Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (10)

10

Ани предпазливо размърда ръце и крака, за да провери дали не е ранена. Заслуша се напрегнато, но не чу нищо, освен накъсаното си дишане и плясъка на разбиващите се вълни. Наблизо се разнесе крясък на чайка. Ани бавно и внимателно вдигна глава.

Куршумът бе долетял от запад. Не забеляза нищо необичайно сред високите смърчове и гъстите храсталаци, растящи между мястото, където тя лежеше, и пътя. Младата жена се повдигна на лакти и раницата на гърба й се килна на една страна. Огледа вилата, после океана и накрая Харп Хаус, издигащ се на върха на скалата. Както винаги, пейзажът изглеждаше пуст и скован от студ.

Ани бавно застана на колене. Единствената й защита беше раницата и тя се чувстваше прекалено уязвима. Нямаше никакъв опит с огнестрелните оръжия. Защо тогава реши, че е чула свистенето на куршум?

Защото знаеше.

Дали е бил случаен изстрел на някой некадърен ловец? На остров Перегрин нямаше животни, но всички имаха пушки в домовете си. Според Барбара доста местни жители се бяха изпозастреляли сами или един друг. Обикновено били нещастни случаи, бе казала Барбара, но невинаги.

Ани чу нещо зад гърба си — непривичен шум — тропота на конски копита. Нов прилив на адреналин я накара отново да се просне на земята.

Тео идваше, за да довърши започнатото.

Веднага щом мисълта се оформи в главата й, Ани се изправи на крака. Проклета да е, ако се остави да я застреля, докато лежи като последна страхливка на земята. Ако искаше да я убие, трябваше да я гледа в очите, докато дърпа спусъка. Когато се завъртя на пети и видя мощното животно да се носи в галоп към нея откъм брега, сърцето й едва не се пръсна от усещането за вероломното предателство, ведно с отчаяното желание да повярва, че това не се случва.

Тео дръпна юздите и скочи от Танцьора. В ръката му нямаше пушка. Нито някакво друго оръжие. Може би го беше хвърлил. Или…

Страните му бяха зачервени от студа, но якето му бе разкопчано и се разтвори, когато той се спусна към нея.

— Какво се е случило? Видях те да падаш. Добре ли си?

Зъбите й тракаха и тя цялата трепереше.

— Ти ли се опита току-що да ме застреляш?

— Не! Какво, по дяволите? Да не би да ми казваш, че някой се е опитал да те застреля?

— Да, някой се опита да ме застреля! — изкрещя тя.

— Сигурна ли си?

Ани скръцна със зъби.

— Досега никога не бяха стреляли по мен, но, да, сигурна съм. Ти как не си чул изстрела?

— Бях прекалено близо до брега, за да чуя каквото и да било. Разкажи ми какво точно се случи.

Тя усещаше как възглавничките на дланите й парят през ръкавиците. Сви пръсти в юмруци.

— Бях поела към Харп Хаус, когато един куршум изсвистя покрай главата ми.

— Откъде дойде?

Младата жена се опита да си припомни.

— Мисля, че от там. — Посочи с треперещата ръка към пътя — противоположната посока на тази, от която се бе появил Тео.

Той плъзна внимателно поглед по нея, сякаш се опитваше да прецени доколко е пострадала, сетне огледа набързо околността.

— Стой така, че да мога да те виждам. Заедно ще отидем до къщата. — Метна се на седлото и след миг вече яздеше през дърветата.

Ани се чувстваше твърде беззащитна, за да остане там, където беше, но щеше да бъде още по-уязвима, ако тръгне да се връща към вилата през откритото пространство покрай блатото. Тя изчака краката й да спрат да треперят, сетне хукна към дърветата в началото на разклона, откъдето се отделяше пътят, водещ към Харп Хаус.

Не след дълго Тео я настигна. Тя очакваше той да я скастри, задето не го е чакала на поляната, ала той не каза нищо. Скочи от седлото и тръгна до нея, водейки Танцьора за юздата.

— Видя ли нещо? — попита тя.

— Нищо. Който и да го е направил, е изчезнал доста преди да се появя.

Когато се изкачиха до горе, Тео й каза, че трябва да се поразходи още малко, за да се успокои разгорещеният кон.

— Ще се видим в къщата — рече той. — Трябва да поговорим.

Не й се искаше да влиза вътре, където щеше да се наложи да говори с Джейси. Вместо това тя се шмугна в конюшнята, докато Тео развеждаше Танцьора из двора. Както някога, вътре миришеше на животни и прахоляк, но тъй като сега тук живееше само един кон, миризмата беше по-слаба, отколкото в миналото. Бледа светлина се процеждаше през прозореца над паянтовата дървена пейка, където двамата с Тео бяха разговаряли през онзи следобед, преди тя да отиде да се срещне с него в пещерата.

Ани свали раницата на пода и позвъни в полицейския участък на сушата. Беше въвела номера в паметта на телефона след нахлуването в дома й. Дежурният полицай, който отговори на обаждането й, я изслуша търпеливо, но не прояви особен интерес.

— Били са деца. Там при вас на Перегрин е като Дивият запад, но предполагам, че вие вече сте го разбрали.

— По това време децата са на училище — отвърна тя, сдържайки раздразнението си.

— Не и днес. Учителите от всички острови са се събрали на ежегодната си зимна конференция на Монхеган. Днес децата нямат занятия.

Донякъде беше успокояващо да мисли, че по нея е стреляло някое хлапе, добрало се до пушката на баща си, вместо възрастен с по-зловещи намерения. Полицаят обеща да проведе разследване, когато следващия път дойде на острова.

— Ако се случи още нещо, непременно ни уведомете — додаде той любезно.

— Например, когато наистина ме застрелят?

Полицаят се засмя добродушно.

— Не мисля, че трябва да се тревожите за това, госпожо. Островитяните са груб народ, но обикновено не се избиват един друг.

— Тъпанар — промърмори тя и затвори.

В този миг в конюшнята влезе Тео, повел Танцьора.

— Сега пък какво съм направил? — попита Тео.

— Не ти. Обадих се в полицейския участък на сушата.

— Мога да си представя как е протекъл разговорът. — Той отведе Танцьора в единствената клетка, постлана със сено. Въпреки че в конюшнята нямаше отопление, той метна якето си върху куката на стената и започна да разседлава коня. — Ти наистина ли си сигурна, че някой се е опитал да те застреля?

Ани стана от пейката.

— Не ми ли вярваш?

— Защо да не ти вярвам?

Защото аз никога не вярвам на това, което ми казваш. Тя се приближи до клетката на Танцьора.

— Предполагам, че не си открил отпечатъци? Или гилза от куршум?

Тео свали одеялото от коня.

— О, да. Това беше първото, което забелязах в разкаляната земя. Гилза от куршум.

— Няма нужда да си толкова саркастичен. — Тъй като тя самата почти винаги му говореше със саркастичен и хаплив тон, очакваше той да й се озъби, но Тео само изръмжа, че гледа прекалено много полицейски сериали.

Докато той сваляше юздата и останалите такъми на коня, Ани погледна към съседната клетка, където някога двете с Рийган бяха намерили кутретата. Сега вътре, освен витаещите лоши спомени, имаше само гребло, метла и няколко кофи. Тя извърна поглед.

Ани постепенно се успокои и просто наблюдаваше как Тео прокарва внимателно четката по хълбоците на животното, грижливо почиствайки всяко петно, всяка бучка засъхнала кал. Дългите му, фини пръсти нежно докосваха козината на Танцьора, от време на време спираше, за да го почеше зад ушите, докато му говореше тихо. Очевидната му загриженост за коня я накара да изтърси нещо, за което тутакси съжали:

— Всъщност не мислех, че наистина си бил ти.

— Разбира се, че си мислела. — Той остави четката и коленичи, за да провери копитата на Танцьора. След като се увери, че в копитата не са се забили камъчета, той излезе от клетката и насочи острия си като лазерен лъч взор към Ани. — Дотук с глупостите — процеди той рязко. — Веднага ще ми разкажеш какво става.

Тя свали шапката си и я повъртя в ръце.

— Откъде мога да знам?

— Знаеш повече, отколкото казваш. Нямаш ми доверие? Добре. Но ще ти се наложи да го превъзмогнеш, защото в момента аз съм единственият човек, на когото можеш да вярваш.

— Това няма смисъл.

— Ти решаваш.

Беше време да му напомни нещо.

— Когато дойдох на острова… Първия път, когато те видях, ти носеше пистолет.

— Старинен пистолет за дуел.

— От колекцията с оръжия на баща ти.

— Правилно. В къщата има цял шкаф с оръжия. Ловджийски пушки, винтовки, пистолети. — Той замълча и присви очи. — И аз знам да стрелям с всяко едно от тези оръжия.

Ани пъхна шапката в джоба си.

— Е, сега вече се чувствам по-добре.

Но колкото и да беше странно, наистина беше така. Ако той наистина искаше да я убие поради някаква извратена причина, известна само нему, досега щеше да го е направил. Колкото до наследството… Той беше Харп и тя не бе забелязала някакви признаци да се нуждае от пари.

Тогава защо живее на острова? — попита Добринка. — Освен ако няма къде другаде да отиде.

Също като теб — изтъкна Празноглавка.

Ани заглуши гласовете на куклите. Може и да не й се нравеше — определено не й се нравеше — но в момента Тео наистина беше единственият човек, с когото можеше да говори.

Също както когато беше на петнайсет — уточни Добринка.

Тео обви пръсти около вратичката на клетката.

— Това вече излезе от контрол. Кажи ми какво криеш.

— Може да е било някое хлапе. Учителите на острова са на конференция и днес учениците нямат занятия.

— Хлапе? Смяташ, че и във вилата е нахлуло някое хлапе?

— Може би. — Не, изобщо не смяташе така.

— Ако е било дело на някое хлапе, щеше да има много повече поражения във вилата.

— Това не го знаем. — Тя се измуши покрай него. — Трябва да вървя. Джейси ме очакваше още преди час.

Но не успя да направи и крачка, когато Тео й прегради пътя, като непробиваема стена от твърда плът и здрави мускули.

— Имаш две възможности — рече той. — Или да си тръгнеш от острова…

И да му остави вилата? За нищо на света.

— … или — продължи Тео — можеш да си откровена с мен и да ми позволиш да ти помогна.

Предложението изглеждаше толкова искрено, толкова съблазнително. Но вместо да зарови лице в пуловера му, както й се искаше, тя призова на помощ Празноглавка, която понякога беше изключително заядлива и несговорчива.

— А теб какво те е грижа? Ти дори не ме харесваш.

— Много те харесвам.

Заяви го със сериозно и открито изражение, но тя не се хвана на въдицата.

— Празни приказки.

Една от тъмните му вежди се изви недоумяващо.

— Ти не ми вярваш?

— Не.

— Добре тогава. — Той пъхна ръце в джобовете на дънките. — Ти си една чудачка, но… — Гласът му се смекчи и стана дрезгав. — Ти си жена, а точно това ми е нужно. Мина доста време.

Той играеше игрички. Тя го виждаше в очите му, ала това не потуши жарта, разгоряла се в нея. Усещането бе нежелано и смущаващо, но разбираемо. Той беше тъмнокоса, синеока еротична фантазия, мрачен загадъчен герой, сякаш оживял от страниците на любимите й романи, а тя беше висока, слаба, трийсет и три годишна жена, с чудато лице и непокорни къдрици, изпитваща фатално привличане към мъже, които не бяха толкова благородни, колкото изглеждаха. Ани се опита да се пребори с черната магия с разпятието на сарказма.

— Защо не го каза по-рано? Тутакси щях да си сваля дрехите.

Опияняващата му магия продължаваше да струи, да я обгръща. Гласът му бе нежен като мастилено тъмна коприна и мек като разкошно черно кадифе.

— Тук е прекалено студено. Имаме нужда от топло легло.

— Всъщност не. — Замълчи! Просто замълчи, по дяволите! — Аз съм достатъчно гореща. Поне така са ми казвали. — Тя отметна коса, грабна раницата и профуча покрай него.

Този път той не я спря.

 

 

С нещо средно между усмивка и гримаса Тео наблюдаваше как вратата на конюшнята се хлопна с трясък. Не биваше да я дразни, въпреки че тя се включи в играта. Но онези огромни очи не спираха да го мамят, предизвикваха го да се впусне в безразсъдни игри. Да се позабавлява, да я дразни с мръснишки закачки. Пък и ухаеше особено, не на безумно скъпите парфюми, с които бе свикнал, а на обикновен сапун и евтин плодов шампоан.

Танцьора го мушна с муцуна по рамото.

— Знам, приятел. Тя ми натри носа. И аз съм си виновен.

Конят го побутна по брадичката в знак на съгласие.

Тео прибра конските такъми и наля прясна вода в кофата на Танцьора. Миналата нощ се опита да надникне в информацията на лаптопа, който Ани бе оставила в къщата, но не можа да пробие паролата. Засега тайните й оставаха скрити, но той не можеше да позволи това да продължава по-дълго.

Трябваше да престане да я предизвиква. Освен това опитите му да я дразни, изглежда, объркваха и смущаваха самия него много повече, отколкото притесняваха нея. Последното, от което се нуждаеше сега, бяха голи жени да изпълват въображението му, а най-малко голата Ани Хюит.

Появата й на Перегрин беше като завърнал се стар кошмар, тогава защо той с такова нетърпение очакваше всяка среща с нея? Може би защото с нея изпитваше някакво странно чувство на сигурност. Тя не притежаваше нито капка от изисканата красота, която винаги го бе привличала. За разлика от Кенли, лицето на Ани беше одухотворено и забавно, привличаше като увеселителен парк. При това Ани притежаваше остър като бръснач ум и макар да не натрапваше проблемите си, не се правеше и на несломима.

Това бяха положителните й качества. Колкото до недостатъците й…

Ани гледаше на живота като на куклено шоу. Тя не познаваше безсънните опустошителни нощи, нито отчаянието, толкова гъсто, че се прилепва о всичко, до което се докосваш. Ани може и да не го признаваше, но тя все още вярваше в приказките с щастлив край. Навярно тъкмо тази детинска вяра в илюзиите го привличаше към нея.

Тео грабна якето си. Трябваше да мисли за следващата глава в книгата, която пишеше, вместо за голото тяло на Ани, скрито под дебели пуловери и пухенки. По дяволите, тя се навличаше с толкова много дрехи. Ако беше лято, щеше да я види по бански костюм и писателското му въображение щеше да бъде достатъчно задоволено, за да го насочи в по-продуктивно русло. Вместо това в главата му постоянно изникваха картини на онова кльощаво момичешко тяло, което смътно си спомняше, и любопитството как изглеждаше сега, не преставаше да го гризе.

Похотливо копеле.

На излизане Тео потупа за последно Танцьора по лъскавия гръб.

— Нямаш представа какъв си късметлия, приятел. Животът без топки е много по-лесен.

 

 

Ани прекара следващите няколко часа, търсейки в интернет най-старите книги по история на изкуството, които бе намерила в шкафа, но никоя от тях не се оказа рядко издание. Нито томчето на Дейвид Хокни, нито колекцията на Нивън Гар, нито книгата на Джулиан Шнабел. Когато се разочарова окончателно, тя помогна на Джейси да изчисти.

През целия ден Джейси беше по-тиха от обикновено. Изглеждаше уморена и когато влязоха в кабинета на Елиот, Ани й заповяда да седне. Джейси се отпусна тежко върху кожения диван и подпря патериците на облегалката.

— Тео ми изпрати есемес. Пише, че трябва да се уверя, че довечера ще се прибереш във вилата с рейндж роувъра.

Ани не бе разказала на Джейси за изстрела и не възнамеряваше да го прави. Целта й бе да облекчи живота на Джейси, а не да я товари с грижите си.

Джейси затъкна кичур руса коса зад ухото си.

— Освен това пише да не му приготвям вечеря. Това е за трети път тази седмица.

Ани премести прахосмукачката до предните прозорци.

— Аз не съм го канила, Джейси — рече предпазливо. — Но Тео винаги прави това, което иска.

— Той те харесва. Не го разбирам. Ти говориш ужасни неща за него.

— Той не ме харесва. Просто обича да ме тормози — опита се да обясни Ани. — Има голяма разлика.

— Не мисля така. — Джейси се надигна с усилие и се запипка непохватно с патериците. — По-добре да видя какво прави Ливия.

Ани я проследи със смутен поглед. Неволно нараняваше единствения човек на този свят, когото не искаше да разстройва. Животът на този почти безлюден остров от ден на ден ставаше все по-сложен.

 

 

Същата вечер, тъкмо когато се канеше да вземе пухенката, Ани видя Ливия да тътри табуретката по кухненския под. После се покатери на нея и пъхна навит на руло лист, откъснат от блокче за рисуване, в раницата на Ани. Младата жена възнамеряваше да разгледа рисунката веднага щом се прибере у дома, но щом отвори вратата на вилата, видя изтегнатия на дивана Лео. Около лакътя му бе стегната сламка за коктейл, като маркуч, с който някой наркоман си стяга вената. Добринка се бе разположила на другия край, а от ръката й висеше тънка хартиена тръбичка, свита като цигара. Краката й бяха кръстосани по мъжки, с глезен, опрян на коляното.

Ани кипна и смъкна рязко шапката от главата си.

— Ще оставиш ли куклите ми на мира?

Тео се появи с ленива походка от кухнята, затъкнал в дънките си кухненска кърпа с цвета на лавандула.

— Досега не бях подозирал, че ми е толкова трудно да сдържам прищевките си.

Като го видя, Ани изтръпна от удоволствие, но побърза да го сподави, бясна на себе си. А и коя жена, в чиито вени тупти кръв, няма да се разтопи при вида на такъв мъж, с лилава кухненска кърпа и всичко останало? За да го накаже за възмутителната му привлекателност, тя го изгледа високомерно и сви презрително устни.

— Добринка никога не е пушила. Тя е страстен борец срещу вредните навици.

— Достойно за възхищение.

— А ти трябваше да си изчезнал от тук, преди да се прибера у дома.

— Така ли? — Той доби разсеяния вид на кинозвезда от черно-белите филми, неустоим красавец, изтощен от купони, страдащ от временни пропуски в паметта.

От кухнята се изниза Ханибал и се отърка угоднически около обувката му.

Ани се вторачи сащисано в котарака.

— Какво прави тук домашният ти любимец?

— Нуждая се от него, докато работя.

— За да ти помага в черната магия?

— Между писателите и котките съществува специална връзка. На теб навярно ще ти е непонятна. — Той я погледна от патрицианската си висота, смръщил леко изваяния си нос. Изражението му бе толкова преднамерено снизходителното, че не й бе трудно да се досети, че се опитваше да я вбеси. Вместо да се поддава на провокацията му, Ани събра куклите си, станали невинни жертви на новооткрити пороци, и ги отнесе в ателието.

Кашоните вече не бяха струпани върху леглото, а бяха подредени под фреската с таксито, която, както изясни проучването й, не струваше нищо, подобно на повечето боклуци във вилата. Ани бе започнала да преглежда съдържанието на кашоните, като старателно описваше в тетрадка всяка вещ вътре, но не откри нищо интересно, освен книгата за гости и стария й албум с изрезки, наречен „Книга на мечтите“, който си бе направила още като десетгодишна. Страниците бяха запълнени с нейни рисунки, театрални програми от представления, снимки на любимите й актриси и собственоръчно написани рецензии за въображаемите спектакли с нейно участие, предизвикали фурор на „Бродуей“. Беше потискащо да види колко различен се бе оказал реалният живот от момичешките й фантазии и тя с болка бе върнала албума в кашона.

От кухнята се разнесе апетитен аромат. След като прокара набързо гребена през косата си и си сложи малко гланц за устни, защото беше жалка наивница, тя се върна във всекидневната, където завари Тео излегнат на дивана, заел мястото на Лео. Още от прага видя, че той държеше една от рисунките й.

— Бях забравил колко добра художничка си — отбеляза той.

Ани се почувства неудобно, като го видя да разглежда нещо, което бе нарисувала за свое удоволствие.

— Не съм добра художничка. Рисувам за развлечение.

— Много се подценяваш. — Той отново сведе поглед към рисунката. — Харесва ми това хлапе. Има характер.

Беше скица на сериозен малчуган с вид на зубрач, с права тъмна коса, с непокорен кичур коса, щръкнал като фонтан от темето му. Изпод краищата на джинсите стърчаха кльощави глезени, сякаш хлапето бе пораснало твърде бързо, както често ставаше с децата на неговата възраст, и дънките му бяха окъсели. Върху обсипания му с лунички нос бяха кацнали очила с квадратни рамки. Ризата му бе закопчана накриво, а върху ръката му се мъдреше часовник, прекалено голям за китката му. Определено не беше шедьовър на живописта, но можеше да послужи за модел на бъдеща кукла.

Тео наклони рисунката, разглеждайки я от друг ъгъл.

— На колко години е според теб?

— Нямам представа.

— Може би на дванайсет. В разгара на пубертета.

— Щом казваш.

Тео остави рисунката и тя забеляза, че си е налял чаша вино. Ани понечи да изрази възмущението си, но той посочи към отворената бутилка, оставена върху скрина в стил „Луи XIV“.

— Донесох я от вкъщи. А на теб не ти се полага, докато не отговориш на няколко въпроса.

Нещо, за което Ани определено нямаше желание.

— Какво ще вечеряме?

— Аз ще вечерям руло „Стефани“. И не е обикновено месно руло. Плънката е от малко панчета^[1], два вида специални сирена и е запечена в сос със специална съставка, може би достойна за „Гинес“. Интересува ли те?

Само при мисълта за описаната вкуснотия устата й се напълни със слюнка.

— Може би.

— Добре. Но първо трябва да поговорим. Това означава, че времето ти изтича и ти си притисната до стената. Решавай още сега дали да ми вярваш, или не.

Как да му се довери? Той не би могъл да е стрелял в нея, куршумът бе долетял от противоположната посока. Но това не означаваше, че може да му има доверие, не и при неговото минало. За да спечели време, Ани се настани в креслото, мязащо на самолетна седалка, и подви крака под себе си.

— Колко жалко, че критиците разпердушиниха книгата ти. Мога да си представя как са се отразили онези унищожителни рецензии върху самочувствието ти.

Той лениво отпи глътка вино, като плейбой, излежаващ се на прочутия испански плаж в Коста дел Сол.

— Направо го сринаха. Сигурна ли си, че не си чела книгата?

Подходящ момент да му го върне за по-раншното му високомерие.

— Предпочитам по-стойностна литература.

— Да, видях някои заглавия от тази по-стойностна литература в спалнята ти. Стряскаща гледка за жалки драскачи като мен.

Ани се намръщи.

— Какво си правил в спалнята ми?

— Претърсвах я. С доста по-голям успех, отколкото когато се опитвах да проникна в компютъра ти. Тези дни ще трябва да ми кажеш паролата си. Така ще е честно.

— Няма да стане.

— Тогава ще продължа да душа наоколо, докато решиш да си откровена с мен. — Посочи към нея с чашата с вино. — Между другото, имаш нужда от нови гащички.

Имайки предвид шпионската си акция в кулата, не й се удаде веднага да изобрази праведно възмущение.

— Гащичките ми са съвсем наред.

— И това го казва жена, която отдавна не е била с мъж.

— Била съм!

— Не ти вярвам.

Ани бе обхваната от противоречивото желание да продължава играта и в същото време да бъде честна.

— За твое сведение, съм правила разюздан секс с дълга върволица с бивши гаджета, до един неудачници. — Не беше чак толкова дълга, но след като той избухна в смях, нямаше смисъл да уточнява.

Когато най-после се успокои, Тео тъжно поклати глава.

— Виждам, че продължаваш да се подценяваш. Между другото, каква е причината и кога ще го преодолееш?

Мисълта, че Тео има по-добро мнение за нея, отколкото самата тя имаше за себе си, я изненада и смути.

Довери му се — настоя Немирка.

Не бъди глупачка — скастри я Добринка.

Забрави за него! — възкликна Питър. — Аз ще те спася!

Пич — презрително се намеси Лео, — не бъди такъв наивник. Тя сама може да се погрижи за себе си.

Споменът за мъжете в живота й, които никога не я бяха подкрепяли, може би наклони везните в полза на Тео. Макар да си каза, че психопатите притежават специална дарба да печелят доверието на жертвите си, Ани спусна краката си на пода и му призна истината.

— Преди да умре, Марая ми каза, че е оставила нещо ценно за мен във вилата. Наследство. Когато го намеря, ще имам пари.

Тео я слушаше внимателно. Свали краката си на пода и се изправи.

— Какво е това наследство?

— Не знам. Тя едва дишаше. Малко след това изпадна в кома и не доживя до сутринта.

— И ти не си открила какво е това наследство?

— Проучих внимателно всички произведения на изкуството, но тя от години е продавала колекцията си и изглежда, почти не е останало нищо ценно. За няколко прекрасни часа реших, че може да е виното.

— Тук са отсядали писатели. Музиканти.

Ани кимна.

— Само ако беше казала нещо конкретно.

— Марая винаги е била много сурова към теб. Никога не съм разбирал отношението й.

— Това беше нейният начин да покаже обичта си — рече Ани без сянка на горчивина. — Аз бях за нея прекалено обикновена, прекалено тиха.

— Добрите стари дни — отбеляза Тео сухо.

— Мисля, че тя се страхуваше за мен, защото бях твърде различна от нея. Като скучното бежово до аленото. — Ханибал скочи в скута й и тя го помилва по главата. — Марая се тревожеше, че няма да мога да се справя с трудностите на живота. Мислеше, че с критичното си отношение ще ме направи по-силна, по-издръжлива.

— Доста извратено — промърмори той, — но се е получило. — Преди Ани да успее да попита какво има предвид, Тео продължи: — Погледна ли таванското помещение?

— Какво таванско помещение?

— Онова място под покрива.

— Това не е таванско помещение. Това е просто… — Но разбира се, че беше таванско помещение. — Няма начин да вляза там.

— Естествено, че има. Може да се мине през капандурата в дрешника в ателието.

Ани безброй пъти бе виждала капандурата. Просто никога не се бе замисляла накъде води. Скочи от креслото и Ханибал тупна на пода.

— Отивам веднага да проверя.

— По-кротко. Една грешна стъпка и ще паднеш през тавана. Аз ще проверя утре.

Не и преди първо тя да е погледнала. Ани се свлече отново в креслото.

— Е, сега може ли да получа моята чаша с вино? И моя дял от рулото?

Тео стана да вземе бутилката.

— Кой друг знае за това?

— Не съм казвала на никого. Досега. И се надявам, че няма да съжалявам за откровеността си.

Тео подмина без внимание обидния намек.

— Някой е нахлул във вилата, а след това са стреляли по теб. Да предположим, че този, който стои зад всичко това, преследва наследството на Марая.

— Истински детектив, нищо не ти убягва.

— Ще продължиш ли да се заяждаш, или искаш да разнищим тази история?

Тя се замисли.

— Предпочитам да продължа да се заяждам.

Тео търпеливо зачака, вперил поглед в нея.

— Добре де! — вдигна тя ръце в знак, че се предава. — Слушам те.

— За пръв път ти се случва. — Той наля чаша вино и й я подаде. — Да предположим, че не си казала на никого за това…

— Не съм.

— Дори и на Джейси? На някоя от приятелките ти?

— Или на някое гадже неудачник? На никого не съм казвала. — Ани отпи от виното. — Марая може да е казала на някого. Или… И тази идея ми харесва най-много… Във вилата се е вмъкнал случаен скитник, за да търси пари, а някое хлапе си е играло с пушката на баща си и без да иска, е стреляло.

— Все още вярваш в щастливия край.

— По-добре това, отколкото постоянно да се размотавам наоколо с мрачната физиономия на Господар на всемирната печал.

— С други думи да бъдеш реалист?

— Реалист или циник? — Тя се намръщи. — Ето какво не ми се нрави в циниците…

Очевидно на него не му пукаше какво не й се нрави, защото се отправи към кухнята. Но темата за цинизма беше едно от чувствителните й места и тя го последва.

— Циниците са обикновени скатавки, които се изсулват, когато стане напечено — подхвана тя разпалено, мислейки за последния си бивш приятел, който прикриваше актьорската си немощ зад маската на презрително високомерие. — Цинизмът служи за оправдание на хора, които предпочитат да наблюдават отстрани, докато останалите се справят с трудностите. Циниците не желаят да си цапат ръцете, опитвайки се да решат някой проблем, защото какъв е смисълът? Вместо това циникът се излежава по цял ден в леглото и се присмива над наивните глупаци, които се опитват да променят нещо в този живот. Това е толкова манипулативно. Циниците са най-мързеливите хора, които познавам.

— Хей, не гледай мен. Аз съм този, който ти е сготвил страхотно месно руло. — Като го видя да се надвесва над отворената фурна, гневната й тирада секна. Той беше слаб, но не и мършав. Мускулест, но не като онези напомпани културисти. Внезапно вилата й се стори прекалено тясна, прекалено откъсната от света.

Ани грабна сребърните прибори и ги отнесе на масата. И през цялото време Добринка крещеше в главата й:

Опасност! Опасност!