Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (26)

Епилог

Летните слънчеви лъчи танцуваха върху гребените на вълните, подскачаха върху мачтите на двете яхти, носещи се с опънати платна срещу вятъра. Две дървени градински кресла, боядисани в кобалтовосиньо, бяха разположени пред старата фермерска къща, откъдето се откриваше прелестна гледка към океана, проблясващ в далечината. Рози, делфиниум, сладък грах и латинки цъфтяха в градината наблизо, а извита пътечка водеше от малкия заден двор, покрит с каменни плочи, през поляната към фермерската къща, сега два пъти по-голяма, отколкото някога. Малката къща за гости бе скътана сред горичката вляво. Върху верандата й с големината на пощенска марка се мъдреше грозно кресло русалка.

В малкия двор имаше дълга дървена маса, достатъчно голяма, за да побере многочленно семейство. В средата й бе забучен плажен чадър, сега затворен заради вятъра в ранния следобед. Старият каменен гаргойл, с небрежно нахлупена шапка на „Никс“^[1], някога охранявал голямото имение в другия край на острова, сега се бе привел закрилнически над глинената делва, преливаща от кичести мушката. Навсякъде бяха разпръснати безброй вещи, типични за една лятна ваканция в Мейн: футболна топка, розово детско камионче, плувни очила, пръчици за сапунени мехурчета и подгизнали цветни тебешири.

Момченце с тъмна права коса и смръщено лице седеше по турски между двете дървени кресла и разговаряше с Немирка, която се взираше в него, надвесена над подлакътника на едното кресло.

— И… — казваше момченцето — затова тропнах с крак. Защото той много, много ме ядоса.

Куклата тръсна вълнените си къдрици.

— Безобразие! Разкажи ми пак какво е направил.

Момченцето, което се казваше Чарли Харп, отметна нетърпеливо тъмния кичур, паднал върху челото му, и изду сърдито бузи.

— Не ми позволи да карам пикапа!

Немирка притисна парцалената си ръка върху челото.

— Какъв мерзавец!

От съседното кресло се разнесе дълбока, страдалческа въздишка. Немирка и Чарли не й обърнаха внимание.

— Тогава… — додаде Чарли — той ми се разсърди, защото взех моята турбо кола от сестра ми. Тя си беше моя.

— Направо да откачиш! — Немирка пренебрежително махна към къдрокосото момиченце, подремващо върху едно старо одеяло на тревата. — Само защото не си играл с тази кола отдавна, не означава, че тя трябва да си я присвоява. Твоята сестра е голяма досадница. Тя дори не те харесва.

— Ами… — Чарли се намръщи. — Май ме харесва.

— Не те харесва.

— Харесва ме! Кикоти се, когато й правя смешни гримаси, а когато си играя с нея и издавам забавни звуци, тя направо се захласва.

— Tres interessant^[2] — промърмори Немирка, която продължаваше да си пада по чужди езици.

— Понякога тя си хвърля храната на пода, което е голям майтап.

— Хмм… Може би… — Немирка се потупа по бузата. — Не, забрави, няма значение.

— Хайде, кажи ми.

— Ами… — Куклата се потупа по другата буза. — Аз, Немирка, мисля, че твоята турбо кола е наистина бебешка играчка и ако някой те види да си играеш с нея, може да си помисли, че и ти си…

— Никой няма нищо да си помисли, защото веднага ще й дам тази бебешка играчка!

Немирка го зяпна смаяно.

— Много умно, как не ми хрумна по-рано! А сега смятам, че трябва да съчиня песен за…

— Никаква песен!

— Много добре — изсумтя Немирка, дълбоко обидена. — Щом ще се държиш така, ще ти издам какво ми каза Добринка. Тя каза, че не можеш да бъдеш истински супергерой, докато не се научиш да бъдеш мил с малките деца. Това ми каза тя.

Чарли не можа да измисли подходящ контрааргумент, затова зачопли лепенката на големия си палец и се върна към първоначалното си оплакване:

— Аз съм момче от острова.

— За съжаление, само през лятото — отсече Немирка. — През останалото време си момче от Ню Йорк.

— Да, ама и лятото има значение. Аз съм островитянин, а момчетата на острова могат да шофират.

— Когато станат на десет. — Този глас, дълбок и самоуверен глас, принадлежеше на Лео, който беше втората любима кукла на Чарли — далеч по-интересен от скучния стар Питър или глупавата Празноглавка, или Добринка, която винаги му напомняше да си мие зъбите и разни подобни досади.

Лео, надвесен над подлакътника на съседното кресло, се взря в Чарли.

— Момчетата на острова могат да шофират, когато станат на десет. А ти, приятелче, си само на шест.

— Скоро ще стана на десет.

— Не е чак толкова скоро, слава на Бога.

Чарли изгледа кръвнишки куклата.

— Сега вече здравата съм вбесен.

— Разбира се, че си. Яко вбесен. — Лео се озърна на едната страна, после на другата. — Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Кажи му колко си бесен. После направи жална физиономия и го помоли да те заведе да покарате сърф. Ако изглеждаш достатъчно жален, той ще се почувства толкова зле, че ще те вземе.

Чарли обаче не беше вчерашен. Погледна над главата на Лео към мъжа, който го държеше.

— Наистина ли? Можем ли да отидем още сега?

Баща му остави Лео и сви рамене.

— Вълните изглеждат подходящи. Вземи си сърфа.

Чарли скочи и пъргаво хукна към къщата. Но когато стигна до предните стъпала, спря и се извърна.

— Аз ще шофирам!

— Не, няма! — възрази майка му, изхлузвайки Немирка от ръката си.

Чарли гневно затрополи по стъпалата, а баща му се засмя.

— Обичам това хлапе.

— Виж ти, каква изненада! — Майката на Чарли погледна към спящото дете. Буйните меднозлатисти къдрици на момиченцето бяха пълна противоположност на тъмните прави коси на момчето, но и двете деца бяха наследили сините очи на баща си и дръзкия непокорен характер на майка си.

Ани се облегна назад в креслото. На Тео никога не му омръзваше да гледа живото, изразителното лице на съпругата си, привлекателно по един особен, необикновен начин. Той се протегна и взе ръката й, прокарвайки пръсти по диаманта, инкрустиран върху венчалния пръстен.

— По кое време ще се отървем от тях?

— Ще ги оставим у Барбара в четири. Тя ще им приготви вечеря.

— А ние ще разполагаме с цялата вечер, за да си устроим пиянска оргия.

— Не знам за пиянската част, но определено ще има оргия.

— И дано да има. Обичам тези малки дяволчета с цялото си сърце, но те направо опропастиха сексуалния ни живот.

Ани обви пръсти около бедрото му.

— Не, тази вечер няма да ни попречат.

— Убиваш ме — простена той.

— Още не съм започнала.

Тео протегна ръка към нея.

Когато пръстите му се заровиха в косата й, Ани се запита дали беше лошо, че толкова много обичаше да се въплъщава в ролята на фаталната жена. Грешно ли беше, че й харесваше да има власт над него — власт, която използваше само за да държи по-надалеч тъмните сенки от миналото. Той беше съвсем различен от мъжа, който преди седем години стоеше на стълбището с пистолет за дуел в ръка. Тогава и двамата бяха различни. Този остров, който Ани някога ненавиждаше, се бе превърнал в най-любимото й място на земята, убежище от трескавото градско ежедневие.

Освен заниманията с проблемни деца, тя провеждаше игрови семинари за обучение на лекари, медицински сестри, учители и социални работници. Никога не си бе представяла, че толкова силно ще обича работата си. Най-голямото й предизвикателство бе да съвместява всичките си занимания с грижите за семейството, което означаваше всичко за нея, и скъпите си приятели. Тук, на острова, Ани разполагаше с достатъчно време да се занимава с неща, за които нямаше време през годината, като например да организира празненството по случай десетия рожден ден на Ливия миналата седмица, когато Джейси и новото й семейство гостуваха на острова.

Младата жена извърна лице към слънцето.

— Толкова е приятно просто да седиш тук.

— Ти работиш прекалено много — за кой ли път отбеляза Тео.

— Не съм единствената. — Не беше изненадващо, че книгите за Диги Суифт добиха огромна популярност. Приключенията на Диги вълнуваха младите му читатели, понякога ги караха да тръпнат от ужас и приятна възбуда пред опасностите, но без да ги запращат в тъмната бездна на страха. Ани бе щастлива, че забавните й рисунки вдъхновяваха съпруга й и доставяха удоволствие на читателите му.

Чарли се изстреля от къщата. Тео неохотно се надигна, целуна Ани, грабна една курабийка с боровинки и орехи от кутията, която бе намерил същата сутрин пред прага на фермерската къща, хвърли един поглед на спящата си дъщеря и се запъти със сина си към брега. Ани вдигна крака върху седалката на креслото и обви колене с ръце.

В старите й любими готически романи с меки корици читателят никога не узнаваше какво се случва с героя и героинята, когато ги погълне ежедневието с всичките си проблеми: грижи за домакинството, детските караници, хремата и кашлицата и роднините — неговите, не нейните. Елиот бе омекнал с възрастта, но Синтия беше претенциозна, както винаги, и подлудяваше Тео. Ани се отнасяше търпеливо към нея, защото Синтия се оказа удивително добра баба — беше много по-мила с децата, отколкото с възрастните — и хлапетата я обожаваха.

Колкото до семейството на Ани… Силвия, овдовялата сестра на Нивън Гар, както и дългогодишният му партньор Бенедикт — или деди Бенди, както го наричаше Чарли — щяха скоро да пристигнат на острова за ежегодното си лятно посещение. Отначало Силвия и Бенедикт се отнесоха с подозрение към Ани, но след ДНК теста и няколко неловки посещения, те се сближиха, сякаш цял живот се бяха познавали.

Но тази вечер щяха да бъдат само тя и Тео. Утре щяха да вземат децата и да се отправят към другия край на острова. Ани си представи как ще помахат от колата на семейството от Провидънс, наели за цялото лято вилата, превърната в училище, а после ще поемат по изровения път до върха на скалата, за да се насладят на най-красивата гледка на острова.

Външните постройки на Харп Хаус отдавна бяха съборени, а басейнът бе заринат заради безопасност. От имението бе останала единствено кулата, увита с дива пълзяща лоза. Двамата с Тео ще се излегнат върху одеялото, отпивайки от ароматното вино, докато Чарли вилнее на воля, като истинско дете на острова. Накрая Тео ще вдигне на ръце дъщеря им, ще я целуне по темето и ще я отнесе при стария смърчов дънер. Там ще се наведе, за да събере морските стъкълца, все още разпилени наоколо, и ще прошепне в ухото й:

— Хайде да построим къщичка за феите.