Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (9)

9

Тео й бе оставил рейндж роувъра в Харп Хаус. Да кара джипа по коварния път, за да посрещне лодката с провизиите, която идваше всяка седмица, би трябвало да е много по-спокойно занимание, отколкото шофирането на раздрънканата кия, но Ани все още бе прекалено изнервена от сутрешното си откритие — да завари Тео да спи в леглото до нея. Тя паркира колата на пристана и се опита да се ободри с мисълта за свежата салата, която щеше да си приготви за вечеря.

Няколко десетки островитяни чакаха на пристана, най-вече жени. Повечето хора бяха възрастни, което доказваше думите на Барбара, че по-младите семейства заминават. Остров Перегрин беше красив през лятото, но кой искаше да живее тук през цялата година? Макар че с днешното лазурносиньо небе и морето, блещукащо под игривите слънчеви лъчи, островът изглеждаше много красив.

Тя забеляза Барбара и й махна. Лиза, увита в прекалено дълго и широко палто, навярно принадлежащо на съпруга й, разговаряше с Джуди Кестър, чиято яркооранжева коса привличаше вниманието не по-малко от заразителния й жизнерадостен смях. Като видя компанията от любителките на бънко, сърцето на Ани се сви от тъга по нейните приятели.

Мари Камерон приближи към нея с вкисната физиономия, сякаш току-що бе дъвкала лимон.

— Как се оправяш тук съвсем сама? — попита с гробовен тон, като че ли Ани бе в последния стадий на неизлечима болест.

— Чудесно. Нямам никакви проблеми. — Ани нямаше намерение да разказва на никого за снощния взлом.

Мари се наведе по-близо. От нея се носеше мирис на карамфил и нафталин.

— Бъди нащрек за Тео. Знам какво говоря и всеки, който има очи, може да види, когато бурята наближава. Рийган никога нямаше да излезе с яхтата в толкова лошо време, не и доброволно.

За щастие, в този момент към пристана приближи лодката за лов на омари, служеща като ежеседмичен ферибот за доставка на провизии, и не се наложи Ани да отговаря. Лодката бе натоварена с пластмасови щайги, пълни с торби с продукти, макара с навит електрически кабел, пакет с дървени покривни плочи и блестяща бяла тоалетна чиния. Островитяните тутакси се подредиха в редица, за да разтоварят лодката, после я натовариха обратно с поща, колети и празни пластмасови щайги от продуктите, доставени при предишния курс.

Когато всичко приключи, хората се отправиха към паркинга. Върху всяка пластмасова щайга имаше залепена картичка с името на получателя, написано с черен флумастер. Ани веднага откри трите щайги, отбелязани с „Харп Хаус“. Тя бяха толкова натъпкани, че едва ги завлече до колата.

— Винаги се радваме, когато пристига фериботът — подвикна Барбара от каросерията на своя пикап.

— Първото, което ще направя, е да изям една ябълка — отвърна й Ани, докато наместваше и последната щайга в рейндж роувъра.

Тя се върна, за да вземе скромната си поръчка сред десетината щайги, очакващи получателите си. Огледа внимателно имената върху всяка, но не откри своето. Отново провери. Нортън… Кармайн… Гибсън… Алварес… Никаква Хюит. Нито Мунрейкър Котидж.

Докато проверяваше за трети път, долови зад гърба си цветното ухание на парфюма на Барбара.

— Нещо не е наред ли?

— Поръчките ми не са тук — отвърна Ани. — Дошли са само провизиите за Харп Хаус. Някой сигурно е взел моите погрешка.

— По-скоро новото момиче, което приема поръчките в магазина, отново нещо е объркало — поклати глава Барбара. — Миналия месец забрави половината ми поръчка.

Доброто настроение на Ани се изпари. Първо взлома във вилата, сега и това. Живееше от две седмици на острова. Нямаше нито хляб, нито мляко, бяха й останали само няколко консерви и малко ориз. Как щеше да преживее още една седмица до следващата доставка, ако изобщо лодката успее да доплава до острова?

— Достатъчно е студено и продуктите могат да останат половин час в колата, без да им стане нещо — рече Барбара. — Ела у дома с мен, ще те почерпя с чаша кафе. От нас можеш да се обадиш в магазина.

— Може ли да ме почерпиш и с една ябълка? — попита Ани унило.

— Разбира се — усмихна се възрастната жена.

В кухнята миришеше на бекон и на парфюма на Барбара. Тя подаде една ябълка на Ани и започна да прибира продуктите. Ани позвъни на служителката в магазина на сушата, отговаряща за доставката на продуктите на жителите на острова, и обясни какво се е случило, но жената прозвуча по-скоро раздразнена, отколкото смутена, и изобщо не се извини.

— Получих съобщение от вас, че отменяте поръчката.

— Но аз не съм я отменяла.

— В такъв случай предполагам, че някой на острова никак не ви харесва.

Докато Ани затваряше телефона, Барбара сложи на масата две кафени чаши, изрисувани с цветя.

— Някой е анулирал поръчката ми.

— Сигурна ли си? Момичето постоянно бърка. — Барбара извади от шкафа тенекиена кутия с курабийки. — Макар че… Подобни неща се случват тук. Ако някой ти има зъб, може да се обади по телефона. — Тя вдигна капака на кутията. Вътре, увити във восъчна хартия, се гушеха курабийки, посипани със захар.

Ани седна до масата, но апетитът й бе изчезнал, не й се ядеше дори ябълка. Барбара си взе една курабийка. Беше изрисувала едната си вежда малко накриво, което й придаваше леко откачен вид, но в открития й поглед нямаше и сянка лудост.

— Ще ми се да кажа, че всичко ще се оправи, но кой знае?

Съвсем не това искаше да чуе Ани.

— Няма причина никой да ми има зъб. — Освен може би Тео.

— Понякога враждите изникват без причина. Аз обичам Перегрин, но тук не е място за всекиго. — Тя й подаде кутията с курабийки и леко я разтърси, за да я подкани да си вземе, но Ани само поклати глава. Барбара затвори капака. — Може би си пъхам носа където не ми е работа, но ти си на същата възраст като Лиза и очевидно не си щастлива тук. Няма да ми е приятно, ако си заминеш, но ти нямаш близки на острова и не бива да оставаш там, където не си щастлива.

Искрената загриженост на Барбара означаваше много за Ани и тя с усилие сподави желанието си да й разкаже за четиридесет и шестте дни, които трябва да прекара тук, за дълговете, които не можеше да плати, за недоверието си към Тео, за страховете си за бъдещето, но не можеше да го направи.

— Благодаря ти, Барбара. Ще се оправя.

Докато пътуваше обратно към Харп Хаус, младата жена си мислеше колко по-мъдра я бяха направили възрастта и дълговете. Повече няма да се опитва да скърпи двата края с куклени представления и разни шантави работи. Няма да се тревожи, че работата от девет до пет в някой офис ще й попречи да се явява на прослушвания за роли. Ще си намери сериозна работа с постоянно заплащане и стабилен пенсионен план.

Ти ненавиждаш това — изтъкна Немирка.

— Повече ненавиждам да съм бедна — сопна се Ани.

Дори Немирка не можеше да оспори това.

 

 

Ани прекара остатъка от деня в Харп Хаус. Докато отиваше да изхвърли боклука, забеляза нещо необичайно до дънера, близо до любимото място на Ливия. Два реда къси пръчки стърчаха от земята пред хралупата в основата на дънера. Отгоре им като покрив бяха подредени ивици дървесна кора. Не го беше забелязала вчера, значи днес Ливия пак се бе измъкнала тайно от къщата. Ани съжаляваше, че Джейси не желае да говори за немотата на дъщеря си. Детето беше истинска загадка за Ани.

Следобед рейндж роувърът изчезна. Ани разполагаше с достатъчно време да се прибере във вилата пеша, преди да се стъмни. Но тъй като бе напълнила една найлонова торба и раницата с продукти от Харп Хаус, се налагаше да спира и да си почива. Още отдалеч видя, че рейндж роувърът е паркиран пред вилата. Не беше честно. Той трябваше да си е отишъл, преди тя да се върне. Последното, което искаше, беше да се разправя с Тео, но ако сега не го сложи на мястото, той щеше да й се качи на главата.

Влезе във вилата през предната врата и завари Тео, преметнал крака през страничната облегалка на розовия диван, надянал на ръката си Лео. Като я видя, неканеният гост свали краката си на пода.

— Харесвам този приятел.

— Естествено — изсумтя Ани. — От един дол дренки.

— Как ти е името, голямо момче? — обърна се Тео към куклата.

— Казва се Боб — сопна се Ани. — И след като втората смяна е дошла, сиреч аз, крайно време е да си вървиш у дома.

Той тикна Лео към торбата с продуктите.

— Има ли нещо вкусно там?

— Да. — Тя съблече пухенката и отиде в кухнята. Съзнавайки отлично, че бе свила част от храната му, Ани остави раницата на пода, а найлоновата торба на плота. Той я последва, все още надянал Лео на ръката си, което не на шега я притесни. — Сложи Боб на мястото му. И от сега нататък остави куклите ми на мира. Те са ценни и никой освен мен няма право да ги пипа. Предполага се, че днес трябва да работиш, а не да си вреш носа в моите вещи.

— Аз работих. — Нахалникът надникна в найлоновата торба. — Очистих избягала от дома си тийнейджърка и един бездомник. Бяха разкъсани на части от глутница вълци. И след като сцената се разигра в цивилизования Хайд Парк, мога да заявя, че съм много доволен от себе си.

— Дай ми го! — Тя измъкна Лео от ръката му. Само това й липсваше, да започнат да я преследват видения на развилняла се глутница вълци.

Първо й прегризах гърлото…

Остави куклата във всекидневната, сетне се върна в кухнята. Гледката на Лео и Тео заедно си просеше за отмъщение.

— Странно нещо се случи днес в къщата, когато бях на горния етаж. Чух… не бива да казвам нищо. Не искам да те разстройвам.

— И откога е тази деликатност?

— Ами… бях в края на коридора, точно до вратата на кулата, когато внезапно усетих леден полъх от другата страна. — Ани беше честен и открит човек и сама не можеше да повярва колко леко й се удаваше лъжата. — Сякаш някой беше оставил прозореца отворен, само че беше десет пъти по-студено. — Хич не се затрудни да се престори, че потръпва. — Не проумявам как можеш да живееш на подобно място.

Той извади картонена опаковка с десет яйца.

— Предполагам, че някои хора се разбират по-добре с призраците от останалите.

Тя го изгледа остро, но той изглеждаше много по-заинтригуван от съдържанието на пазарската торба, отколкото от страшните духове, населяващи Харп Хаус.

— Интересно, че имаме толкова еднакви вкусове. Харесваме едни и същи продукти — промърмори той.

Той и без това щеше да разбере, след като говори с Джейси, така че беше по-добре сама да му признае.

— Някой е отменил поръчката ми в магазина на сушата. Ще ти върна всичко след седмица, когато дойде следващият ферибот.

— Значи това е моята храна?

— Само някои неща. Малък заем. — Тя започна да вади продуктите от раницата.

Тео грабна най-близкия пакет.

— Взела си бекона ми?

— Имаше две опаковки. Тази ти е излишна.

— Не мога да повярвам, че си отмъкнала моя бекон.

— Щеше ми се да взема поничките или замразената ти пица, но не можах. И знаеш ли защо? Защото не си ги поръчал. Що за човек си ти?

— Човек, който обича истинската храна. — Той я избута от пътя си, за да огледа съдържанието на раницата и измъкна малък резен пармезан — Ани го бе отрязала от голямата буца, която той бе поръчал. — Отлично. — Той прехвърли сиренето от едната ръка в другата, остави го на плота и започна да отваря шкафовете.

— Хей! Какви ги вършиш?

Тео извади малка тенджерка.

— Приготвям си вечеря. С моите продукти. И ако не ми лазиш по нервите, може да я споделя с теб. А може и да не я споделя.

— Не! Върви си у дома. Вилата сега е моя, забрави ли?

— Права си. — Тео започна да връща обратно пакетите в найлоновата торба. — Вземам тези със себе си.

По дяволите! Ведно със стихващата кашлица апетитът й бе започнал да се завръща, а днес почти не бе хапвала.

— Добре — промълви Ани неохотно. — Ти готвиш. Аз ям. После се омиташ от тук.

Той вече ровеше в долния шкаф за друга тенджера.

Ани отнесе Лео в ателието, после влезе в спалнята. Тео не я харесваше — определено не я искаше наоколо — тогава защо правеше това? Тя смени ботите с меки домашни чехли във формата на маймунки, после прибра дрехите, които бе оставила метнати върху леглото. Никак не й се щеше да е насаме с мъж, от който малко се страхуваше. И още по-лошо, че една част от нея все още искаше да му вярва, въпреки всички доказателства срещу него. Все едно отново беше на петнайсет.

Уханието на цвърчащ бекон изпълни въздуха, примесено с лекия аромат на чесън. Стомахът й изкурка.

— Мамка му. — Младата жена се върна обратно в кухнята.

От чугунения тиган се разнасяха апетитни миризми. В тенджерата вряха спагети, а Тео разбиваше няколко от скъпоценните яйца в голяма жълта купа. Тя забеляза върху плота две винени чаши, редом с прашна бутилка вино, взета от шкафа над умивалника.

— Къде е тирбушонът? — попита той.

Ани толкова рядко пиеше хубаво вино, че дори не й бе хрумнало да отвори една от бутилките от запасите на Марая. Но сега изкушението бе неустоимо. Тя порови в чекмеджето с всевъзможни джунджурии и му подаде тирбушона.

— Какво готвиш?

— Един от моите специалитети.

— Човешки черен дроб, задушен с консервирана бакла и чаша кианти?

Тео повдигна леко вежда.

— Ти си истинска чаровница.

Но тя нямаше намерение толкова лесно да свива знамената.

— Надявам се, помниш, че имам много основания да очаквам най-лошото от теб.

Той измъкна корковата тапа с едно ловко завъртане.

— Това беше много отдавна, Ани. Казах ти. Тогава бях сбъркано хлапе.

— Хайде да не се лъжем… Ти и сега си сбъркан.

— Ти нямаш представа какъв съм аз сега. — Той напълни чашата й с кървавочервено вино.

— Ти живееш в къща, обитавана от призраци. Плашиш малките деца. Препускаш с коня си в разгара на снежна буря. Ти…

Тео остави бутилката по-рязко и тя изтрака върху плота.

— Този месец ще стане една година, откакто изгубих съпругата си. Какво, по дяволите, очакваш? Че ще лудувам с купонджийски шапчици и свирки?

Ани усети леко угризение на съвестта.

— Съжалявам за това.

Той не обърна внимание на съчувствието й.

— И аз не измъчвам Танцьора. Колкото е по-свирепа зимата, толкова повече му харесва.

Тя си спомни как Тео стоеше на снега, гол до кръста.

— Също като теб?

— Да — отвърна сухо той. — Също като мен. — Грабна рендето, което бе изровил отнякъде, и започна да стърже резена пармезан, с гръб към нея.

Тя отпи глътка вино. Беше великолепно гъсто каберне с плодов привкус. Тео очевидно не желаеше да говори, което засили решителността й да се разчовърка по-надълбоко.

— Разкажи ми за новата си книга.

Секундите бавно се нижеха.

— Не обичам да говоря за една книга, докато я пиша. Това отнема енергия, която е по-добре да се вложи в писането.

Пред подобно предизвикателство се изправяха актьорите, когато вечер след вечер играеха една и съща роля. Ани го наблюдаваше как стърже сиренето в продълговата стъклена купа.

— Мнозина читатели са отвратени от „Санаториумът“. — Забележката й бе толкова груба, че Ани почти се засрами.

Той дръпна от печката тенджерата с врящите спагети и изсипа съдържанието в гевгир над умивалника.

— Ти чела ли си романа?

— Не, така и не успях. — Не беше в природата й да бъде толкова рязка, но тя искаше да го накара да разбере, че вече не е същата страхлива мишка, каквато беше на петнайсет. — От какво умря съпругата ти?

Без дори да трепне, Тео прехвърли горещите спагети в купата с разбърканите яйца.

— От отчаяние. Самоуби се.

От думите му й се догади. В главата й се тълпяха купища въпроси. Как се случи? Предугади ли го по някакъв начин? Ти ли беше причината? Най-вече последният въпрос не й даваше мира. Но не й стигаше смелост да го зададе.

Той добави бекона и чесъна към спагетите и разбърка всичко с две големи вилици. Ани грабна два сребърни прибора и салфетки и ги подреди върху масата край еркерния прозорец във всекидневната. После взе чашите и се настани на един стол. Тео се появи от кухнята с препълнените чинии. Намръщи се, като видя крещящото пластмасово кресло във формата на русалка.

— Трудно е да се повярва, че майка ти е била експерт по произведения на изкуството.

— Наоколо има и по-големи грозотии. — Ани вдъхна аромата на чесън, бекон и едро настърган пармезан, с който бяха посипани спагетите. — Ухае страхотно.

Той постави чинията пред нея и седна насреща й.

— Спагети „Карбонара“.

Гладът сигурно бе размекнал мозъка й, защото Ани направи най-глупавото нещо. Машинално вдигна чашата си.

— За шеф готвача.

Тео прикова поглед в очите й, но не вдигна чашата си. Тя припряно остави своята, но той не отместваше очи и тя почувства странно изтръпване, сякаш нещо по-силно от лекото течение откъм еркерния прозорец бе раздвижило въздуха помежду им. Само след миг Ани осъзна какво точно се случва.

Определени жени биваха привлечени от опасни мъже, някои заради нервно разстройство, а понякога — ако жената беше романтичка — заради наивната фантазия, че точно нейната женственост е достатъчно силна, за да опитоми някой от тези порочни, диви мъже. В романите подобни фантазии бяха неустоими. В реалния живот бяха пълна глупост. Разбира се, тя бе привлечена от грубата му и опасна мъжественост. Напоследък тялото й бе доста изстрадало и това чувствено пробуждане означаваше, че е започнала да се излекува. От друга страна, реакцията й бе напомняне, че тя все още беше подвластна на разрушителния му чар.

Младата жена се съсредоточи върху храната, уви спагетите около вилицата и пъхна ароматната хапка в устата си. Никога в живота си не бе яла нещо по-вкусно. Напоените със сос спагети, овкусени с чесън и пушен бекон, направо се топяха в устата. Невероятно блаженство.

— Кога се научи да готвиш?

— Когато започнах да пиша. Открих, че готвенето отлично ми помага да разплета най-сложните ситуации в главата си.

— Нищо не е толкова вдъхновяващо като един касапски нож, нали?

Той повдигна към нея небелязаната си вежда.

Ани почувства, че може би е прекалено груба и заядлива, и реши да укроти сарказма си.

— Това навярно е най-вкусното блюдо, което някога съм яла.

— Само в сравнение с буламачите, които двете с Джейси приготвяте.

— Нищо лошо им няма на нашите ястия — отвърна тя, без капка убеденост.

— Нищо лошо им няма, но и нищо хубаво. Най-доброто, което може да се каже, е, че са питателни.

— Това е достатъчно, храната трябва да е питателна. — Тя набоде парченце бекон на вилицата. — А ти защо не си готвиш сам?

— Прекалено много главоболие.

Не беше особено убедителен отговор, тъй като той явно обичаше да готви, но тя не желаеше да показва интерес, като продължи да го разпитва.

Той се облегна назад в стола. За разлика от нея, Тео не лапаше като невидял, а се наслаждаваше на всяка хапка.

— Защо не си поръча продукти?

— Поръчах — отвърна тя, след като преглътна поредната вкусна хапка. — Очевидно някой се е обадил в магазина, за да отмени поръчката ми.

Тео обви пръсти около чашата с вино.

— Ето какво не разбирам. Тук си по-малко от две седмици. Как успя толкова бързо да вбесиш някого?

Ани би дала мило и драго да узнае дали му е известно, че във вилата има скрито нещо ценно.

— Нямам представа — отвърна, докато навиваше малко спагети на вилицата.

— Има нещо, което не ми казваш.

Тя поднесе вилицата към устата си.

— Има много неща, които не ти казвам.

— Имаш хипотеза за всичко това, нали?

— Да, но за съжаление, не мога да докажа, че ти стоиш зад всичките ми неприятности.

— Престани с глупостите — сряза я Тео. — Знаеш, че не съм претарашил това място. Но започвам да вярвам, че ти знаеш кой го е направил.

— Не. Кълна се. — Поне това беше вярно.

— Тогава защо е станало? Въпреки хората, с които общуваш, ти не си глупава. Мисля, че храниш някои подозрения.

— Може би. И не, няма да ги споделя с теб.

Той я изгледа с изражение, което не можеше да се разгадае.

— Ти не ми вярваш, нали?

Въпросът беше толкова нелеп, че тя не си даде труд да отговори, но не можа да се въздържи и завъртя очи. Което никак не му се стори забавно.

— Не мога да ти помогна, ако не си откровена с мен — изрече с Тео с тон на човек, свикнал мигом да му се подчиняват.

За нищо на света нямаше да му играе по свирката. Беше нужно много повече от великолепна храна и страхотно вино, за да се изтрият спомените й.

— Разкажи ми какво става — продължи той. — Защо някой те преследва? Какво искат?

Тя притисна длан към гърдите си и изрече провлачено:

— Ключа от сърцето ми.

Един мускул заигра върху челюстта му.

— Тогава си пази тайните. Не ме е грижа.

— Няма защо да те е грижа.

Довършиха вечерята в мълчание. Тя отнесе чинията и чашата си в кухнята. Вратичката на шкафа над умивалника все още бе леко открехната, разкривайки бутилките, подредени вътре. Майка й винаги държеше в дома си качествено вино, което гостите й подаряваха. Отлежали вина от редки реколти, които събираха колекционерите. Кой знае какво пазеше в този шкаф? Може би…

Виното! Ани се вкопчи в ръба на умивалника. Ами ако тези бутилки бяха нейното наследство? Толкова се бе съсредоточила върху предметите на изкуството във вилата, че изобщо не й бе хрумнало да търси другаде. Редките вина се продаваха за баснословни суми на търговете. Беше чувала, че една-единствена бутилка може да струва двайсет или дори трийсет хиляди долара. Ами ако двамата с Тео току-що бяха излочили част от наследството й?

Почувства как виното се надига в гърлото й. В същия миг го чу да влиза зад гърба й.

— Вече трябва да си вървиш — смотолеви тя. — Благодаря за вечерята, но не се шегувам. Трябва да си тръгваш.

— Нямам нищо против. — Той и остави чинията си върху плота. Лицето му, както винаги, запази безстрастното си изражение. Явно изобщо не му пукаше, че го гонят от къщата.

Веднага щом той замина, Ани грабна тетрадката и преписа информацията от всички етикети върху бутилките, после внимателно ги опакова в кашон. Намери черен флумастер, написа върху капака с големи букви „Дрехи за даряване“ и натика кашона в дъното на дрешника. Ако някой отново нахлуе в дома й, трябваше здравата да се потруди, за да открие съкровището й.

 

 

— Все си мисля, че ако това помещение изглеждаше по-добре — подхвана Джейси, облягайки се несигурно върху патериците, — Тео може би щеше да иска да си отдъхва тук.

Което в превод означаваше, че Джейси ще има по-голям шанс да прекарва повече време с него. Ани разбухна малките възглавнички върху дивана в остъклената веранда. Джейси вече не беше влюбена до уши тийнейджърка. Не се ли бе научила да си подбира по-добре мъжете?

— Тео не се прибра снощи за вечеря.

Ани долови въпросителната нотка в гласа й, но реши, че е по-добре да премълчи за снощната вечеря.

— Той остана за известно време във вилата само за да ме дразни. Най-накрая се наложи да го изритам.

Джейси бръсна с парцала по книжния рафт.

— О. Сигурно е имало защо.

 

 

Виното се оказа поредното разочарование. Ани намери в интернет информация за всяка една бутилка. Най-скъпата струваше сто долара, несъмнено доста скъпа, но всички заедно едва ли можеха да се нарекат наследство. Докато затваряше лаптопа, тя чу Джейси да крещи през отворената врата на кухнята:

— Ливия! Не бива да излизаш навън. Ела веднага тук!

Ани въздъхна.

— Аз ще я доведа.

Джейси излезе, куцукайки в коридора.

— Май ще трябва да започна да я наказвам.

Джейси беше прекалено мекосърдечна, а и двете знаеха, че не е правилно да се държи по цял ден едно здраво дете затворено вкъщи. Докато обличаше пухенката и вадеше Немирка от раницата, Ани стигна до извода, че да си почтен човек, е дяволски уморително и изнервящо занимание.

Откри Ливия клекнала край дънера. Малкото момиченце бе добавило нещо ново към двойната редица пръчки, забити в земята пред хралупата. Малки камъчета оформяха пътечка, водеща под колибката от пръчки, покрита с дървесна кора, към входа на хралупата.

Ани най-после се досети какво е това. Ливия бе построила къщичка за феи. Тези жилища на приказните същества, обитаващи горите, се срещаха често в Мейн. Бяха направени от клонки, мъх, камъчета, шишарки и всякакви подръчни природни материали.

Ани седна по турски върху студения плосък камък и постави Немирка върху коляното си.

— Ето ме и мен — изчурулика Немирка. — Дженевиев Аделаида Джоузефин Браун, още известна като Немирка. К’во правиш?

Ливия докосна новата пътечка от камъни, сякаш искаше да каже нещо.

— Май си построила къщичка за феи — забъбри Немирка, недочакала отговор. — И аз обичам да строя разни неща. Веднъж направих букви от клечките на сладоледи, мога да правя и цветя от тънка хартия, а един път сътворих пуйка за Деня на благодарността, като очертах контурите на дланта си върху лист. Освен това съм страхотна художничка. Но никога не съм правила къщички за феи.

Ливия не откъсваше поглед от Немирка, като че ли Ани не съществуваше.

— Феите идваха ли на гости? — поинтересува се Немирка.

Момиченцето отвори уста, като че ли щеше да заговори. Ани затаи дъх. Ливия смръщи вежди. Затвори уста, сетне отново я отвори, но после изведнъж сякаш цялата се сви — раменцата й увиснаха и главичката й клюмна. Изглеждаше толкова нещастна, че Ани съжали, че толкова я е пришпорила.

— Освободена тайна! — изкрещя Немирка.

Ливия вдигна глава и сивите й очи блеснаха оживено.

— Това е една лоша тайна. Не забравяй, че не бива да се сърдиш.

Ливия кимна сериозно.

— Моята тайна е… — Немирка снижи глас почти до шепот. — Веднъж ми казаха да си прибера играчките но аз не желаех и вместо това реших да се поразходя навън, въпреки че Ани ми беше казала да не излизам от вкъщи. Но аз не я послушах, тя не знаеше къде съм и страшно се изплаши. — Немирка замълча, за да си поеме дъх. — Казах ти, че тайната е лоша. Все още ли ме харесваш?

Ливия енергично кимна.

Немирка се облегна на гърдите на Ани.

— Това не е честно. Аз ти споделих две тайни, а ти не си ми казала нито една.

Ани усещаше, че Ливия копнее да й отвърне — малкото й телце мъчително се напрягаше, деликатното й личице се изкриви в мъчителна гримаса.

— Няма значение! — възкликна Немирка. — Аз знам нова песен. Споменах ли ти, че съм забележителна певица? Сега ще ти попея. Недей да ми припяваш, аз съм соло певица, но можеш да танцуваш.

Немирка запя с цяло гърло ентусиазирана версия на „Момичетата искат да се забавляват“. По време на първия куплет Ани скочи на крака и се впусна в танц, като караше куклата да подскача в такт с мелодията. Ливия много скоро се присъедини към тях. Когато Немирка подхвана последния куплет, Ливия и Ани се въртяха заедно и Ани нито веднъж не се бе закашляла.

През деня Ани не видя Тео, но на следващия следобед, докато двете с Джейси разчистваха остъклената веранда, той напомни за себе си.

— Получих есемес от Тео. — Джейси погледна към телефона си. — Иска да се почистят всички камини. Явно е забравил, че аз не мога да го направя.

— Нищо не е забравил — тросна се Ани. От него само това можеше да се очаква — да й измисли ново изтезание.

Джейси погледна към Ани над лилавия хипопотам, привързан към горната част на патерицата й.

— Това е моя работа. Ти не бива да правиш подобни неща.

— Ако не го направя, ще лиша Тео от удоволствието да издевателства над мен.

Джейси се облегна на шкафа с книгите и един том в кожена подвързия се килна настрани.

— Не проумявам защо вие двамата не се разбирате. Искам да кажа… помня какво се случи, но това беше много отдавна. Тогава той беше просто хлапе. Оттогава никога съм чувала да се е забърквал в неприятности.

Защото Елиот сигурно се е постарал да прикрие всичко, помисли си Ани.

— Характерът на хората не се променя с възрастта.

— Няма нищо лошо в характера му — убедено заяви Джейси, най-голямата наивница на земята. — Ако беше лош, щеше да ме уволни.

Ани прехапа език, за да не тръсне нещо язвително. Не искаше да заразява с цинизма си единствената истинска приятелка, която имаше на острова. А може би нейният характер бъкаше от недостатъци. След всичко, което Джейси бе преживяла по време на брака си, вярата й в мъжете наистина бе достойна за възхищение.

 

 

Когато същата вечер Ани се прибра във вилата, цялата оплескана със сажди, първото, което видя, беше Лео, яхнал облегалката на дивана като каубой, препускащ с коня си. Добринка се бе пльоснала в креслото, а в скута й се търкаляше празната винена бутилка, която Ани и Тео бяха пресушили преди две вечери. Празноглавка се бе излегнала на пода пред албума с актовите фотографии, а Питър се прокрадваше отзад, за да надзърне под полата й.

От кухнята се появи Тео с кухненска кърпа в ръка. Ани отмести поглед от куклите и го впи свирепо в него. Той сви рамене.

— Те умираха от скука.

— Ти си умирал от скука. Не си искал да пишеш и си решил да си запълниш времето. Не ти ли казах да не пипаш куклите ми?

— Така ли си казала? Не си спомням.

— Бих могла да поспоря с теб, но трябва да се изкъпя. Поради някаква причина цялата съм в пепел и сажди.

Той се усмихна. Искрена усмивка, която не се вписваше в мрачното изражение на лицето му. Ани се отправи с решителна крачка към спалнята.

— Когато изляза, по-добре да си изчезнал.

— Сигурна ли си, че искаш да си тръгна? — подхвърли той зад гърба й. — Днес в града купих два омара.

По дяволите! Ани умираше от глад, но това не означаваше, че ще се продаде за паница омар. Е, поне не и за обикновена храна. Но омар…? Тя затръшна вратата на спалнята, което я накара да се почувства като пълна глупачка.

Не разбирам защо се чувстваш така — нацупи се Празноглавка. — Аз постоянно затръшвам врати.

Ани смъкна мръсните дънки. Точно това имам предвид.

Тя се изкъпа, изми саждите от косата си и се преоблече в чисти дънки и един от черните пуловери на Марая с поло яка. Опита се да прибере мократа си коса на опашка, макар да знаеше, че много скоро къдриците ще щръкнат на всички страни като пощурели пружини на продънен матрак. Изгледа скромния си комплект гримове, но категорично отказа да си сложи дори гланц за устни.

В кухнята ухаеше като в четиризвезден ресторант, а Тео бе заврял глава в шкафа над умивалника.

— Къде изчезнаха бутилките с вино, които бяха тук?

Ани нави до лакти ръкавите на пуловера.

— Прибрани са в кашон и чакат да ги отнеса в пощата. — Стойността на цялата колекция беше около четиристотин долара. Не можеше да се нарече наследство, но все пак сумата щеше да й дойде добре. — Ще ги продам. Излиза, че съм прекалено бедна, за да пия вино за няколкостотин долара. Или да черпя с него неканени гости.

— Купувам една бутилка от теб. Или по-добре, заменям я за храната, която ми отмъкна.

— Нищо не съм отмъкнала. Казах ти, че ще ти върна всичко, когато дойде следващата лодка с провизиите. Като изключа това, което си изял — побърза да се поправи Ани.

— Не искам да ми връщаш продуктите. Предпочитам твоето вино.

По-добре му плати с тялото си — намеси се Немирка.

По дяволите, Немирке! Млъкни!

Ани погледна към тенджерите върху печката.

— Дори най-евтината бутилка струва повече от цялата храна, която взех назаем от теб.

— Забравяш тазвечерните омари.

— На Перегрин хамбургерът е по-скъп от омара. Но беше добър опит.

— Чудесно. Ще купя една бутилка от теб.

— Супер. Чакай да донеса ценоразписа.

Той промърмори нещо под нос, когато тя се отправи към спалнята.

— Колко си съгласен да платиш? — подвикна Ани.

— Изненадай ме — отвърна той от кухнята. — И няма да получиш нито капка. Ще изпия сам цялата бутилка.

Ани измъкна кашона от дъното на дрешника.

— В такъв случай ще ти начисля коркова такса^[1]. Ще ти излезе по-евтино да я поделиш с мен.

В отговор се чу нещо, което мязаше на кашлица или на дрезгав смях.

За гарнитура към омарите Тео бе приготвил пухкаво и нежно картофено пюре от фино смачкани картофи, овкусени с чесън — неоспоримо доказателство, че той предварително бе планирал тази вечеря, тъй като сутринта във вилата нямаше картофи. Какви бяха мотивите му да се мотае наоколо? Определено не и от любов към ближния.

Ани подреди масата, наметна на раменете си тениска, за да се предпази от течението, духащо откъм прозореца, и му помогна да пренесат чиниите от кухнята.

— Ти наистина ли почисти всички онези камини? — попита той, когато се захванаха с вечерята.

— Да.

Ъгълчето на устата му трепна някак особено, докато пълнеше чашата й и вдигаше своята за наздравица.

— За добрите жени навсякъде по света.

Тя нямаше намерение да спори с него — не и когато пред нея се мъдреше нежнорозов омар, сгушен сред запечено с масло пюре, поръсено със сирене, затова се престори, че е сама в стаята.

Двамата се хранеха в пълно мълчание. Чак след като преглътна последната хапка — божественото на вкус крайче на опашката — и попи маслото от брадичката си със салфетка, Ани наруши тишината.

— Сключил си сделка с дявола, нали? Продал си душата си в замяна на кулинарни умения?

Той остави празната щипка в купата с парчетата от черупката.

— Заедно със способността да виждам през женските дрехи.

Дяволитите искрици, танцуващи във великолепните му сини очи на заклет циник, я смутиха и тя смачка салфетката.

— Много жалко. Тук няма какво толкова да се види.

Тео прокара палец по ръба на чашата, без да откъсва поглед от лицето й.

— Не бих казал това.

Желанието я прониза като електрически ток. Кожата й пламна и за миг Ани отново се почувства на петнайсет. Всичко беше заради виното. Отмести рязко чинията си от ръба на масата.

— Правилно. Най-красивата жена на острова живее под твоя покрив. Забравих за Джейси.

Тео тутакси доби сконфузен вид — колосална преструвка от негова страна. Тя пристегна опашката си.

— Не смей да упражняваш сексуалния си чар върху нея, Тео. Тя е изгубила съпруга си, има нямо дете и, благодарение на теб, живее в постоянен страх да не изгуби работата си.

— Никога не съм имал намерение да я уволнявам. И ти го знаеш.

Тя не го знаеше и ни най-малко не му вярваше. Но внезапно я осени прозрение.

— Ти няма да я уволниш, за да ме накараш да ти играя по свирката. Нали?

— Не мога да повярвам, че наистина си изчистила камините. — Той лениво повдигна вежда и Ани осъзна, че се е оставила като пълна глупачка да я водят за носа. — Ако тя остане в града, вместо да живее в къщата, би могла да идва два пъти седмично — продължи той. — Все още мога да променя условията на договора ни, знаеш го.

— И къде ще живее в града? В стая под наем? Това е по-лошо, отколкото да живее в Харп Хаус.

— Можем да смятаме този проблем за решен, стига да мога да работя тук. — Тео пресуши чашата си. — А дъщерята на Джейси ще проговори, когато бъде готова.

— Каза експертното си мнение великият детски психолог.

— Кой по-добре от мен може да разбере едно трудно и объркано дете?

Ани невинно разшири очи в престорено изумление.

— Но Ливия не е психопат.

Мислиш, че щом съм злодей, нямам чувства?

Явно наистина бе прекалила с виното, защото гласът в главата й принадлежеше на Лео.

— През онова лято имах някои проблеми. Затова се държах зле.

Равнодушният му тон я вбеси и тя скочи на крака.

— Ти се опита да ме убиеш. Ако онази нощ Джейси не беше дошла на брега, аз щях да се удавя.

— Мислиш ли, че не го знам? — неочаквано избухна той.

Ани ненавиждаше противоречивите чувства, които изпитваше към него. Би трябвало да се чувства застрашена, когато двамата бяха насаме, а вместо това единствената заплаха бяха объркването и собственото й смущение. Нима нищо не се бе променило, откакто беше на петнайсет? Тогава също не бе искала да вярва, че е в опасност. Не и докато едва не се удави.

— Разкажи ми за Рийган — смени тя темата.

Той смачка салфетката си на топка и се изправи.

— Няма смисъл да говорим за това.

Ако на негово място беше някой друг, Ани щеше да замълчи от съчувствие. Но трябваше да разбере.

— Рийган беше добър моряк — не се отказваше тя. — Защо ще излезе с яхтата, когато е знаела, че идва буря? Защо го е направила?

Тео прекоси стаята и грабна якето си.

— Аз не говоря за Рийган. Никога.

Миг по-късно вратата се хлопна зад гърба му.

 

 

Ани довърши виното, преди да си легне, и на сутринта се събуди с изгаряща жажда и още по-изгаряща болка в главата. Днес не искаше да се влачи в Харп Хаус. Нима Тео не бе казал, че няма да уволни Джейси? Но тя не му вярваше. А дори и да беше искрен, Джейси все още се нуждаеше от помощта й. Ани не можеше да я изостави.

Докато излизаше от вилата, младата жена се закле, че повече няма да позволи на Тео да я разиграва като кукла на конци и да я кара да върши разни работи като чистене на камини. На остров Перегрин имаше място само за един кукловод и това беше тя.

Нещо изсвистя покрай главата й. Ани ахна изплашено и се просна ничком на земята.

Остана да лежи там, дишайки тежко, притиснала буза към грубата замръзнала земя, докато светът се въртеше около нея. Стисна силно очи. Усети бесните удари на сърцето си.

Някой току-що се бе опитал да я застреля. Някой, който може би в този миг пристъпваше към нея, насочил дулото на пушката си към главата й.