Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (3)

3

На следващата сутрин Ани се събуди в малко по-приповдигнато настроение. Мисълта бавно да подлуди Тео Харп беше толкова възхитително отмъстителна, че тя неволно се почувства по-добре. Той не би могъл да сътвори онези ужасни книги, без да притежава богато въображение, и какво по-справедливо от това, да насочи същото това въображение против самия него? Тя се замисли какво друго възмездие би могла да измисли за негодника и си позволи за кратко да се наслади на фантазията за Тео в усмирителна жилетка, зад решетките на килия в лудницата.

Гъмжаща от змии! — злорадо уточни Немирка.

Няма толкова лесно да се справиш с него — изсумтя Лео презрително.

Гребенът се плетеше в косата й и Ани го захвърли. Надяна дънките, камизолка, сива тениска с дълги ръкави, а най-отгоре навлече дебелия пуловер, незнайно как оцелял още от колежанските й дни. Докато излизаше от спалнята на път към всекидневната, тя се замисли за това, което бе направила снощи, преди да си легне. Малките животински черепи, които Марая бе подредила на показ в една купа, обвита с бодлива тел, в момента се намираха на дъното на торбата с боклука. Майка й и Джорджия О’Кийф^[1] може и да намираха костите за красиви, но не и Ани, а след като се налагаше да прекара два месеца тук, искаше да се чувства удобно поне в дома си. За жалост, къщата беше прекалено малка и нямаше къде да скрие пъстроцветното пластмасово кресло във формата на русалка. Опита се да седне на него, но острите гърди на морското създание убодоха гърба й.

Два от предметите, които бе открила, доста я притесниха — брой на „Портланд Прес Хералд“ отпреди седмица и пакет с прясно смляно кафе в кухнята. Някой съвсем наскоро е бил в Мунрейкър Котидж.

Ани изпи чаша от същото кафе и се насили да хапне препечена филийка, намазана с конфитюр. Мисълта да се върне в Харп Хаус я изпълваше с ужас, но поне щеше да има безплатен достъп до интернет. Загледа се в картината с преобърнатото дърво. Може би в края на деня щеше да знае кой е Р. Конър и дали неговите, или нейните творби имат някаква стойност.

Повече не можеше да отлага. Ани пъхна в раницата тетрадката с инвентарния опис и още няколко вещи, уви се с един шал и неохотно се отправи към Харп Хаус. Докато приближаваше към източния край на блатото, погледът й попадна на дървения мост. Като го заобикаляше, удължаваше пътя си и трябваше да престане да го избягва. Щеше да го направи. Но не и днес.

Ани се запозна с Тео и Рийган Харп две седмици след като Марая и Елиот бяха отлетели заедно на Карибите и се бяха върнали като женена двойка. Близнаците тъкмо се изкачваха по стъпалата на скалата откъм брега. Първа се появи Рийган, със стройни загорели крака и дълга тъмна коса, обрамчваща красивото й лице. После Ани видя Тео. Дори на шестнайсет, кльощав, с няколко пъпки на челото и прекалено голям нос за тясното му лице, той беше невероятно привлекателен със своята загадъчна сдържаност и тутакси я покори. От своя страна Тео я изгледа с неприкрито отегчение.

Ани отчаяно копнееше близнаците да я харесат, но тяхната самоувереност я плашеше и в присъствието им езикът й се връзваше на фльонга. Рийган беше мила и дружелюбна, а Тео се държеше грубо и рязко. Елиот глезеше прекалено и двамата, опитвайки се да компенсира отсъствието на майка им, напуснала ги, когато са били на пет години, но настояваше близнаците да включват Ани в заниманията си. Тео неохотно я покани да се разходят с яхтата. Но когато Ани приближи до пристана между Харп Хаус и Мунрейкър Котидж, Тео, Рийган и Джейси вече бяха отплавали без нея. На следващия ден тя дойде с един час по-рано, но те въобще не се появиха.

Един следобед Тео й предложи да отиде да разгледа старата лодка за лов на омари, разбила се недалеч от носа. Ани твърде късно откри, че пробитата лодка се бе превърнала в гнездо на островните чайки. Те се нахвърлиха върху нея, удряйки я с крилата си, а една от тях дори я клъвна по главата, досущ като в ужасяващата сцена от филма на Хичкок „Птиците“. Оттогава Ани се страхуваше от птици.

Гадните номера на Тео нямаха край: подхвърли мъртва риба в леглото й, веднъж едва не я удави в басейна, а една нощ я заряза сама на брега. Ани тръсна глава, за да се отърси от спомените. За щастие, вече никога повече нямаше да бъде на петнайсет.

Тя се закашля и се спря, за да си поеме дъх, когато осъзна, че тази сутрин това беше първият пристъп на кашлица. Може би най-после започваше да оздравява. Представи си как седи зад топло бюро в топъл офис, срещу топъл компютър, заета с работа, която я отегчава до смърт, но й носи стабилен доход.

Ами ние? — изхленчи Празноглавка.

Ани се нуждае от истинска работа — заяви здравомислещата Добринка. — Не може вечно да бъде вентролог.

Трябваше да направиш порно кукли — неочаквано излезе Немирка с делово предложение. — Щеше да получаваш много повече за своите представления.

Идеята за порно кукли й бе щукнала, докато имаше треска.

Най-после се добра до върха на скалата. Докато минаваше покрай конюшнята, чу конско цвилене. Побърза да се скрие зад дърветата, точно навреме, за да види как Тео се появява от вратата. Ани трепереше от студ, дори и с топлата пухенка, но той беше само по тъмносив пуловер, дънки и ботуши за езда.

Мъжът внезапно спря. Тя се намираше зад гърба му, но дърветата не бяха достатъчно гъсти, за да я скрият, и Ани се помоли той да не се обърне.

Резкият порив на вятъра надигна снежна вихрушка. Тео скръсти ръце пред гърдите си, хвана краищата на пуловера и го изхлузи през главата. Отдолу нямаше нищо.

Ани го зяпна смаяно. Той стоеше неподвижно, гол до кръста, вятърът брулеше гъстата му тъмна коса, сякаш предизвикваше суровата зима на Мейн. Ани имаше чувството, че гледа един от онези стари телевизионни сериали, в които героите с повод и без повод събличаха ризите си. Само че в момента беше дяволски студено, Тео Харп не беше герой от сериал и слисващата му постъпка можеше да се обясни единствено с пълно безумие.

Той стисна ръце в юмруци, вирна брадичка и прикова поглед в къщата. Как бе възможно толкова красив човек да бъде толкова жесток? Силният изправен гръб… Широките мускулести рамене… Начинът, по който се извисяваше на фона на небето… Всичко изглеждаше толкова странно. Той не приличаше на смъртен, а по-скоро на част от пейзажа — примитивно създание, което не се нуждае от простите човешки нужди като топлина, храна… любов.

Тя потръпна в пухенката, докато го наблюдаваше как изчезва през вратата на кулата с пуловера в ръка.

 

 

Радостта, с която Джейси я посрещна, беше трогателна.

— Не мога да повярвам, че се върна — заяви тя, докато Ани окачваше раницата и събуваше ботите си.

Ани лепна щастлива усмивка на лицето си.

— Ако бях останала у дома, щях да пропусна веселбата. — Обходи с поглед кухнята. Въпреки полумрака, помещението изглеждаше малко по-добре от вчера, но все още от него я побиваха тръпки.

Джейси закуцука от печката към масата, дъвчейки долната си устна.

— Тео смята да ме уволни — прошепна. — Знам го. Тъй като през цялото време стои в кулата, той не мисли, че се нуждае от друг човек в къщата. Ако не беше заради Синтия… — Тя стисна толкова силно патериците, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Тази сутрин той завари тук Лиза Маккинли. По моя молба тя ходеше да прибира пощата от лодката. Не мислех, че Тео го знае, но очевидно съм сгрешила. Той не може да понася, когато наоколо има хора.

Как тогава очаква да намери следващата си жертва? — полюбопитства Немирка. — Освен ако не си е набелязал Джейси…

Аз ще се погрижа за нея — възвести Питър гръмогласно. — Това е моето призвание. Да се грижа за беззащитните жени.

Смръщила чело, Джейси нагласи патериците, а розовата глава на хипопотама се залюля гротескно под мишницата й.

— Той… той ми изпрати есемес, в който пишеше, че повече не желае Лиза да идва тук. Поръча да оставят пощата в града, откъдето той ще я взема. Но Лиза всяка седмица ми носи продукти. Какво ще правя сега? Не мога да изгубя тази работа, Ани. Тя е всичко, което имам.

Ани се опита да я окуражи.

— Кракът ти скоро ще зарасне и отново ще можеш да шофираш.

— Това не е всичко. Тео не обича наоколо да има деца. Казах му колко тиха е Ливия и му обещах, че той дори няма да забележи присъствието й, но тя постоянно се измъква навън. Боя се, че той ще я види.

Ани обу маратонките, които си бе донесла.

— Чакай да се изясним. Заради лорд Тео едно четиригодишно дете не може да излиза да си играе навън? Това не е правилно.

— Предполагам, че Тео може да прави какво си пожелае, това е неговата къща. Освен това, докато съм с тези патерици, и без това не мога да излизам с нея, а не искам да я пускам сама навън.

Ани се вбесяваше от начина, по който Джейси постоянно намираше извинения за Тео. Би трябвало да е достатъчно умна, за да прозре що за човек е, но след всички тези години, явно тя все още бе увлечена по него.

Хлапетата имат увлечения — прошепна Добринка. — Джейси е зряла жена. Може би е нещо повече от увлечение.

Това не е добре — обади се Немирка угрижено. — Никак не е добре.

В кухнята влезе Ливия. Беше облечена с кадифените панталонки от вчера и носеше прозрачна пластмасова кутия голяма колкото кутия за обувки, пълна с изпочупени цветни моливи и разръфан скицник за рисуване.

Ани й се усмихна.

— Здравей, Ливия.

Детето сведе глава.

— Тя е срамежлива — обясни Джейси.

Ливия отнесе пособията си за рисуване до масата, разположи се върху един от столовете и се залови за работа. Джейси показа на Ани къде са прибрани препаратите за чистене, като през цялото време не спираше да се извинява.

— Не си длъжна да правиш това. Наистина. Това е моя работа, не твоя.

Ани прекъсна извиненията й.

— Защо не се заемеш с обяда на господаря? След като пропадна блестящата ми идея за отрова за мишки, може би ще ти се намерят някакви отровни гъби?

Джейси се усмихна.

— Той не е толкова лош, Ани.

Пълна лъжа.

Докато отнасяше парцалите и метлата в главния коридор, Ани поглеждаше неспокойно към стълбището. Мислено се молеше Джейси да е права и появата на Тео преди четири дни да е била нещо необичайно. Ако разбере, че Ани върши работата на Джейси, наистина щеше да наеме друга икономка.

Повечето от стаите на долния етаж бяха затворени, за да не изстиват, но преддверието, кабинетът на Елиот и остъклената тераса, навяваща униние, се нуждаеха от почистване. Тъй като нямаше кой знае колко сили, младата жена реши да се съсредоточи върху коридора, но когато привърши с бърсането на паяжините и прашната ламперия по стените, гърдите й вече хриптяха. Върна се в кухнята и завари там само Ливия, заета с рисунките.

Ани дълго бе мислила за момиченцето. Отиде в задния коридор и извади Немирка от раницата. Ани сама бе измайсторила по-голяма част от дрехите за куклите, включително и пъстроцветния клин на Немирка, късата розова поличка и яркожълтата тениска с блестящата пурпурна звезда отпред. Лента за глава с голямо клюмнало зелено цвете пристягаше буйните й къдрици от оранжева прежда. Ани надяна куклата на ръката си и нагласи пръстите си върху лостчетата, управляващи устата и очите. Скри Немирка зад гърба си и пристъпи към масата.

Щом Ливия вдигна червения молив от листа, Ани се настани на стола, разположен диагонално срещу нея. Тутакси над ръба на масата щръкна главата на Немирка и се вторачи в Ливия.

— Ла… ла… ла! — запя Немирка с най-гръмкия си глас, любимият й номер да привлича внимание. — Аз, Немирка, известна още като Дженевиев Аделаида Джоузефин Браун, завявам, че днес е прекрасен ден!

Главата на Ливия рязко подскочи и тя зяпна изумено куклата. Немирка се наведе напред, немирните къдрици се разпиляха по лицето й, докато се опитваше да надзърне в рисунката на момиченцето.

— Аз също обичам да рисувам. Може ли да видя рисунката ти?

Без да откъсва поглед от куклата, Ливия закри листа с ръка.

— Предполагам, че някои неща са тайна — отбеляза Немирка. — Но аз обичам да споделям талантите си. Например като пеенето.

Ливия наклони любопитно глава.

— Аз съм забележителна певица — изчурулика Немирка. — Не че изпълнявам своите удивителни, невероятни песни пред всеки. Също като теб и рисунките ти. Ти не искаш да ги показваш на никого.

Ливия мигом отдръпна ръка от листа. Докато Немирка разглеждаше рисунката, склонила глава, Ани трябваше да се задоволи с това, което виждаше с ъгълчето на окото си — драскулка, напомняща човешка фигура, застанала до грубо надраскана къща.

— Вър-хо-вно! — изписка Немирка въодушевено. — Аз също съм велика художничка. — Сега тя наклони глава. — Искаш ли да ти попея?

Ливия кимна.

Немирка разпери широко ръце и с цяло гърло запя като оперна ария комична версия на популярната детска песничка „Паячето Ици Бици“, винаги посрещана с възторжени писъци от публиката в детските градини.

Ливия внимателно слушаше, но нито веднъж не се усмихна, дори когато Немирка започна да променя стихчетата:

— Изгря луната и изпи цялата роса, а скакалеца остави с празна уста… А панталонките на паячето отново пощуряха. Оле!

От пеенето Ани се закашля. Тя го прикри, като накара Немирка да се впусне в лудешки танц. Накрая куклата се тръшна на масата.

— Да си невероятна, е тооолкова уморително.

Ливия сериозно кимна.

Ани се бе научила, че когато имаш работа с деца, е най-добре да слезеш от сцената, когато е най-интересно. Немирка се надигна и тръсна къдрици.

— Време е да подремна. Au revoir.^[2] До нови срещи… — С тази последна реплика тя изчезна под масата.

Ливия тутакси пъхна глава под масата, за да види къде е отишла куклата, но докато се навеждаше напред, Ани се изправи, закривайки Немирка, прекоси стаята и прибра куклата в раницата. Не погледна към Ливия, но докато излизаше от кухнята, усещаше втренчения поглед на детето.

 

 

По-късно същия ден, докато Тео бе излязъл на езда, Ани се възползва от отсъствието му, за да отнесе насъбралия се в къщата боклук до големите железни кофи зад конюшнята. На връщане младата жена погледна към празния басейн. На дъното му се бе натрупала отвратителна колекция от замръзнали боклуци. Дори в разгара на лятото водата край остров Перегрин беше ледена и двете с Рийган се къпеха в басейна, докато Тео предпочиташе да плува в океана. Когато имаше вълни, той мяташе сърфа на задната седалка на джипа си и отпрашваше към Залива на чайките. Ани копнееше да отиде с него, но нито веднъж не го помоли, страхувайки се, че ще й откаже.

Един черен котарак зави иззад ъгъла на конюшнята и се вторачи в нея с жълтите си немигащи очи. Ани замръзна. В главата й заби предупредителен звънец.

— Изчезвай от тук! — изсъска тя.

Котаракът продължи да се взира в нея.

Тя се спусна към него, яростно размахвайки ръце.

— Махай се! Изчезвай! И повече не се връщай, ако не искаш да си имаш неприятности!

Котаракът си плю на петите.

Незнайно защо, очите й се наляха със сълзи. Тя примигна, за да ги възпре, и влезе в къщата.

 

 

Същата нощ Ани спа непробудно дванайсет часа, а остатъка от сутринта прекара в попълване на списъка на вещите във всекидневната — описа мебелите, картините и джунджурийките като статуетката на тайландската богиня. Вчера беше прекалено заета в Харп Хаус и нямаше възможност да проведе разследване, но днес щеше да отдели време. Марая никога не бе разчитала на търговците на антики да оценяват притежанията й. Първо добре се подготвяше и Ани реши да последва примера й. Следобеда тя сложи лаптопа в раницата и се изкатери до Харп Хаус. Мускулите я заболяха от непривичното упражнение, но тя стигна до върха на скалата, като само веднъж спря, за да се изкашля.

Почисти кабинета на Елиот, включително и грозния шкаф за оръжия от тъмно орехово дърво и изми мръсните чинии от вчера, докато Джейси се суетеше около вечерята на Тео.

— Никак не ме бива в готвенето — оплака се тя. — Още една причина той да ме уволни.

— Не мога да ти помогна в това — призна Ани.

Зърна отново черния котарак през прозореца и хукна навън без пухенката, за да го прогони. По-късно се настани край масата с лаптопа, но се оказа, че достъпът до интернет е защитен с парола, което трябваше да се очаква.

— Аз винаги използвам телефона, който Тео ми даде — каза Джейси, докато се настаняваше до масата, за да почисти морковите. — Никога не ми се е налагало да въвеждам парола.

Ани опита различни комбинации от имена, рождени дни, дори имена на лодки, но безуспешно. Протегна ръце над главата, за да разкърши раменете си, впери поглед в екрана и бавно написа Рийган0630. В този летен ден Рийган Харп се бе удавила, след като яхтата й била преобърната в открито море от внезапна буря, връхлетяла острова. Била е на двайсет и две, току-що дипломирала се от колежа, но в спомените на Ани тя завинаги щеше да остане тъмнокосото шестнайсетгодишно момиче, което свиреше на обой и пишеше стихове.

Вратата внезапно се отвори и стреснатата Ани рязко се извъртя на стола. Тео Харп влезе в кухнята, стиснал Ливия под мишница.