Пиер Льометр
Булчинска рокля (9)

9

Опитва се да отгатне съдбата си. Стои пред електронното табло с разписанието с куфара на пода до себе си и задълбочено проучва дестинациите, часовете на заминаване, номерата на коловозите. Всъщност й е все едно накъде ще потегли. Като за начало обаче задължително трябва да избягва скоростните влакове, от които просто няма мърдане. И да потърси многолюден град, в който да се скрие без проблем. Ще купи билет за крайната гара, но ще слезе преди нея, в случай че служителят на гишето си спомни заявката й. Награбва купчина брошури и на кръглата масичка в снекбара съставя маршрут, който след шест прекачвания би трябвало да я отведе от Париж до Гренобъл. Пътуването е дълго, но поне ще успее да си отдъхне.

Пред автоматичните каси е същинско стълпотворение. Тя минава покрай гишетата. Иска да избере. Никакви жени — те са по-наблюдателни. Нито пък някой младок, на когото случайно би могла да хване окото и по-късно да си я спомни. Късметът й се усмихва в края на поредицата и тя застава на опашката. Номерът е да се втурнеш към първото свободно гише. Ще й се наложи доста сериозно да маневрира, за да постигне желания резултат.

Сваля слънчевите очила. Трябваше да го направи по-рано, за да не привлича вниманието. Вече ще го има предвид. Опашката е дълга, но редът й идва по-рано, отколкото е очаквала; тя умишлено забавя крачка, преструва се, че не забелязва една нахалница, която я прережда, и се озовава точно там, където е искала. Има бог и за престъпниците. Старае се да говори по-уверено и привидно се рови в чантата си, докато заявява един билет за влака за Гренобъл в 18:30 часа.

— Ще проверя дали има места — отговаря служителят, докато пръстите му вече танцуват по клавиатурата на терминала.

Виж, не се бе сетила за това. Вече не може да промени нито дестинацията, нито да откаже билета — този иначе тъй незначителен факт би могъл да се запечати в паметта на служителя, който се е вторачил в екрана, изчаквайки отговора на централата. Софи се чуди какво да прави — дали да не се обърне и да си тръгне още сега, да отиде на друга гара, да избере друга дестинация.

— Съжалявам — казва най-сетне служителят, поглеждайки я за първи път, — този е пълен. — Сетне чуква отново по клавиатурата и добавя: — Има места за 20:45 часа…

— Не, благодаря… — Отговаря твърде припряно. Опитва да се усмихне. — Ще си помисля.

Проблемът е, че не се държи естествено — една обикновена пътничка никога не би реагирала така, но нищо друго не й беше дошло на ума. Трябва да се омита. Взема чантата си. Следващият клиент е вече зад нея и чака да заеме мястото й — няма време за губене, Софи се обръща и си тръгва.

Сега се налага да набележи друго гише, друга дестинация, но също и друга стратегия, да задава въпросите другояче, за да може да избере без колебание. Въпреки току-що разиграния етюд, мисълта, че служителят на гишето ще си спомни за нея, продължава да я гложди. И точно тогава забелязва в салона на гарата табела с логото на „Херц“. В момента името й е вече известно, проучвано, издирвано, но не и това на Вероник Фабр. Може да плати в брой или с чек. А една кола предоставя самостоятелност, свобода на движение — предимствата са повече от очевидни и ето че Софи вече отваря остъклената врата на офиса.

Двайсет и пет минути по-късно един видимо подозрително настроен служител й предоставя възможността да се убеди сама в безупречното състояние на тъмносин форд фиеста. Тя му отвръща с предизвикателна усмивка. Имала е време да размисли и сега за първи път от часове насам се чувства уверена. От нея несъмнено се очаква да напусне колкото се може по-бързо Париж. Засега стратегията й включва два основни момента: тази вечер да отседне в някой хотел в парижките предградия, а утре да купи чифт регистрационни номера и необходимите инструменти, за да смени оригиналните.

И докато навлиза в предградията, се чувства малко по-свободна. „Жива съм“, минава й през ума и в очите й отново набъбват сълзи.