при тях. Светлината на хоризонта пулсираше около тях до края на света. Бяха сами в центъра на живото укрепление от животни, които ги пазеха и се успокояваха от присъствието им. Той пъхна ръка под лентата върху гърдите на Елеа и извади едната й гърда. Постави върху нея дланта си и я погали, стенейки от щастие, любов, уважение, възхищение, нежност, с безкрайна признателност към живота, създал тази съвършена красота и който му я бе дал, за да разбере колко е прекрасна.

А сега вече бе за последен път.

Той целуна гърдата с полуотворена уста и усети как нежното зърно се втвърди под устните му.

— Твоя съм — прошепна Елеа.

Той разкри и другата гърда и я притисна нежно, после свали дрехата от ханша й. Ръката му се плъзна по бедрата й, чиито извивки го водеха към една точка, към края на златистата горичка, към началото на затворената долина.

Елеа се съпротивляваше на желанието да се разтвори. Беше за последен път. Всяко нетърпение и освобождаване трябваше да продължи вечно. Тя се разтвори съвсем леко, колкото да позволи на ръката да се плъзне, да търси, да намери в края на горичката и в началото на долината, в средоточието на всички извивки, защитен, скрит, покрит, ах!… най-сетне открит, горещия център на нейната наслада.

Тя изстена и на свой ред сложи ръка на тялото на Пайкан.

Хоризонтът тътнеше. Зелена светлина оцвети в зелено стадото от бели коне, които, изплашени, танцуваха на място.

Елеа не виждаше вече нищо. Пайкан виждаше Елеа, гледаше я с очите си, с ръцете си, с устните си, изпълваше главата си с плътта и красотата й и с насладата, която я обхващаше, караше я да трепти, да въздиша и да крещи. Тя престана да го гали. Безсилните й ръце се отпуснаха. Със затворени очи, с отмалели ръце, тя вече не мислеше, не мислеше, беше трева и езеро, и небе, бе река и слънце от радост. Но това все още бяха само вълните преди единствената вълна, преди големия блестящ път към единствения връх, вълшебния път, по който тя никога не бе вървяла толкова дълго, а Пайкан прокарваше отново и отново с ръцете и с устните си по съкровищата, които тя му предлагаше. А той съжаляваше, че няма още ръце и още устни, за да й достави още по-голяма наслада. И в сърцето си й благодареше, че е толкова красива и щастлива.

Изведнъж цялото небе стана червено. Червеният табун коне се понесе в галоп към гората.

Елеа изгаряше. Задъхана, нетърпелива, не можеше повече да издържи и хвана с ръце главата на Пайкан с меката коса с цвят на жито, която не виждаше и вече не можеше да види, наведе я към себе си, впи устни в неговите, а после ръцете й се спуснаха надолу, поеха любимия ствол, който се бе приближил, бе я пожелал и бе отхвърлен, и го насочиха към нейната долина, разтворена до самата й душа. Когато той проникна в нея, тя изкрещя, умря, стопи се, разля се по гората, езерото, по земната плът. Но той бе в нея — Пайкан! — викаше я при себе си с продължителни, мощни призиви, отвеждащи я на края на света — Пайкан! — които я зовяха, привличаха, събираха, сгъстяваха, втвърдяха, притискаха, докато коремът й, пробит от пламъци — Пайкан! — не избухна в чудна, неизразима, нетърпима, божествена, вълшебна наслада, изгаряща до последната частица тялото й.

Успокоените им лица си почиваха едно до друго. Елеа гледаше към червеното небе, а Пайкан бе заровил своето в свежата трева. Още не искаше да излезе от нея. Беше за последен път. Лежеше отгоре й само за да я докосва и чувства с цялата си кожа. Ако я напуснеше, щеше да е завинаги. Вече нямаше утре. Нищо нямаше да се повтори. Той успя да превъзмогне отчаянието си и желанието да крещи срещу абсурдната, ужасна, непоносима раздяла. Мисълта за близката смърт го успокои.

Силен гръм разтърси земята. Част от гората пламна изведнъж. Пайкан вдигна глава и в танцуващата светлина погледна лицето на Елеа. То бе окъпано от невероятна нежност, от безкрайния покой след любовта, присъщ на жените, които са я получили и дали в цялата й пълнота. Тя си почиваше на тревата с напълно отпуснато тяло. Едва дишаше. Намираше се отвъд будуването и съня. Чувстваше се добре и го съзнаваше. Без да отваря очи, попита много нежно:

— Гледаш ли ме?

Той отговори:

— Красива си…

Много бавно устата и затворените очи станаха усмивка.

Небето потрепери и се разцепи. Ято полуголи енизорайски войници, боядисани в червено, яхнали железните си седла, се появи с вой от пламтящата нощ и полетя косо над езерото към Устата. От всички комини започнаха да стрелят защитните оръжия. Въздушната армия бе унищожена, разпръсната, пометена, изпратена към звездите в хиляди разчленени трупове, които падаха в езерото и гората. Животните тичаха във всички посоки, скачаха във водата, излизаха от нея, въртяха се в панически танц около двойката. Ужасни експлозии взривиха гората и я разпръснаха на всички страни. Горящ клон падна върху една сърна, която направи фантастичен скок и падна във водата. Пламтящите коне бягаха в галоп. От небето се спускаше с вой нова армия.

Пайкан понечи да се отдели от Елеа. Тя го задържа. Отвори очи. Погледна го. Беше щастлива.

— Ще умрем заедно — каза тя.

Той пъхна ръка в оръжието, хвърлено на тревата, отдръпна се и се изправи. Тя успя само да види оръжието насочено към нея. Изкрещя:

— Какво правиш?

— Ще живееш — каза той и стреля.

Елеа откри онова, което последва, заедно с учените в EPI 1. Оръжието я бе зашеметило, но сетивата й бяха продължили да приемат впечатления, а подсъзнателната й памет — да ги регистрира.

Ушите й бяха чули, притворените й очи бяха видели, тялото й бе почувствало как Пайкан я бе облякъл, взел в ръцете си и понесъл към асансьорите в развихрилия се ад. Бе пъхнал ключа в пластината, но кабината вече не се движеше. Той бе извикал:

— Кобан! Обаждам ви се! Аз съм Пайкан! Водя ви Елеа!

Никой не отговори. Той отново извика името на Кобан, името на Елеа. Зелен сигнал замига над вратата и гласът на Кобан отекна, заглушен, прекъсван, понякога тих, понякога трептящ като камбанен звън.

— … късно… много късно… врагът… проникнал в Гонда 7… вашите асансьори… изолирани… ще опитам… слезте… изпращам взвод… да пробие неприятеля… да ви пресрещне… обадете се… пръстена ви… всички пластини… повтарям… изпращам…

Кабината на асансьора пристигна и се отвори.

Страхотен взрив разтърси всичко наоколо, отнесе горната част на асансьора, изтръгна Елеа от ръцете на Пайкан, вдигна и двамата във въздуха, преобърна ги и ги хвърли на земята. Очите на зашеметената Елеа виждаха червеното небе, откъдето непрекъснато се спускаше облак от червени войници. Ушите й чуваха крясъците им, изпълващи пламтящата нощ.

Тялото й усети присъствието на Пайкан. Беше до нея. Докосваше я. Очите й видяха разтревоженото му лице, което скриваше небето и се навеждаше към нея. Те видяха раненото му чело и русите му коси, опръскани с кръв. Но бе загубила съзнание и не изпитваше никакви чувства. Ушите й чуха гласа му, който й говореше, за да я успокои.

— Елеа… Елеа… Тук съм… Ще те отведа в Убежището… Ще живееш…

Повдигна я и я сложи на рамото си.

Бюстът на Елеа висеше на гърба на Пайкан и очите й вече не виждаха нищо. Паметта й регистрираше само звуци и смътните дълбоки усещания, които проникват в тялото през плътта и остават непознати за съзнанието.

Пайкан й говореше и тя чуваше гласа му сред взривовете и пращенето на пламтящата гора.

— Ще те отведа… Ще сляза в асансьора по стълбата… Аз съм твой… Не се страхувай от нищо… С теб съм…

На големия екран в Залата на Съвета вече не се появяваха ясни образи. Седнала пред масата на подиума, Елеа, хванала с ръце главата си, предаваше онова, което паметта й бе запазила. Във високоговорителите кънтяха трясъци, взривове, ужасни викове, грохот и тътен като при земетресение. На екрана получените импулси изобразяваха гигантски цветни срутвания, безкрайно пропадане към адска бездна, изригвания на мрака, сякаш един разрушен свят се връщаше към хаоса, предшестващ всяко сътворение.

Последваха поредица глухи и неясни удари, които постепенно се приближаваха и усилваха.

Елеа изглеждаше притеснена и объркана. Тя отвори очи и свали златния обръч.

Екранът угасна.

Глухите удари продължиха. Изведнъж се чу гласът на Льобо.

— Чувате ли? Това е сърцето му!

Говореше от реанимационната и гласът му кънтеше от всички предаватели.

Успяхме! Той е жив! Кобан е жив.

Хувър скочи, извика „Браво“ и започна да ръкопляска. Всички го последваха. Старите учени, както и най-младите, мъжете и няколкото жени сред тях с жестове и викове реагираха с облекчение на смущението, че отново са заедно и се гледат един друг, след като бяха чули и видели най-интимните сцени, предадени от паметта на Елеа. Те се преструваха, че не им отдават никакво значение, че са преситени, че ги разглеждат в чисто научен аспект или се шегуват с тях. Но всеки беше дълбоко разтърсен телом и духом и озовавайки се изведнъж в днешния свят, не смееше да погледне съседа си, който също отвръщаше очи. Те се срамуваха. Срамуваха се от свенливостта и от срама си. Прекрасната и абсолютна невинност на Елеа им показваше до каква степен християнската цивилизация — от времето на св. Павел, не от времето на Христос — бе извратила, осъждайки ги, най-красивите радости, които Бог е дал на човека. Всички, дори и най-младите, се чувстваха като развратни старчета воайори. Събуждайки се, сърцето на Кобан ги бе избавило от момента на мъчително колективно притеснение, при което едни се изчервяваха, а други — побледняваха.

Сърцето на Кобан туптеше, спираше, пак започваше, ритъмът му бе неравен и неуверен. Електродите на кардиостимулатора, прикрепени към гърдите, автоматично се намесваха, когато спирането бе продължително, и дефибрилаторът го връщаше към живота.

Лекарите около масата за реанимация изглеждаха загрижени.

Внезапно се случи онова, от което се опасяваха. Дишането на Кобан се затрудни, той захърка и превръзките около устата се обагриха в червено.

— Коагулант! Серум! Поставете го настрани. Освободете устата! Сонда…

Дробовете кървяха.

Без да спират нито за миг внимателните грижи за болния, когото освобождаваха, манипулираха, облекчаваха, реаниматорите провеждаха консилиум.

Ако кръвоизливът не бъде спрян, това означава, че изгарянията на белите дробове са много тежки, за да зараснат. В такъв случай Кобан трябва да бъде опериран и да му се сложат нови дробове.

ВЪЗРАЖЕНИЯ: Срок за доставка на нови органи (три чифта за по-сигурно) от Международната банка за органи: радиограма, приготвяне, транспорт със самолет по маршрут Женева — Сидни, прехвърляне на друг самолет по маршрут Сидни — EPI: общо 20 часа.

— Не забравяй и за неприятностите с военните… митническите документи…

— Е, те все пак няма да…

— Всичко е възможно… Да удвоим срока…

— 40 часа.

— Трябва да поддържаме Кобан жив през това време. Нужно е преливане на кръв. Кръвен тест на кръвта на Кобан, незабавно. Кръвна група, еритроцити, левкоцити.

Един медбрат подготви лявата ръка.

— Проблемът е същият и за операцията: голямо количество кръв. Да се предвиди двойно повече.

Друг проблем при операцията: специален екип от хирурзи за трансплантация на органи.

Моисов: Имаме…

Форстър: Можем…

Забрек: При нас…

Льобо: Невъзможно. Твърде рисковано. Никакви нови хора. Най-вече въоръжени с ножове. Ще оперираме сами в телевръзка с френски, американски и южноафрикански екипи. Можем да го направим. Това са бели дробове, не е много сложно.

— Изкуствен бял дроб за поддържане на кръвообращението по време на операцията.

— Има такъв в лечебницата.

— Защо да не го използваме веднага, да оставим белите дробове на Кобан да си починат и раните да зараснат.

— Няма да зараснат, ако не получават кръв. Трябва да продължат да функционират. Оздравяват или не оздравяват, такива са правилата.

РЕЗУЛТАТИ ОТ КРЪВНИТЕ ТЕСТОВЕ: НЕИЗВЕСТНИ ГРУПИ И ПОДГРУПИ. ИЗСЛЕДВАНАТА КРЪВ (КОБАН) СЪСИРВА ВСИЧКИ ПОЗНАТИ ГРУПИ.

Учудващо!

— Това е вкаменела кръв! Не забравяйте, че нашият човек е вкаменелост! Жив е, но е вкаменелост! За 900 000 години кръвта е претърпяла еволюция.

— Без кръв няма операция. Положението става по-просто. Или оживява, или умира.

— Имаме момичето…

— Какво момиче?

— Елеа… Нейната кръв може би е подходяща.

— Няма да е достатъчно за операция! Трябва да й източим кръвта и пак няма да стигне.

— Може би. Ако вържем всички кръвоносни съдове и действаме много бързо. С изкуствения бял дроб.

— Няма да убием това момиче все пак!

— Може и да се измъкне… Нали видяхте как бързо се възстановява…

— От храната е…

— Или от универсалния серум…

— Или от двете…

— Аз съм против! Знаете много добре, че тя не може да възстанови кръвта си толкова бързо. Искате да я пожертваме. Не съм съгласен.

— Безспорно красива е, но не може да я сравним с мозъка на този тип.

— Не е важно дали е красива, или не. Тя е жива. Ние сме лекари, а не вампири!

— Можем все пак да сравним кръвта й с кръвта на Кобан. Това с нищо не ни задължава. Сигурно ще имаме нужда от нейната кръв, ако той започне да кърви. Не става дума за операция.

— Съгласен, съгласен, с това съм напълно съгласен.

В един и същи ден Кобан възкръсва, Кобан е в смъртна опасност, уравнението на Зоран може да бъде обяснено или завинаги загубено. И най-тъпите разбраха, че нещо невероятно важно за тях става на Южния полюс с един мъж, когото смъртта държи за ръка.

— Опитайте да си представите какво става вътре в този мъж. Тъканта на белите му дробове е изгорена и отчасти унищожена. За да диша отново нормално, за да оцелее и да живее, трябва остатъкът от тази тъкан да възстанови загубите. Той още спи. Заспал е преди 900 000 години и продължава да спи. Но плътта му е будна и се защитава. И ако и той беше буден, нищо нямаше да се промени. Не би могъл да направи нищо повече. Той не командва. Тялото му няма нужда от него. Клетките на белодробната тъкан, чудесните малки живи фабрики, произвеждат в момента нови подобни малки фабрики, които да заместят разрушените от студа и пламъците. В същото време те вършат обичайната си, многообразна, невероятно сложна работа в областта на химията, физиката, електрониката, биологията. Те приемат, избират, преобразуват, задържат, отхвърлят, запазват, дозират, подчиняват се, подреждат, координират с изумителна увереност и интелигентност. Всяка от тях знае повече от хиляда инженери, лекари и архитекти. Те са обикновените клетки на човешкото тяло. Ние сме изградени от милиарди клетки, от милиарди загадки, от милиарди микроскопични комплекси, които упорито извършват своята фантастично сложна работа. Кой командва тези чудесни малки клетки? Вие ли Виньон?

— О, господине…

— Не клетките на Кобан, Виньон, а вашите? Вие ли нареждате на клетките на черния ви дроб да върши работата си на черен дроб?

— Не, господине.

— Кажете тогава кой командва вашите клетки? Кой им нарежда да правят това, което трябва? Кой ги е създал така, че да могат да го правят? Кой е поставил всяка на мястото й във вашия дроб и в мозъчето ви, в ретината на красивите ви очи? Кой? Отговорете, Виньон, отговорете!

— Не знам, господине.

— Не знаете ли?

— Не, господине.

— И аз не знам, Виньон. А какво знаете?

— Хм…

— Нищо не знаете, Виньон…

— Така е, господине.

— Кажете: „Нищо не знам“.

— Нищо не знам, господине.

— Браво! Вижте другите, смеят се, подиграват се, мислят, че знаят нещо. Какво знаят Виньон?

— Не знам, господине?

— Нищо не знаят, Виньон. Познахте ли какво рисувам на дъската?

— Да, господине.

— Какво е това? Кажете.

— Уравнението на Зобан, господине.

— Чуйте как се хилят тези идиоти, защото сбъркахте една съгласна. Мислите ли, че знаят повече от вас.

— Не, господине.

— Обаче те се гордеят със себе си, кикотят се, подиграват се, мислят, че са умни, и ви вземат за идиот. Идиот ли сте, Виньон?

— Не ми пука, господине.

— Много добре, Виньон. Но не е вярно. Вие се безпокоите. Казвате си: „Може пък да съм идиот“. Ще ви успокоя: не сте идиот! Вие сте направен от същите малки клетки, както и мъжът, чиито бели дробове кървят в квадрат 612, от същите, от които е бил направен Зоран, човекът, открил ключа към универсалното поле. Милиарди изключително интелигентни малки клетки. Съвсем същите като моите, господин Виньон, а моите са доктори по философия. Ясно е, че не сте идиот!

— Да, господине.

— А, ето го идиота: Жюл-Жак Ардийон, отличник по всичко още от шести клас, умник! Вярва, че знае нещо, вярва, че е интелигентен. Интелигентен ли сте, господин Ардийон?

— Ами… аз…

— Да, така си мислите. Мислите, че се шегувам, но че всъщност вярвам и знам, че сте интелигентен. Не, господин Ардийон, вярвам и знам, че сте идиот. Можете ли да разчетете уравнението на Зоран?

— Не, господине.

— А ако можехте, бихте ли разбрали какво означава?

— Мисля, че да, господине.

— Мислите!… Вие мислите!… Какъв късмет! Вие сте мислещ Ардийон!^[1] Вие бихте държали в джоба си ключа към вселената, ключа към доброто и злото, към живота и смъртта. И какво бихте направили, господин мислещ Ардийон?

— Ами…

— Ясно ли ви е, господин Ардийон, ясно ли ви е…

— Генерале, чухте ли новините?

— Да, господин президент.

— Този Ко… как беше?

— Кобан.

— … Кобан. Събудили са го.

— Събудили са го…

— Може би ще го спасят?

— Може би…

— Луди хора!

— Луди…

— Онова уравнение на не знам кого си говори ли ви нещо?

— О, знаете ли, аз и уравненията…

— Даже в CNRS^[2] ли не разбират нищо?

— Нищо!…

— Че това е по-лошо и от Бомбата!

— По-лошо…

— От друга страна, може пък и да е за добро…

— Може…

— Но дори и в това добро може да има нещо лошо.

— Лошо, лошо…

— Помислете за Китай!

— Той е доста голям…

— Постарайте си! Какво бихте помислили на негово място? Бихте помислили: „Тези мръсници белите отново искат да отмъкнат това нещо. В момента, когато щяхме да ги догоним и може би да ги надминем, те отново ще ни изпреварят с хиляда години. Не трябва, в никакъв случай не трябва“. Ето какво щяхте да мислите, ако бяхте Китай.

— Очевидно… Мислите ли, че ще саботират…

— Ще саботират, отвличат, нападат, убиват, нищо не знам. Може нищо да не направят. Как да знам, когато става дума за китайци.

— Как да знаем…

— Какво! Как да знаем! Вашият занаят е да знаете! Ръководите Разузнавателните служби! Това са служби за Разузнаване! Много лесно го забравят! И вие на първо място! Наблюдавайте Китай, генерале! Наблюдавайте Китай! Всичко ще дойде оттам…

Международните въздухоплавателни сили, разположени на север от остров Аделаида, се разгърнаха като щит в три направления и денонощно се намираха в състояние на готовност. Очите им контролираха въздуха, а ушите им стигаха до дъното на океана.

Когато Елеа отново отвори очи, президентът Локан се намираше в средата на зрителното й поле. Вляво стоеше Кобан, който гледаше Локан и го слушаше. Вдясно се виждаше част от лицето на Пайкан, наведено над нея.

Локан изглеждаше капнал от умора и отчаяние.

— Превзеха всички градове в Центъра — каза той — и Гонда 7 до Втората дълбочина… нищо не ги спира. Избиваме ги, избиваме ги, загубите им са фантастични… но броят им е невероятен… Непрекъснато прииждат нови и нови подкрепления. В момента всичките им сили се насочват към Гонда 7, за да разрушат Съвета и Университета, и към Соларното оръжие, надявайки се да му попречат да излети. Взривихме всички пътища към него, но те отвсякъде издълбават милиони малки тунели. Не мога да ускоря пускането му. Честно казано, не мога да кажа дали ще успеем да ги задържим достатъчно дълго, или ще стигнат до Оръжието, преди то да е изстреляно.

— Дано стане така! — каза Кобан. — Ако трябва да бъдем унищожени, то поне останалата част от света да оживее! Кои сме ние, че да осъдим цялата Земя на смърт?

— Песимист сте, Кобан, едва ли ще бъде толкова ужасно…

— Ще бъде по-страшно от онова, което си представяте, и вие го знаете!

— Вече нищо не знам, нищо не си представям, нищо не мисля! Направих онова, което трябваше като ръководител на Гондава, и сега никой нищо не може да спре, нито знае какво ще се спре или не… Смазан съм…

— Смазва ви тежестта на мъртвата Земя!

— Лесно е, Кобан! Лесно е да изричате красиви фрази, когато сте вън от всичко… Пазете се, Кобан, те изпратиха нова войска към Гонда 7. Атаката им ще бъда ожесточена. Не мога да направя нищо за вас, имам нужда от всички сили, с които разполагам. Имате вашата охрана…

— Тя се сражава — каза Кобан. — Задържаме ги…

— Сбогом, Кобан… Аз…

Локан изчезна. Беше само образ. Кобан застана срещу Елеа и се доближи до нея. Направи знак на някого, когото тя не виждаше.

— Слушайте, Елеа, ако ме чувате, не се плашете. Ще ви дадем да изпиете успокоително, което ще приспи не само ума ви, но и всяка частица от тялото ви: нито една клетка не трябва да потрепне, когато студът навлезе във вас.

— Аз съм до теб — каза Пайкан.

Тялото на Елеа почувства как поставят гъвкава тръба в устата, гърлото и стомаха й, как вливат течност. Толкова силно се разбунтува, че дойде в съзнание. Понечи да седне и да протестира. Но изведнъж усети, че не е необходимо. Чувстваше се добре, всичко бе прекрасно. Дори нямаше желание да говори. Не беше необходимо. Вероятно всички я разбираха, както тя ги разбираше.

— Добре ли сте? — попита Кобан.

Тя дори не го погледна. Знаеше, че той знае.

— Ще заспите напълно, съвсем спокойно. Сънят ви няма да продължи дълго. Дори ако спите няколко века, ще ви се стори, че сте спали една нощ.

Една нощ, една спокойна нощ сън и покой…

— Чу ли? Само една нощ… И когато се събудиш, ще съм мъртъв от толкова отдавна, че няма да страдаш… с теб съм… До теб съм…

— Съблечете я и я изкъпете — каза Кобан на асистентите си.

Пайкан изкрещя:

— Не я докосвайте!

Наведе се над нея и съблече разкъсаните й дрехи. После я поля с топла вода, изми я внимателно, както майка къпе новороденото си дете. Тя усещаше върху себе си любимите му ръце, беше щастлива. Пайкан, твоя съм, искам да спя…

Виждаше цялата зала около себе си, тясна, с нисък таван, с изпъкнала златна стена, в която бе пробита врата. Чуваше грохота на битката, който се приближаваше. Всичко това бе прекрасно. Появи се окървавеното изображение на началника на охраната. Бе загубил каската си и половината кожа на главата си. Виждаше се кръвта по черепа му.

— Направиха пробив в Третата дълбочина… Качват се към Убежището…

— Отбранявайте Убежището! Съберете всички сили около него! Оставете всичко друго!

Зеленият охранител с червена глава излезе. Земята се тресеше.

— Пайкан, вземете я! Елате с мен!

— Ела, Елеа, ела, ще те пренеса, в ръцете ми си. Аз те пренасям. Ще заспиш. С теб съм.

Тя не искаше да заспи, още не, не напълно, всичко около нея бе приятно, всичко бе прекрасно в ръцете на Пайкан…

Носена от него, тя слезе по златна стълба и премина през златна врата. Още няколко стъпала.

— Сложете я тук с глава към мен и ръце на гърдите. Добре… Слушайте, Моисан, чувате ли ме?

— Чувам ви.

— Изпратете ми изображение от Гонда 1. Искам да ме осведомявате до края.

— Изпращам го.

Сводът на Убежището се превърна в необятна равнина. От пламтящото небе се спускаха червени воини. Отбранителните оръжия правеха огромни пробойни в отвесната им маса, но от небето идваха нови и нови бойци. Когато кацаха на земята, те биваха помитани от кръстосания огън на подземните оръжия. Новите трупове се смесваха с танцуващата тълпа на убитите, непрестанно разтърсвана от изстрелите. Оцелелите веднага потъваха в земята, клекнали върху седлата си, които им издълбаваха път. Земята се защитаваше, избухваше, надигаше се на снопове, хвърляше след останките от собствената си плът разчленените си нападатели.

Елеа мислеше, че всичко това е хубаво. Всичко бе прекрасно, много хубаво… прекрасно…

— Заспива — каза Кобан. — Ще й сложа маската. Кажете й сбогом.

Тя видя как долината внезапно се разтвори от единия до другия край на хоризонта, изхвърляйки към краищата си купчини мъртви и живи тела, камъни и пръст. Едно вълшебно гигантско цвете от метал и стъкло изникна от разтворената земя и се понесе нагоре. Армията, слизаща от небето, бе издухана като прах. Фантастичното цвете се издигна и разцъфна, разтвори разноцветните си листчета, показвайки в центъра сърцето си, по-прозрачно от най-бистрата вода. То запълваше небето, където продължаваше да се изкачва, и започна да се върти бавно, а после все по-бързо… Бе прекрасно, аз се чувствам добре, ще заспя.

Лицето на Пайкан скри цветето и небето. Гледаше я. Беше красив. Той е единствен. Аз съм на Пайкан.

— Елеа… аз съм твой… Ще заспиш… С тебе съм…

Тя затвори очи и усети маската над лицето си. Дихателната тръба докосна устните й и влезе в устата й. Елеа още един път чу гласа на Пайкан…

— Няма да ви я дам, Кобан! Доведох я, но няма да ви я дам! Тя не е ваша! Никога няма да бъде ваша!… Елеа, живот мой, потърпи малко… Само една нощ… С тебе съм… завинаги.

Тя не чу повече нищо. Не усети нищо. Съзнанието й се загуби. Сетивата й се затвориха. Подсъзнанието й изчезна. Вече бе само светеща, позлатена, лека мъгла, без форма и граница. И тя също угасна…

Елеа бе свалила златния обръч. Седеше с изправен гръб, облегната на стола, с неподвижен поглед, втренчен в безкрайността, отсам настоящето, мълчалива, неподвижна като каменна статуя. Лицето й изразяваше такава трагична сила, че никой не смееше да помръдне, да каже дума, да наруши тишината с покашляне или скърцане на стол.

Симон стана. Застана зад нея, сложи ръце на раменете й и каза тихо:

— Елеа…

Тя не помръдна. Той повтори:

— Елеа…

Усети потрепването на раменете й.

— Елеа, елате…

Топлината на гласа му и на ръцете му премина бариерата на ужаса.

— Да си починете…

Тя стана, обърна се към него и го погледна, сякаш той бе единственото живо същество сред мъртъвци. Той й подаде ръка. Тя погледна тази протегната ръка, поколеба се за миг и после постави в нея своята… Ръката на Пайкан… Една ръка… Единствената ръка на света… Единственото спасение…

Симон здраво стисна ледената длан, тръгна и отведе Елеа.

Ръка за ръка те слязоха от подиума, прекосиха заедно залата, тишината й, погледите й. Хенкел, който седеше на последния ред, стана и им отвори вратата.

Щом двамата излязоха, се чуха гласове и залата се изпълни с глъчка. Всички оживено разговаряха.

Бяха разпознали в последните образи сцената, предадена на Симон, когато бе сложил обръча приемател. И всеки се досещаше какво се бе случило после: Пайкан бе излязъл от Убежището, Кобан бе изпил успокоителното, бе се съблякъл и легнал на постамента, бе си сложил маската. След това Убежището се бе затворило, охлаждащият мотор бе започнал да функционира.

През това време Соларното оръжие бе продължило да се издига във въздуха, бе достигнало Енизорай и се бе задействало. Можеха само да предполагат какъв е бил ефектът: „Сякаш самото Слънце е слязло в Енизорай…“, бе казал Кобан. Несъмнено лъч с фантастична температура бе стопил земята и скалите, втечнил планините и градовете, издълбал до дъно Континента, раздробявайки го, натрошавайки го, преобръщайки го като адски плуг, и го бе потопил във водата.

И онова, от което се бе страхувал Кобан, беше станало: взривът бе толкова мощен, че се бе разнесъл по цялата Земя, като бе изместил оста на въртенето й. И ето че тя се движеше като полудял пумпал, преди да намери ново равновесие. Промяната на движението й бе напукала земната кора, бе предизвикала повсеместно земетресения и изригвания, бе извадила извън океанските дълбини инертните води, чиято фантастична маса бе потопила и унищожила необятни земни площи. Вероятно това събитие е било в основата на мита за Потопа, който се среща в легендите на народите от цял свят. Водите се бяха оттеглили, но не навсякъде. Новата земна ос бе поставила Гондава около новия Южен полюс. Студът бе замразил водите на приливната вълна, потопила Континента. И върху този лед годините, вековете, хилядолетията бяха натрупали фантастични пластове сняг, превърнат на свой ред в лед от собствената си тежест.

Кобан не бе предвидил всичко това. Неговото Убежище трябвало да се отвори, когато обстоятелствата щели да позволят животът на Повърхността отново да бъде възможен. Замразяващият мотор трябвало да спре, маската — да върне дишането и топлината на двамата, а пробивната машина да им издълбае път към въздуха и слънцето. Но обстоятелствата никога не станали благоприятни. Убежището стояло на дъното на ледения континент, като изгубено семе, което никога не би покълнало без случайността и любопитството на изследователите. Хувър стана.

— Предлагам — каза той — в тържествена декларация да отдадем почит на интуицията, интелекта и упоритостта на нашите приятели от Френската полярна експедиция, които успяха не само да интерпретират необичайните данни, предоставени им от сондьорите, и да направят известните на всички заключения, но и да се преборят с равнодушието и инерцията на държавите и да ги принудят да ни съберат и изпратят тук.

Присъстващите станаха и одобрително изръкопляскаха.

— Трябва също така — каза Леонова — да отдадем почит на гения на Кобан и на неговия песимизъм, които са причина да построи Убежище, издържало изпитанията на времето.

— ОК, сестричке — каза Хувър. — Но той е прекалил с песимизма. Всъщност Локан е имал право. Соларното оръжие не е разрушило целия земен живот. След като ние сме тук! Оцелели са растения, животни, хора. Несъмнено много малко, но достатъчно, за да може всичко да започне наново. Къщите, фабриките, моторите, бутилираната енергия и всичките им чудесии са били счупени и унищожени. Били са стъписани! Нямали са нищо! Колко ли са били? Може би няколко дузини, пръснати по петте континента. По-голи от червеи, защото не можели нищо да правят! Имали са ръце, с които вече не умеели да си служат! Че какво мога да правя с ръцете си, аз, господин Хувър, големият умник? Освен да си паля цигарата и да шляпам мацките по задника? Нищо! Нищо! Ако ми се наложи да уловя бягащ заек, за да се нахраня, представяте ли си картинката? Какво щях да правя на мястото на оцелелите? Щях да ям насекоми и плодове, когато ги има, и умрели животни, ако намеря! Ето какво са правели! Ето къде са паднали! По-долу от първите хора, които са започнали всичко преди тях, по-долу от животните. След като цивилизацията им е изчезнала, те са били като охлюви, на които някой хлапак е махнал и счупил черупката, за да види какво има вътре. Впрочем вероятно са нагъвали охлюви на поразия, те поне не бягат. Надявам се, че е имало много охлюви. Вие, сестричке, обичате ли охлюви? Тези хора са тръгнали от най-долното стъпало на стълбата и са я изкачили наново, падали са по пътя и пак са потегляли с воля и инат, с високо вдигната глава, започвали са отново и отново, вървели са все по-нагоре и бих казал — чак до звездите. И ето ги. Те са тук. Те са ние. Отново са заселили света и са останали същите тъпаци, каквито са били и преди, готови отново да взривят дома си! Красиво, нали? Това е човекът!

В този велик ден на възторжено ликуване дори слънцето празнуваше. Вятърът на повърхността утихна и достигна минималната си скорост с моменти на почти пълно затишие, невероятни поради неочакваната си топлина. Той развихряше яростта си много високо в небето, прочистваше го от най-малкия облак, от най-малкото зрънце мъгла. Небесната синева сияеше по-синя, по-нова и по-весела от всякога. А снегът и ледът също блестяха в синкав оттенък.

В Конферентната зала цареше вълнение. Леонова бе предложила на учените да се закълнат тържествено, че ще посветят живота си на борба против войната и глупостта във всичките й най-жестоки форми: политическа и националистическа.

— Прегърни ме, червена сестричке! — бе казал Хувър. — Но нека прибавим и идеологическата глупост.

Бе я притиснал до корема си. Тя плачеше. Станали на крака, с протегнати ръце, учените се бяха заклели на всички езици и Преводачката бе размножила клетвата им.

Тогава Хой-То информира колегите си за работата на екипа, който заедно с него и Лукос бе фотографирал и описал текстовете, гравирани по стената на Убежището. Бяха завършили описа на текст, открит още първия ден, чието заглавие бяха успели да намерят и преведат: „Трактат за Универсалните закони“. Вероятно той съдържаше обяснение на уравнението на Зоран. Поради изключителната му важност лично Лукос щеше да прехвърли хиляда и двестате клишета в анализиращата система на Преводачката.

Това бе необикновена новина. Дори и ако Кобан не оцелееше, имаше надежда някой ден да разберат Трактата и да дешифрират уравнението.

Хийт стана и поиска думата.

— Аз съм англичанин — каза той — и съм щастлив, че съм такъв. Мисля, че нямаше да съм пълноценен човек, ако не бях англичанин.

Чуха се смехове и подвиквания.

Хийт продължи, без да се усмихва:

— Някои хора на континента смятат, че според нас всички, които не са родени в Англия, са маймуни, слезли току-що от кокосовата палма. Но те преувеличават. Малко…

Този път преобладаваха смеховете.

— Именно защото съм англичанин и съм щастлив, че съм роден на остров Англия, мога да си позволя да направя следното предложение: нека и ние напишем трактат или по-скоро Декларация за Универсалния закон. Законът на универсалния човек. Без демагогия, без бла-бла, както казват французите, без кухи думи, без високопарни фрази. Съществува Декларацията на ООН, но тя е само тържествен боклук. Никой не я зачита. Едва ли един на сто хиляди знае за нейното съществуване. Нашата Декларация трябва да стигне до сърцето на всеки човек. Тя ще съдържа само един параграф или дори само една фраза. Трябва да се постараем да има възможно най-малко думи. Просто трябва да кажем следното: „Аз, който съм англичанин или патагонец и се гордея с това, преди всичко съм жив човек и не искам да убивам, нито да ме убиват. Отричам войната, каквито и да са причините за нея“. Това е всичко.

Той седна и започна да пълни лулата си с холандски тютюн.

— Да живее Англия! — извика Хувър.

Учените се смееха, прегръщаха се, тупаха се по гърба. Италианският физик Еволи хлипаше. Методичният германец Хенкел предложи да се назначи комисия, която да изработи текста на Декларацията на Универсалния човек.

В момента, когато различни гласове започнаха да предлагат имена, гласът на Льобо отекна във всички предаватели.

Той съобщи, че белите дробове на Кобан са престанали да кървят. Още бил много слаб и в безсъзнание, но вече имало надежда, че ще го спасят.

Наистина денят бе необикновен. Хувър попита Хой-То кога Лукос ще приключи с въвеждането на фотографиите на Трактата в Преводачката.

— След няколко часа — отговори Хой-То.

— Значи, след няколко часа ще узнаем на седемнайсет езика какво означава уравнението на Зоран?

— Съмнявам се — усмихна се Хой-То. — Ще узнаем придружаващия текст и коментара, но няма да разберем значението на математическите и физическите символи, тъй като и Преводачката не го разбира. Без помощта на Кобан ще е необходимо известно време, за да стигнем до смисъла. Но очевидно ще успеем, и то доста бързо, благодарение на компютрите.

— Предлагам — каза Хувър — да обявим чрез Трио, че утре ще направим съобщение до целия свят. И да предупредим университетите и научноизследователските центрове, че те ще трябва да запишат дълъг научен текст, който ще ретранслираме на френски и английски с оригиналните символи на гондавски език. Подобно излъчване на трактат, който позволява разчитането на уравнението на Зоран, веднага ще премахне възможността само някои учени да се възползват от него. За няколко минути той ще стане достояние на цялата световна научна общност. Заедно с това ще изчезне опасността Кобан да бъде убит или отвлечен и ще можем да помолим отвратителното сборище от плуващо и летящо военно желязо, което ни контролира уж за да ни предпази, да се разпръсне и да си върви откъдето е дошло.

Предложението на Хувър бе прието с ръкопляскания. Денят бе невероятно дълъг, без нощ и без облаци, със златното слънце, което разхождаше оптимизма си по хоризонта. В момента, когато се скри зад ледената планина, учените и техниците продължиха еуфорията си в бара и ресторанта на EPI 2. Запасите от шампанско и водка намаляха значително. А скочът и бърбънът, аквавитът и сливовицата добавиха своята доза оптимизъм в кипящия котел на всеобщата радост.

— Сестричке — каза Хувър на Леонова, — аз съм огромен противен ерген, а ви сте слабичка опасна марксистка… Няма да ви кажа, че ви обичам, защото ще бъде ужасно смешно. Но ако приемете да се омъжите за мен, обещавам ви, че ще стопя корема си и дори ще прочета „Капиталът“.

— Вие сте отвратителен — ридаеше Леонова на рамото му, — ужасен сте…

Беше пила шампанско. Нямаше този навик.

Симон не бе взел участие във всеобщото веселие. Бе придружил Елеа в лечебницата и не се отделяше от нея. Когато влязоха, тя отиде право при машината за ядене, бе докоснала три бели клавиша и бе получила кървавочервено топче, което бе глътнала веднага с чаша вода. После с обичайното си безразличие се бе съблякла съвсем гола, бе се приготвила за сън и си бе легнала, полузаспала, вероятно под влияние на червеното топче. Откак бе свалила златния обръч, не бе продумала нито дума.

Сестрата бе проследила последния епизод от спомените й в Конферентната зала. Погледна Елеа със съчувствие. Лицето на заспалата млада жена изразяваше трагична сериозност, която сякаш превъзмогваше страданието.

— Горкото момиче… — каза тя. — Може би трябва да й облечем пижама, сигурно й е студено.

— Не я пипайте, тя спи, спокойна е — тихо каза Симон. — Завийте я и я наблюдавайте. Ще поспя малко и ще ви заместя в полунощ. Събудете ме…

Той нагласи термостата, за да увеличи температурата в стаята, и легна облечен на тясното легло. Но щом затвори очи, под клепачите му преминаха образи. Елеа и Пайкан, голата Елеа, пламтящото небе, мъртвите войници, голата Елеа, Елеа без Пайкан, разровената земя, разцепената долина, оръжието в небето, Елеа, Елеа…

Внезапно стана, осъзнал, че не може да заспи. Приспивателно? Машината за ядене бе пред него на малката масичка. Той докосна трите бели клавиша. Чекмедженцето се отвори и му предложи червено топче.

Сестрата го гледаше с неодобрение:

— Ще го глътнете ли? Може да е отровно!

Той не отговори. Ако бе отрова, Елеа я бе погълнала, а ако Елеа умре, той не желаеше да живее. Но не вярваше, че е отрова. Взе топчето с палеца и показалеца и го сложи в устата си. Разтвори се между зъбите му като череша без костилка. Стори му се, че цялата устна кухина, носът, гърлото бяха напръскани с нещо много приятно. Не бе сладко, нямаше никакъв вкус, бе като течно кадифе, бе допир, усещане за безкрайна мекота, която го изпълваше и проникваше в плътта му, преминаваше през бузите и врата, за да достигне кожата, нахлу в главата, а когато глътна топчето, слезе в цялото му тяло. Той спокойно си легна наново. Нямаше усещане, че му се спи. Струваше му се, че може да отиде до Хималаите и да ги изкачи.

Сестрата го разтърси.

— Докторе! Бързо! Бързо ставайте!

— Какво? Какво има?

Погледна часовника. Бе 23 и 30.

— Казах ви, че е отрова! Бързо изпийте това! Ипекакуана.

Той отблъсна протегната чаша. Никога не се бе чувствал така добре, радостен и отпочинал, сякаш бе спал десет час.

— Щом не е отрова, какво има тя?

Тя, Елеа.

Беше се събудила, лежеше с отворени очи, втренчен поглед и стиснати зъби. Внезапни пристъпи разтърсваха тялото й. Симон я отви и докосна мускулите на ръцете и бедрата й. Махна с ръка пред очите й, но тя не мигна. Трудно откри пулса й под втвърдените мускули на китката. Бе много ускорен.

— Какво има, докторе? Какво й е?

— Нищо — тихо отговори Симон, завивайки я. — Нищо… Отчаяние.

— Горкото момиче… Какво можем да направим?

— Нищо… — каза Симон. — Нищо.

Бе задържал ледената длан на Елеа в своята. Започна леко да я гали, да масажира вдървената й ръка чак до рамото.

— Ще ви помогна — каза сестрата.

Заобиколи леглото и взе другата длан на Елеа. Ръката й потрепна и се отдръпна.

— Оставете я — каза Симон. — Оставете ме сам с нея. Оставете ни. Идете да спите в стаята си.

— Сигурен ли сте?

— Да… Оставете ни…

Сестрата прибра нещата си и излезе, като хвърли на Симон подозрителен поглед. Той не го забеляза. Гледаше Елеа, неподвижното й лице, втренчените й очи, в които светлината блестеше в две неподвижни езера от сълзи.

Внезапно си помисли, че тя не чува неговия глас, а чуждия глас на Преводачката. Неговият глас, който достигаше в другото й ухо, за нея бе само неясен, чужд шум, който вниманието й се стараеше да отстрани.

Много предпазливо извади слушалката от ухото й. Нейният микропредавател бе закачен на дрехите й върху стола. Махна и своя, забоден на пуловера му, и го пъхна в джоба си. Сега вече нямаше машина, нямаше чужд глас между него и нея.

— Елеа… С вас съм… съвсем сам… за първи път… може би за последен… А вие не разбирате… Мога да ви кажа всичко… Елеа, любов моя… любима моя… обичам те… любов моя, любов моя… бих искал да съм до теб… върху теб… в теб, много нежно… да те успокоя, да те стопля, да те утеша, обичам те… аз съм варварин… изостанал дивак… ям животни… и трева, и дървета… никога няма да те имам… но те обичам, обичам те… Елеа, любов моя… красива си… толкова си хубава… ти си птица, плод, цвете, вятър от небето… Никога няма да те имам… зная го, зная го… но те обичам.

Думите на Симон падаха върху нея, по лицето й, по ръцете, по голите й гърди, сипеха се върху нея като топли листенца на цвете, като снежинки. Той усети как ръката й омеква, как лицето й се отпуска, а гърдите й се повдигат по-спокойно и дишат по-дълбоко. Видя как клепките й се сведоха много бавно над тъжните й очи и как сълзите й най-сетне протекоха.

— Елеа, Елеа, любов моя… забрави злото… забрави болката… върни се, животът е тук, обичам те… красива си, нищо не е по-красиво от теб… голото дете, облакът… цветът, сърната… вълната, листът… разцъфналата роза… уханието на праскова и морето… нищо не е по-красиво от теб… майското слънце над нашите маргаритки… малкото на лъва… кръглите плодове, узрелите плодове, топлите от слънце плодове… нищо не е по-красиво от теб, Елеа, Елеа, любов моя, любима моя…

Усети, че ръката на Елеа стиска неговата, видя как другата ръка се повдига, докосва чаршафа и с невероятен жест го придърпва й покрива голите й гърди.

Той млъкна.

Тя заговори.

Каза на френски:

— Симон, разбирам те…

Замълча и после добави:

— Аз съм на Пайкан.

От затворените й очи продължаваха да текат сълзи.

Бележки

[1] Авторът намеква за мисълта на Паскал: „Човекът е… мислеща тръстика“. — Б.пр. ↑

[2] CNRS — Национален център за научни изследвания — водеща научноизследователска структура във Франция. Авторът намеква, че диалогът се провежда във Франция. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Рьоне Баржавел От дълбините на времето (10)

Метаданни

Данни

От дълбините на времето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Рьоне Баржавел
От дълбините на времето (10)