Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (13)

13

— Да си свалям дрехите? Ти бълнуваш.

Тео заобиколи котарака.

— Нима? След снощи изглежда, че няма какво да губим. Освен това ще се зарадваш да узнаеш, че сега вилата е фрашкана с презервативи. Във всяка стая.

Той беше истински дявол. Тя огледа спалнята.

— Сложил си презервативи тук?

Тео кимна с глава.

— Горното чекмедже на нощното шкафче. Точно до плюшеното ти мече.

— Това — вирна тя брадичка — е играчка от колекцията на „Бийни Бейби“.

— Поднасям извиненията си. — Той се държеше спокойно и непринудено, като мъж, чието единствено желание бе да я съблазни. — Освен това заредих с тях и ателието, кухнята, спалнята и джобовете си. — Погледът му се плъзна по нея. — Макар че… не за всичко, което съм си наумил, ще ни трябва презерватив.

Ани изтръпна, сякаш пронизана от електрически ток, и въображението й тутакси я поведе на порнографска експедиция, каквото беше и намерението му. Разтърси глава, за да се върне в реалността.

— Адски си нахален.

— Както сама каза, до края на зимата има още много време.

Това беше фалшиво съблазняване, този негов жалък опит да я накара да спре да го разпитва. А може би не беше. Тя пристегна колана на пеньоара си.

— Що се отнася до мен… Чист секс без известно емоционално обвързване не ме интересува.

— Я ми припомни какво емоционално обвързване имахме миналата нощ… защото изглеждаше доста заинтересувана.

— Целият епизод беше плод на временно помрачение на разсъдъка вследствие на алкохола. — Не беше съвсем вярно и той едва ли й вярваше, но всъщност до голяма степен бе истина.

Ханибал отново задраска с лапа по кошчето за боклук, заплашвайки да го прекатури, и тя го взе на ръце.

— Зарежи това и ми кажи защо си дошъл на Перегрин, вместо да избереш някое много по-приятно местенце.

Цялото му умилкване и съблазън мигом се изпариха.

— Престани да разпитваш. Това няма нищо общо с теб.

— Има, ако искаш да си сваля дрехите. — Ани успя да го изрече с нещо подобно на изкусително мъркане. Наистина ли се опитваше да използва секса като разменна монета? Би трябвало да се засрами от себе си, но след като той не изпопада от смях, тя дори не се изчерви. — Секс срещу честност. Това е предложението ми.

— Будалкаш ме.

Ни най-малко. Тя погали котарака между ушите.

— Аз не обичам тайните. Ако искаш да ме видиш гола, ще трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Тео й метна кръвнишки поглед.

— Не искам чак толкова силно да те видя гола.

— Ти губиш. — Откъде се бе взела в нея тази самонадеяност? Тази арогантност? Ето я изтъпанчена насред тази стая в цялото й опърпано великолепие, навлечена в мъжка пижама, която й бе поне с няколко номера по-голяма, с овехтял пеньоар и — да не забравяме — навярно бременна. А при все това тя се държеше, сякаш току-що е слязла от модния подиум на „Виктория Сикрет“. — Подръж котарака, докато се погрижа за нашия скъп покоен приятел — рече тя.

— Аз ще го направя.

— Както искаш. — Тя повдигна котарака към лицето си, докато носовете им почти се опряха. — Да вървим, Ханибал. Твоят татко трябва да се отърве от поредния труп.

И Ани се изнесе от стаята с котарака на ръце. Чувството на удовлетворение стопляше сърцето й. Не бе узнала много за Тео, но някак си бе съумяла да изравни резултата от играта. Пусна Ханибал на пода и се замисли за думите на Тео, че нейната независимост не е фалшива фасада. Ами ако беше прав? Ако тя не беше чак такава загубенячка, за каквато се мислеше?

Идеята бе нова и вълнуваща, но напоследък бе претърпяла толкова неуспехи, че машинално я отхвърли. Освен ако… Ако беше истина, трябваше да преосмисли цялата представа за себе си.

Твърдост, Антоанета. Точно това ти липсва. Твърдост и силна воля.

Не, майко — помисли си тя. — Само защото не съм като теб, не означава, че не притежавам твърдост и силна воля. Имах достатъчно от тях, за да ти дам всичко, от което се нуждаеше, преди да умреш, нали?

И сега плащаше цената.

Вратата на кухнята се отвори и затвори. Миг по-късно Тео влезе във всекидневната. Заговори толкова тихо, че тя едва разбра думите му.

— Не можех да пиша. Трябваше да се махна от всички.

Ани рязко се извърна, цялата нащрек.

Той стоеше до шкафа с книги, косата му бе разрошена от похода навън, за да се отърве от мъртвата мишка.

— Не можех да понасям съжалението на моите приятели и ненавистта на нейните. — Изсмя се горчиво. — Баща й ми заяви, че все едно аз съм напъхал онези хапчета в гърлото й. И навярно беше прав. Чу ли достатъчно?

Тео се извърна и се отправи към ателието, а Ани го последва.

— Въпросът е, че ако си искал да заминеш, защо не си отишъл на някое място, което не мразиш? Френската Ривиера или Вирджинските острови? Бог знае, че можеш да си го позволиш. А вместо това си дошъл тук.

— Обичам Перегрин. Просто не обичам Харп Хаус. Което я прави идеално място отново да започна да пиша. Нищо не ме разсейва. Поне докато ти не се появи. — Тео хлътна в ателието.

В това имаше смисъл, но нещо липсваше. Ани влезе след него.

— Преди две седмици те видях да излизаш от конюшнята. Денят беше адски студен, но ти си съблече пуловера. Защо го направи?

Той изглеждаше погълнат от една драскотина на пода. Ани реши, че няма да й отговори. Но той го направи.

— Защото исках да почувствам нещо.

Един от класическите признаци, характерни за психопата, беше неспособността да изпитват обикновени емоции, но болката, стаена в лицето му, свидетелстваше, че изживява всичко. Обхвана я смут. Не искаше да слуша повече и се обърна.

— Ще те оставя сам.

— В началото бяхме щастливи — заговори той. — Поне аз така мислех.

Ани се извърна отново към него.

Тео се взираше във фреската на стената, но тя имаше чувството, че той не вижда таксито, нахлуващо през витрината на магазина.

— После Кенли започна да ми звъни често в работата. Отначало не обръщах внимание, но не след дълго започнах да получавам десетки съобщения всеки ден, всеки час. Есемеси, телефонни обаждания, имейли. Тя искаше да знае къде съм, какво правя. Ако не й отговорех веднага, побесняваше и ме обвиняваше, че съм бил с друга жена. Никога не съм й изневерявал. Никога.

Тео най-после погледна Ани.

— Тя напусна работа. Или може би е била принудена. Така и не разбрах със сигурност. Поведението й ставаше все по-странно. Разказваше на близките си и на някои от приятелите си, че се чукам наляво и надясно, че съм я заплашвал. Накрая я заведох на психиатър. Той й назначи лечение и за известно време нещата се подобриха, докато тя не спря да взема лекарствата, защото заяви, че съм се опитвал да я отровя. Пробвах да потърся помощ от семейството й, но пред тях тя никога не изпадаше в истерия и те отказаха да повярват, че нещо с нея не е наред. Кенли започна да ме напада физически — удряше ме, драскаше ме. Аз се страхувах, че мога да я нараня, и затова се изнесох от вкъщи. — Ръцете му се стиснаха в юмруци. — Една седмица след това тя се самоуби. Как ти се струва тази вълшебна приказка от истинския живот?

Ани беше потресена, но всичко в него подсказваше, че не желае да го съжаляват, затова тя си придаде невъзмутим вид.

— Типично в твой стил да се ожениш за психопатка.

Тео се слиса. После раменете му се отпуснаха.

— Да, както се казва, краставите магарета се подушват през девет баира, нали?

— Да, така казват. — Ани погледна към куклите, подредени върху лавицата, сетне отново насочи поглед към него. — Я ми обясни сега каква е твоята вина? С изключение на това, че си се оженил за нея.

Той отново настръхна и гневът му се завърна.

— Стига, Ани. Не бъди наивна. Аз отлично знаех колко болна е тя. Никога не биваше да я напускам. Ако се бях опълчил на роднините й и я бях принудил да влезе в болница, както беше редно, може би тя все още щеше да е жива.

— В наше време не е много лесно да натикаш някого в лудница против волята му.

— Можех да намеря начин.

— Може би. А може би не. — Ханибал се отърка в краката й. — Нямах представа, че си такъв сексист.

Той рязко изправи глава.

— За какво говориш?

— Всяка разумна жена, омъжена за мъж, който я тормози психически, така както се е държала с теб твоята съпруга, щеше да избяга от дома си, да потърси закрила, да направи всичко по силите си, за да се махне по-далеч от насилника. Но само защото ти си мъж, си длъжен да стоиш и да понасяш всичко. Така ли е?

За кратко Тео се смути.

— Ти не разбираш.

— Нима? Ако си решил цял живот да си посипваш главата с пепел, направи го заради истински грях, като например този, че не ми приготви вечеря.

По лицето му се мярна лека усмивка и чертите му се смекчиха.

— Ами ти самата?

— Имаш предвид избора ми на пижама? Нямам оправдание.

— Какво ще кажеш за благоразумието? — Сетне додаде много по-строго: — И за глупостта. Обещай ми, че повече няма да бродиш пеша наоколо. И когато шофираш, ще държиш очите си отворени.

— Както се казва, отворени на четири. — Тя най-после знаеше истината за брака му, но й се искаше да не я бе научавала. Докато удовлетворяваше любопитството си, бе позволила още една пукнатина да се появи върху стената помежду им, да падне още една тухла. — Лека нощ — пожела му. — Ще се видим утре сутринта.

— Хей, нали имахме сделка? Сега не трябваше ли да си свалиш дрехите?

— Ще бъде само секс от съжаление — отвърна Ани с престорено покаяние. — Не бих те обидила по този начин.

— Давай. Обиди ме.

— Сега си твърде разстроен. По-късно ще ми благодариш.

— Дълбоко се съмнявам в това — промърмори Тео, когато остана сам.

 

 

В последната събота, вечерта, както всеки месец, в града се празнуваше Денят на омара и Джейси бе помолила Ани да я заведе.

— Не е толкова заради мен — уточни тя. — Но Ливия почти няма възможност да общува с други деца. Освен това ще те представя на всички, които още не познаваш.

Джейси за пръв път напускаше Харп Хаус, откакто си бе счупила крака. Неволните й усмивки, докато печеше шоколадовата торта с орехи, подсказваха, че тя самата очаква с нетърпение това събитие и не отива в града само заради Ливия.

Очуканият шевролет събърбан бе паркиран в гаража. Както при повечето стари автомобили на острова, ръждата бе прояла корпуса му, капаците на джантите липсваха и нямаше регистрационни номера, но имаше детска седалка за Ливия, затова решиха да пътуват с него.

Ани закопча предпазния колан на Ливия, нагласи тортата на пода зад пасажерската седалка, после помогна на Джейси да седне в колата. Вечерта беше ветровита, но не валеше сняг, заледените участъци се бяха разтопили и пътят не беше толкова опасен, както по-рано. Все пак Ани бе доволна, че кара събърбана, а не собствената си кола.

Тя облече единствената пола, която си бе взела — плътно прилепнала тясна тъмнозелена пола, с осемсантиметров волан от мек вълнен плат, едва покриващ коленете. Комбинира полата с една от белите блузи на Марая с дълги ръкави, чорапогащник с цвета на червена боровинка и маркови боти, малко над глезена. Миналата зима ги бе зърнала на витрината на магазин за стоки втора употреба и ги бе купила направо на безценица. Добре почистени и с ефектни връзки, те изглеждаха почти като нови.

Когато излязоха на шосето, Ани се обърна през рамо към Ливия:

— Немирка съжалява, че не можа да дойде с теб тази вечер. Малко е настинала и гърлото я боли.

Ливия се нацупи и толкова ядно изрита седалката си с токовете на маратонките, че кадифените котешки ушички, пришити към лентата на главата й, се разлюляха. Не й бяха нужни думи, за да изрази огорчението си от отсъствието на куклата.

— Може би някой ден и аз ще се запозная с Немирка — обади се Джейси, докато си играеше с ципа на якето. — Как е Тео?

Дори на бледата светлина зад прекалено широката й усмивка прозираше болка. Сърцето на Ани се сви от мъка заради страданието й. Колкото и да беше красива, Джейси нямаше шанс с Тео. Него го привличаха блестящи душевноболни красавици, а нито Джейси, нито Ани се числяха към тях. За Ани това беше добре дошло, но Джейси едва ли би споделила мнението й.

— Когато снощи си легнах, той работеше в ателието, а тази сутрин не го видях — спести си истината Ани.

Всъщност беше видяла достатъчно. Когато го съзря да излиза от банята й само по една кърпа, увита около кръста, с блестящи капки вода по раменете, тя се спря като закована. Отново това непростимо прехласване, виновно за вероятната й нежелана бременност.

Тя преглътна, опитвайки се да превъзмогне обзелия я трепет.

— Вчера някой отново е проникнал във вилата, докато ни е нямало. — Не каза нищо повече заради Ливия, която ги слушаше от задната седалка. — По-късно ще ти разкажа.

Джейси кършеше пръсти в скута си.

— Не можах да се свържа с Лора Кийн, за да поговоря с нея за Дани. Може би тази вечер ще е на празненството.

Ани спря колата пред ярко осветената сграда на кметството. На пилона се развяваше знаме, а хората се стичаха вътре, понесли пластмасови кутии с различни лакомства, стекове с бири и бутилки със сода. Джейси изглеждаше нервна и едва не изтърва патерицата, докато слизаше от колата, но Ани ловко я подхвана.

Борейки се с вятъра, двете жени и детето се добраха до вратата. Ливия притисна здраво до гърдите си плюшеното котенце, а палецът й се прокрадна към устата. Може би беше плод на въображението на Ани, но когато трите влязоха в залата, шумната врява сякаш стихна за миг. Изминаха няколко секунди, после няколко от по-възрастните жени се отправиха към тях — Барбара Роуз, Джуди Кестър и Наоми, капитанката на лодката.

Барбара прегърна топло Джейси, обгръщайки я в облак от парфюма си.

— Бояхме се, че няма да можеш да дойдеш тази вечер.

— Прекалено дълго живееш в изолация — отбеляза Наоми.

Джуди клекна пред Ливия.

— Я виж колко си пораснала! — изпищя тя възторжено. Червената й коса пламтеше по-ярко от обикновено. — Може ли да те прегърна?

Ливия даде да се разбере, че не може, като побърза да се скрие зад Ани. Младата жена се пресегна и я потърка по рамото. Стана й приятно, че Ливия търсеше закрила в нея.

Джуди се отдръпна със смях, взе тортата на Джейси и я отнесе до масата с десертите, докато те събличаха палтата си. Черният панталон на Джейси и наситеносиният й пуловер не бяха нови, но й стояха отлично и подчертаваха чувствената й фигура. Дългата й руса коса падаше настрани като бляскава завеса. Грижливо нанесеният й грим включваше спирала на миглите, очни сенки и тъмночервено червило на устните.

Дълги маси, покрити с бяла хартия, изпълваха заседателната зала на кметството, която беше малко по-голяма от всекидневната в Харп Хаус. Върху олющените сиви стени висяха общинското табло за обяви, пожълтели от времето исторически снимки, любителска картина с маслени бои, изобразяваща пристанището, плакати за оказване на първа помощ и пожарогасител. Едната врата водеше към библиотеката с размерите на килер, другата към помещение, съвместяващо функциите на канцелария, поща и — съдейки по уханията — на кухня.

Ежемесечното събитие, отбелязвано като Ден на омара, не отговаряше на името си, както Джейси бе обяснила, тъй като на празненството не се поднасяха омари.

— Ние толкова често ядем омари, че преди около двайсетина години жителите на острова решили да променят празничното меню и вместо омари избрали традиционните за Нова Англия ястия. Говежди гърди или свински бут през зимата, миди и варена царевица през лятото. Не знам защо продължават да го наричат Ден на омара.

— За да не може никой да обвини островитяните, че не спазват традициите.

Джейси задъвка долната си устна.

— Понякога си мисля, че ще се задуша, ако остана тук още един ден.

Лиза Маккинли се появи откъм кухнята. Носеше дънки и блуза с остро деколте, в което се гушеше колие във викториански стил, подарък — както тя побърза да обяви — от Синтия Харп. Ани се отдръпна настрани, за да могат Джейси и Лиза да си поговорят насаме. Докато се движеше между масите, до слуха й достигаха части от разговорите.

— … по това време на годината уловът ми миналата година беше с 227 килограма повече.

— … забравих да поръчам смес за палачинки и се наложи да приготвя тестото с подръчни продукти.

— … това е по-скъпо, отколкото нова хидравлична помпа.

Ани се загледа в черно-бялата репродукция, висяща малко накриво върху стената. Изобразяваше няколко фигури в дрехи от седемнайсети век, застанали на брега на морето. Наоми се приближи зад нея и кимна към картината.

— В колониалните времена вълните са изхвърляли омарите на брега. Били са толкова много, че с тях са хранели свинете и затворниците.

— За мен все още са деликатес — отвърна Ани.

— Както и за повечето хора, което е добре за нас. Но трябва да поддържаме размножаването им, иначе ще останем без поминък.

— Как го правите?

— Посредством строги правила и множество ограничения кога и къде е разрешен риболовът. Освен това омарите за разплод са забранени за улов. Ако в капаните попаднат оплодени женски омари, те се бележат с „V“ върху опашката и се пускат обратно в океана. Осемдесет процента от уловените омари се връщат обратно във водата, тъй като са или твърде малки, или прекалено големи, белязани с „V“ или заплодени.

— Труден живот.

— Трябва да го обичаш, това е сигурно. — Тя подръпна една от сребърните си обеци. — Ако ти е интересно, можеш да излезеш в морето с мен. Изглежда, в началото на седмицата времето ще е що-годе прилично, а малцина граждани могат да се похвалят, че са били моряци на лодка за лов на омари в щата Мейн.

Поканата изненада Ани.

— С удоволствие.

Наоми, изглежда, искрено се зарадва.

— Ще трябва да станеш много рано. И не обличай новите си дрехи.

Двете тъкмо се уговаряха да се срещнат на пристана край навесите за лодки в понеделник сутринта, когато входната врата се отвори и в залата нахлу студен вятър. Тео пристъпи прага.

При появата му шумът в залата стихна. Тео кимна и разговорите се подновиха, макар че мнозина от присъстващите продължиха скришом да го наблюдават. Джейси прекъсна разговора с Лиза и впери поглед в него. Група мъже с груби загорели лица му махнаха да се присъедини към тях.

Ани почувства, че някой я дърпа за полата, и когато сведе поглед, видя Ливия, опитваща се да привлече вниманието й. Детето се бе отегчило в компанията на възрастните и стрелкаше любопитни погледи към групичката деца в ъгъла — три момчета и две момичета. В по-малкото Ани позна дъщерята на Лиза, която бе видяла при посещението си в библиотеката. За Ани не бе трудно да отгатне безмълвната молба в погледа на Ливия. Момиченцето искаше да си играе с децата, но беше прекалено стеснително, за да отиде само при тях.

Ани я улови за ръката и двете се запътиха към децата. Момиченцата лепяха картинки в албум, а момчетата спореха за някаква портативна видеоигра. Ани се усмихна на момичетата, които, съдейки по кръглите им бузки и червените коси, бяха сестри.

— Аз съм Ани, а вие сигурно познавате Ливия.

По-голямото момиченце вдигна глава от албума.

— Отдавна не сме те виждали, Ливия. Аз съм Кейтлин, а това е сестра ми Алиса.

Алиса погледна към Ливия.

— На колко години си сега?

Ливия вдигна четири пръста.

— Аз съм на пет. Как е второто ти име? Моето е Розалинд.

Ливия сведе глава.

Когато стана ясно, че Ливия няма да отговори, Алиса отмести поглед към Ани.

— Какво не е наред с нея? Защо не говори?

— Млъквай, Алиса — смъмри я сестра й. — Знаеш, че не бива да питаме за това.

Ани бе останала с впечатлението, че Джейси и Ливия някак си са настрани от местната общност, но явно бе сгрешила. Ливия с майка й имаха здрави корени тук, както и всички останали.

Спорът между момчетата за видеоиграта заплашваше да прерасне в бой.

— Сега е мой ред! — изкрещя едното от тях.

— Не е! Мой ред е! — Най-едрото момче цапардоса здравата малчугана, който се оплакваше, и в следващия миг и трите деца скочиха на крака, готови да се нахвърлят едно на друго.

— Avast^[1], пършиви псета!

Момчетата застинаха на място и се озърнаха, опитвайки се да разберат откъде долетя гласът на Капитан Джак Спароу^[2]. Ливия, която бе наясно със загадката, се усмихна.

— Веднага прекратете котешката врява или ще ви хвърля в трюма да ви изядат мишките.

Момчетата най-после насочиха вниманието си към Ани, която с дясната си ръка изобразяваше кукла. Тя застана по-удобно, като леко разкрачи крака и зашава с палец, сякаш куклата говореше.

— Имате късмет, че съм оставил сабята си в юта^[3], жалки подобия на морски вълци.

Момчетата по цял свят са еднакви. Само при споменаването на „ют“ Ани завинаги спечели сърцата им.

Тя насочи импровизираната кукла към най-малкото момче, златокосо рошаво херувимче с насинено око.

— Хей, приятел, струваш ми се достатъчно як, за да надуеш платната под Веселия Роджър^[4]. Аз потеглям да търся изгубените съкровища на древната Атлантида. Кой ще ме последва?

Ливия първа вдигна ръка и Ани едва не се спусна да я прегърне, зарязвайки Капитан Джак.

— Сигурна ли си, моя красавице? Ще се срещнем със свирепи морски чудовища. Ще ни трябват смели момичета. Ти смело момиче ли си?

Ливия кимна въодушевено.

— Аз също! — извика Кейтлин. — И аз съм смело момиче.

— Ама не си толкова смела като мен, тъпачке! — сряза я златокосото херувимче.

— Дръж се прилично, хлапе, иначе ще наредя да те влачат под кила — изръмжа Капитан Джак и по навик додаде: — Ние, пиратите, не посягаме един на друг. Когато се сражаваш с морски дракони, девизът е: „Един за всички, всички за един“. На моя кораб няма място за побойници и грубияни. Такива ги изхвърляме зад борда за храна на акулите.

Думите на Капитана силно впечатлиха новоизпечените пирати.

Ани не разполагаше с нищо друго, освен с пръстите си, за да изобрази куклата — нито дори очи, изрисувани с флумастер, но хлапетата бяха очаровани. Обаче най-голямото момче не беше вчерашно.

— Ти изобщо не приличаш на пират. Приличаш на ръка.

— Аха. А ти си голям умник, щом го забеляза. Моите врагове ме омагьосаха и единственият начин да се развали магията е да се намери изгубеното съкровище. Какво ще кажете, братлета? Ще ви стигне ли куражът?

— Аз ще отплавам с теб, Капитане.

Гласът не беше детски, но дяволски добре познат.

Ани се обърна. Зад гърба й се бяха събрали група възрастни, наблюдаващи с интерес представлението. Сред тях стоеше Тео, скръстил ръце на гърдите. В очите му танцуваха насмешливи пламъчета.

Капитан Джак го измери преценяващо.

— Вземам само здрави момчета, а ти си твърде стар. Костите ти сигурно скрибуцат.

— Жалко — сви рамене Тео с надменния вид на префърцунено конте от епохата на Регентството. — А толкова ми се искаше да си премеря силите с тези морски чудовища.

Проехтя звънецът, възвестяващ началото на празничната вечеря, и един глас обяви:

— Храната е сервирана. Нареждайте се на опашка!

— Avast, мои смелчаци. За вас е моментът да се нахвърлите на сухарите, а за мен е време да се връщам на кораба. — Ани разпери театрално пръсти, изпращайки Капитан Джак както подобава на кралска особа.

Възрастни и деца бурно заръкопляскаха. Ливия се сгуши до нея. По-големите деца я засипаха с въпроси и коментари.

— Как говориш, без да си мърдаш устните?

— Можеш ли да го повториш?

— Аз пък излизам в морето с лодката на баща ми.

— И аз искам да говоря така.

— А аз бях пират на Хелоуин.

Възрастните подбраха децата си и ги поведоха към опашката за храна, която се бе извила пред масата с лакомствата в съседната стая.

Тео се приближи към Ани.

— Вече започна да ми се изяснява това, което до надлежащия момент тънеше в мрак.

— Надлежащия момент?

— Изплъзна ми се от езика. Но има нещо, което все още не проумявам. Как нагласи часовника?

— Нямам представа за какво говориш.

Той я дари с красноречив поглед, недвусмислено подсказващ, че като отрича, само се унижава и ако има достатъчно смелост, ще си признае.

Номерът й бе разкрит. Тя се усмихна, приближи се към него и го удостои с един от коронните си номера: смразяващо кръвта стенание, но толкова тихо, че само Тео да го чуе.

— Страхотно! — впечатли се той.

— Можеш да го наречеш „Отмъщението на кухненския асансьор“.

Ани очакваше, че Тео ще подмине забележката й без внимание, но той изглеждаше искрено разкаян.

— Наистина съжалявам за случилото се тогава.

Изведнъж й хрумна, че нито едно от бившите й гаджета не си бе направило труда да й се извини за каквото и да било.

Ливия изтича при майка си. Джейси все още разговаряше с Лиза, но вниманието й бе насочено към Тео. Когато Ани се приближи към тях, дочу Лиза да казва:

— Трябва да я заведеш на лекар. Досега вече би трябвало да говори.

Ани не можа да разбере отговора на Джейси.

Всички се наредиха на опашката, за да напълнят чиниите си. Мари и Тилди от групата по бънко наобиколиха Тео и тутакси го отрупаха с въпроси за новата му книга. Но след като си избра от лакомствата, той заряза почитателките си, за да се присъедини към Ани, седнала до масата с Джейси и Ливия. Тео се настани на стола до Ани, срещу Лиза и съпруга й Дарън, който, освен че беше ловец на омари, но по съвместителство изпълняваше и длъжността на електротехник на острова. Ливия стрелна предпазлив поглед към Тео и Джейси отново изгуби нишката на разговора.

Тео и Дарън се познаваха от летните ваканции и заговориха за риболов. Ани забеляза с каква лекота Тео общуваше с всички, което й се строи доста интересно, имайки предвид колко ревниво пазеше уединението си.

Беше й дошло до гуша да размишлява над противоречията в характера на Тео, затова се зае с храната. Освен задушените говежди гърди, вечерята включваше варени картофи, големи резени зеле, колелца лук и различни кореноплодни зеленчуци. С изключение на жълтата ряпа, която Ани и Ливия избягваха като чума, останалите зеленчуци бяха много вкусни.

Въпреки сляпото си увлечение по Тео, Джейси не правеше нищо, за да привлече вниманието му, освен да му хвърля дълги, изпълнени с копнеж погледи. Накрая Тео се обърна към Ани.

— Вмъкнала си се в кулата, докато съм спял, и си сменила батерията на часовника. Трябваше отдавна да се досетя.

— Не е твоя вината, че толкова бавно загряваш. Сигурна съм, че е доста трудно да се възстановиш, след като сребърната лъжичка, с която си се родил, изведнъж те халоса по главата.

Той повдигна вежда.

Ливия смушка Ани, вдигна ръка и изобрази миниатюрна кукла, като непохватно мърдаше пръсти, за да подскаже, че иска още едно куклено представление.

— По-късно, слънчице — усмихна се Ани и целуна детето по темето, точно зад котешките ушички.

— Изглежда, си се сдобила с приятелка — отбеляза Тео.

— По-скоро Немирка. Двете с Лив са най-добри приятелки. Нали, приятел?

Ливия кимна и отпи малка глътка от чашата с мляко.

Островитяните започнаха да се редят пред бюфета с десертите и Джейси се изправи.

— Ще отида да ти донеса едно парче от моята шоколадова торта с орехи, Тео.

Тео очевидно нямаше желание да пробва поредния кулинарен шедьовър на Джейси, но кимна примирено.

— Не очаквах да те видя тук — рече Ани. — Едва ли човек може да те нарече „господин Общителност“.

— Някой трябва да те наглежда.

— Бях с колата на Джейси, а тук съм заобиколена от хора.

— Все пак…

Изведнъж се разнесе пронизително изсвирване и тълпата притихна. Огромен мъжага с широки като буре рамене, облечен в дебела полушуба, се извисяваше на прага. Мъжът свали пръсти от устата си и заговори:

— Слушайте всички. Преди двайсет минути бреговата охрана е получила сигнал за бедствие от траулер, намиращ се на две мили от Джакспар Пойнт. Спасителите вече са поели натам, но ние можем да стигнем по-бързо.

Той кимна към якия моряк в бархетна риза, седящ на съседната маса, и към Дарън, съпруга на Лиза. Двамата мъже станаха. За изненада на Ани, Тео също се изправи. Стисна облегалката на стола й, наведе се и каза:

— Тази вечер не се връщай във вилата. Остани да пренощуваш в Харп Хаус с Джейси. Обещай ми.

Не дочака отговора й и забърза към тримата мъже до вратата. Каза им нещо, единият го тупна дружески по рамото и четиримата излязоха.

Ани остана да зяпа смаяно след тях. Джейси сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Не разбирам. Защо Тео отиде с тях?

Ани също не разбираше. Тео беше моряк любител. Защо се бе включил в спасителната мисия?

Лиза прехапа долната си устна.

— Това никак не ми харесва. Поривът на вятъра е със скорост поне четиридесет възела.

Наоми я чу и се отпусна на стола до нея.

— Всичко с Дарън ще е наред, Лиза. Ед е един от най-добрите моряци на острова и лодката му е много надеждна. Всички ще се върнат невредими.

— Ами Тео? — попита Джейси. — Мястото му не е там. Той не е свикнал с подобни условия.

— Ще отида да разбера. — Наоми стана.

Барбара се приближи, за да успокои дъщеря си. Лиза сграбчи ръката й.

— Дарън току-що се оправи от стомашен грип. Тази вечер морето е много бурно. Ако „Вал Джейн“ заседне сред ледени блокове…

— Лодката е здрава — прекъсна я Барбара, макар че изглеждаше не по-малко притеснена от дъщеря си.

Наоми се върна и се обърна към Джейси:

— Тео бил обучен да оказва спешна медицинска помощ. Затова е отишъл с тях.

Тео и спешна медицинска помощ? Ани не можеше да повярва. Тео беше спец по разчленяването на трупове, а не по събирането им.

— Ти знаеше ли за това? — попита тя Джейси, която поклати глава отрицателно.

— От две години на острова няма човек с медицинско образование — каза Наоми. — Откакто Джени Шефър замина с децата си. Това е най-добрата новина, която сме чували тук през тази зима.

Джейси се притесни още повече.

— Тео никога не е излизал в морето през зимата, при това в такава буря. Трябваше да остане тук.

Ани беше напълно съгласна с нея.

Тревогата на островитяните за близките им и изчезналия траулер помрачи празника и всички започнаха да се разотиват. Ани помогна на жените да раздигнат масите, а Джейси остана в залата с Ливия и дъщерите на Лиза. Ани тъкмо се канеше да влезе в кухнята с купчина мръсна чинии, когато случайно дочутите откъслечни думи я накараха да се закове на място.

— … не е изненадващо, че Ливия още не говори — казваше една от жените в кухнята. — След всичко, което е видяла.

— Може никога вече да не проговори — отбеляза друга жена. — И това ще разбие сърцето на Джейси.

Първата жена отново заговори.

— Джейси би трябвало да го очаква. Не всеки ден се случва малко момиченце да види как майка му убива баща му.

Водата в кухненската мивка зашуртя и Ани не можа да чуе нищо повече.