Пиер Льометр
Булчинска рокля (7)

7

Издишва дълбоко, издухва дима далече, възможно най-далече и в същия момент чува женски глас:

— Съжалявам…

Пред нея стои сивото момиче и нервно стиска малката си чанта. Лицето й се изкривява в подобие на усмивка. Софи дори не е изненадана.

Известно време я гледа, после казва:

— Няма нищо, зарежете. Случват се такива неща.

— Съжалявам — повтаря сивото момиче.

— Нищо не можете да направите, забравете.

Но момичето някак идиотски упорства и не помръдва. Софи едва сега успява да я огледа. Не е чак толкова грозна, но е тъжна. Около трийсетте, с издължено лице, фини черти, живи очи.

— Какво бих могла да направя?

— Да ми донесете куфара! Виж, това е наистина добра идея, донесете ми куфара. — Софи става и я хваща за ръката. — Малко съм изнервена. Не се засягайте. Сега трябва да вървя.

— Имахте ли ценни вещи?

Софи се обръща.

— Искам да кажа… В куфара имахте ли ценни вещи?

— Достатъчно ценни, за да ги взема със себе си.

— Какво ще правите?

Уместен въпрос. Всеки би отговорил: „Ще се прибера у дома“. Но Софи мълчи, няма какво да каже, няма къде да отиде.

— Да ви черпя едно кафе?

Младата жена я гледа настойчиво. Това не е предложение, прилича по-скоро на молба. Несъзнателно Софи кимва:

— И тъй, и тъй съм го докарала дотук…

Ресторантче срещу гарата.

Явно заради слънцето онази се насочва директно към терасата, но Софи настоява да седнат в дъното на заведението. Подхвърля: „Не държа да ме зяпат“. Момичето отвръща на усмивката й.

Не знаят какво да си кажат, чакат кафетата.

— Пристигате или заминавате?

— Моля? О, пристигам. От Лил.

— На Лионската гара?

Кофти начало. Софи внезапно изпитва желание да зареже девойката с нейните закъснели угризения и вида й на пребито псе.

— Прекачих се…

Импровизира. И на свой ред веднага пита:

— А вие?

За миг момичето се колебае, сетне залага на уклончивостта:

— Живея тук. Казвам се Вероник.

— Аз също — отвръща Софи.

— И вие ли се казвате Вероник?

Софи си дава сметка, че ще бъде по-трудно от очакваното, че не е имала време да се подготви за подобни въпроси, че това тепърва й предстои. Че се налага да пренастрои съзнанието си.

Смътно утвърдителният й жест може да се тълкува всячески.

— Странно — отбелязва момичето.

— Случва се…

Софи запалва цигара, предлага й пакета. Онази на свой ред запалва, неподозирано грациозно. Невероятно е доколко това бронирано в сивотата си момиче е различно, видяно отблизо.

— С какво се занимавате? — пита Софи. — Какво работите, имам предвид…

— Преводачка съм. А вие?

И само за няколко минути в хода на разговора Софи вече си е създала нов живот. Отначало се прокрадва малко страх, но в крайна сметка всичко е просто игра, достатъчно е само да се спазват правилата. Невероятен шанс, бога ми, ударила е джакпота! При все това тя постъпва като всички печеливши от лотарията, които като нищо биха могли да започнат нов живот, ала вместо това се задоволяват да си купят вила по подобие на останалите. Ето че вече е Вероник, преподавателка по пластични изкуства в Лионския университет, неомъжена, дошла да посети за няколко дни родителите си в парижките предградия.

— Да не би академията да е във ваканция? — пита Вероник.

Точно в това е проблемът — преиграването рискува да я отведе твърде далече.

— Взех си отпуск. Баща ми е болен. Но между нас казано (Софи се усмихва), не чак толкова сериозно — просто ми се искаше да прекарам няколко дни в Париж. Би трябвало да се засрамя…

— Къде живеят родителите ви? Мога да ви откарам, с кола съм.

— Не, всичко е наред, благодаря…

— За мен няма никакъв проблем.

— Много мило, но не е необходимо.

Отговорът е рязък и тутакси помежду им отново се възцарява неловко мълчание.

— Очакват ли ви? Може би трябва да им се обадите?

— О, не!

Отговаря прекалено бързо. „Спокойно, запази самообладание, не избързвай, Софи, не дрънкай каквото ти падне…“

— Всъщност трябваше да пристигна утре сутринта…

— Разбирам — кимва Вероник и угасва цигарата. — Обядвали ли сте?

Това е последното, което би й минало през ума.

— Не.

Поглежда стенния часовник — 13:30 часът е.

— Тогава мога ли да ви поканя на обяд? За да се извиня… за куфара… Живея съвсем наблизо… Нямам кой знае какво, но в хладилника все ще се намери нещо за ядене.

„Не прави както досега, Софи, запомни го. Отивай там, където не те очакват.“

— Защо не — отвръща.

Разменят усмивки. Вероник плаща сметката. На излизане Софи купува два пакета цигари и я последва.

Булевард „Дидро“. Претенциозна буржоазна сграда. Вървели са една до друга, продължавайки да разменят вездесъщите баналности. Ала едва–що пристигнали пред дома на Вероник, Софи вече съжалява. Трябваше да откаже, да си тръгне. Вече трябваше да е далече от Париж, бог знае къде. Прие заради болезненото колебание, заради умората. И сега механично я следва — влизат във фоайето на сградата. Оставя се да я водят като случайна посетителка. Асансьорът. Вероник натиска бутона за четвъртия, кабината се разтърсва, стене, скърца, но все пак се изкачва и с изтерзан хлип рязко спира на етажа. Вероник се усмихва.

— Не е кой знае колко комфортно — извинява се тя, докато рови в чантата си за ключа.

Да бе, не е комфортно, но още от входа смърди на буржоазия, на мангизи. Апартаментът е просторен, дори повече от просторен. Холът е двоен, с два огромни прозореца. Вдясно — кожена гарнитура, вляво малък роял, в дъното — библиотека…

— Заповядайте, моля…

Софи влиза сякаш в музей. И обстановката тутакси болезнено й напомня тази в апартамента на улица „Молиер“, където в момента…

Машинално се опитва да разбере колко е часът, погледът й попада върху малък позлатен часовник на ъгловата камина — 13:50 часът е.

Още с пристигането им Вероник се втурва в кухнята, внезапно оживена, почти припряна. Софи отговаря разсеяно, докато оглежда обстановката. Погледът й се насочва отново към часовника. Минутите не минават. Поема си дълбоко дъх. „Внимавай с отговорите, мрънкай нещо от сорта: «Да, разбира се…», и се опитай да се вземеш в ръце.“ Все едно че се събуждаше насред неспокойна нощ и изведнъж се оказваше на непознато място. Вероник се суети, прехласва се в приказки, отваря шкаф след шкаф, включва микровълновата печка, захлопва вратата на хладилника, подрежда масата. Софи пита:

— Да ви помогна?

— Не, не — възкликва Вероник.

Досущ перфектната малка стопанка на големия дом. За минути на масата се появяват салата, вино, почти пресен хляб („Вчерашен е“, „Нищо му няма…“), който тя прилежно нарязва.

— Е, преводачка от…

Софи търси тема за разговор. Но вече не се налага. Сега, след като си е вече у дома, Вероник е дори бъбрива.

— От английски и руски. Майка ми е рускиня, това помага!

— Какво превеждате? Романи?

— Много бих искала, но се занимавам предимно с техническа литература — кореспонденция, брошури, такива неща.

Разговорът се вие като планински ручей, говорят за работа, за близките. Софи си измисля връзки, колеги, семейство — един чисто нов разкошен живот, стараейки се да се отдалечи колкото се може повече от действителността.

— Къде живеят родителите ви? — любопитства Вероник.

— В Шили-Мазарен. — Идва й на мига, съвсем несъзнателно.

— И с какво се занимават?

— Пенсионирах ги.

Вероник отваря бутилката вино, поднася зеленчуково фрикасе с бекон.

— Беше замразено, предупреждавам ви…

Софи внезапно осъзнава, че умира от глад. И яде, яде. Виното поражда у нея приятно усещане за блаженство. За щастие, Вероник е доста словоохотлива. Придържа се към общи приказки, но с подчертан усет за разговор, заплитайки умело безсмислици с анекдоти. Докато се хранят, Софи попива частична информация за родителите й, за ученето й, за малкия й брат, за пътуването до Шотландия… В един момент словесният порой секва.

— Омъжена? — пита Вероник, посочвайки ръката на Софи.

Смътно неразположение…

— Вече не.

— Но продължавате да го носите?

Май ще е добре да го свали. Софи импровизира.

— По навик, предполагам. А вие?

— Ще ми се да придобия този навик.

Отговаря със смутена усмивка, апелирайки към женската солидарност. При други обстоятелства може би, казва си Софи. Но не сега…

— И…?

— По-нататък, предполагам.

Вероник сервира сиренето. Да бе, за човек, който не знае какво има в хладилника си…

— Значи, живеете сама?

Вероник се двоуми.

— Да.

Навежда глава над чинията, сетне рязко я вдига и поглежда Софи право в очите, сякаш я предизвиква.

— От понеделник… Отскоро.

— Аха…

Софи знае само, че не иска нищо да знае. Не иска да се забърква. Единственото й желание е да приключи обяда и да си тръгне. Не се чувства добре. Иска да си тръгне.

— Случва се — подхвърля глуповато тя.

— Да — съгласява се Вероник.

Разменят още няколко думи, но някаква брънка в разговора се е прекъснала. Помежду им внезапно се е нагнетила едва доловима лична болка.

И ето че телефонът звъни.

Вероник обръща глава към коридора, като че ли очаква онзи, който звъни, да влезе всеки миг в стаята. Едно иззвъняване, второ. Извинява се. Става, излиза в коридора, вдига.

Софи допива чашата си, налива си отново, поглежда през прозореца. Вероник е притворила вратата, но гласът й достига до хола — приглушен. Неприятна ситуация. Ако онази не беше в коридора, Софи щеше да грабне якето си и просто да се изниже, без да каже дума, като крадла.

Долавя няколко фрази, подсъзнателно се опитва да навърже разговора.

Тонът на Вероник е категоричен, рязък.

Софи става, отдалечава се от вратата, но разстоянието не променя нищо. Приглушеният глас на Вероник звучи така, сякаш е в хола. Обичайните мелодраматични изблици при банално скъсване. Животът на девойката изобщо не я интересува. („Край, ти казвам, всичко приключи.“) На Софи ни най-малко не й пука за любовните й терзания, приближава се до прозореца. („Говорихме вече сто пъти, излишно е да се повтаряме…!“) Вляво засича малък шкаф. Идеята току-що й е хрумнала. Ослушва се, за да прецени докъде е стигнал разговорът. Събеседниците са на ниво: „Остави ме на мира, ти казах“, което й предоставя още малко време; тя предпазливо издърпва централното пано на шкафчето и зад него открива две чекмеджета. „С подобни дивотии не можеш да ме прецакаш, уверявам те…“ Във второто попада на двестаеврови банкноти, не много. Отброява четири. Напъхва ги в джоба си, продължава да рови. Ръката й („Да не смяташ, че ще ме впечатлиш с това?!“) напипва твърдата корица на паспорт. Прелиства го, но отлага проучването му за по-нататък. Прибира и него. Сетне забърсва начената чекова книжка. Остава й време колкото да изтича обратно на дивана, да седне и да натъпче всичко във вътрешния джоб на якето си, докато оттатък се разразяват в: „Нещастник!“, сетне в: „Отрепка!“, и накрая в: „Тъпанар!“.

След което слушалката се трясва. Тишина. Вероник се забавя в коридора. Софи се старае да възприеме подобаващо за случая изражение, притискайки якето си с ръка.

Вероник най-сетне се връща. Извинява се гузно, пробва да се усмихне:

— Съжалявам, сигурно сте… Съжалявам…

— Няма нищо — успокоява я Софи и тутакси добавя: — Е, оставям ви.

— Не, не — сепва се Вероник. — Ще направя кафе.

— По-добре да си вървя…

— Ще отнеме само минутка, уверявам ви!

Вероник избърсва очите с опакото на ръката си, опитва да се усмихне.

— Адски е тъпо…

Софи си дава четвърт час, след което на всяка цена си тръгва. От кухнята долитат коментарите на Вероник:

— От три дни ми звъни непрекъснато. Опитах всичко, дори изключих телефона, но не е особено практично, особено заради работата ми. А оставя ли го да звъни, ужасно се стягам. Тъй че от време на време пийвам едно кафе… Накрая все ще му писне, но иначе е голяма шестица. От ония, най-досадните…

Сервира кафетата на ниската масичка в хола.

Софи си дава сметка, че е попрекалила с виното. Контурите на обкръжаващата я обстановка бавно се размазват, всъщност на целия шибан буржоазен апартамент. Вероник и всичко започва да се преплита, внезапно изникват лицето на Лео, часовникът върху камината, празната бутилка от вино на масата, детската стая със скупчените върху леглото завивки, трополящите чекмеджета и тишината, когато страхът я смразява. Пред очите й танцуват всевъзможни вещи… паспортът, който е напъхала в джоба на якето си. Залива я неведома вълна, като че ли всичко бавно угасва и се стопява в мрака. Нейде от безкрая долита гласът на Вероник, която пита: „Да не ви е зле?“, ала сякаш блъвва от дъното на кладенец, кънти. Софи чувства как тялото й омеква, сетне безволно се отпуска и внезапно всичко изчезва.

До ден-днешен си спомня отлично тази сцена. И сега би могла да опише всяка мебел, всяка подробност, дори тапетите в хола.

Лежи на дивана, единият й крак виси и опира в пода, тя разтърква очи, опитвайки се да дойде на себе си, примигва няколкократно и усеща, че нещо в нея се разбунтува, че нещо иска тя отново да потъне в унес, далече от всичко това. Чувства се дяволски изтощена, от сутринта са се случили толкова неща… Най-сетне се надига на лакът, обръща се към хола и бавно отваря очи.

До масата, сред локва кръв, лежи тялото на Вероник. Първият й жест е да захвърли кухненския нож, който държи в ръка, и той зловещо издрънчава на пода.

Сякаш сънува. Изправя се със залитане. Машинално се опитва да избърше дясната си ръка в панталона, ала кръвта е вече засъхнала. Кракът й се хлъзга в локвата, която бавно се разпростира по пода, и тя със сетни сили успява да се залови за масата. За миг се олюлява. Всъщност е пияна. Несъзнателно сграбчва якето си и го влачи подире си като кучешка каишка. Като шнур на лампа. Дотътря се до коридора, опирайки се на стените. Чантата й е там. Погледът й е отново замъглен от сълзи, тя подсмърча. Пада по задник. Завира лице в навитите ръкави на якето си. Изпитва странно усещане, вдига глава. Якето й се е влачило в кръвта и тя е изтрила лицето си с него… „Измий се, преди да излезеш, Софи. Ставай!“.

Ала няма сили. Идва й наистина в повече. Този път ляга на пода, опирайки глава на входната врата, готова пак да заспи, готова на всичко, но не и да посрещне тази реалност. Затваря очи. И изведнъж като че ли невидими ръце я издърпват за раменете… Дори и днес не е в състояние да каже какво точно се е случило, ала ето че отново седи. Сетне отново е права. Олюлява се, но стои. Усеща как в нея се надига дива, неистова животинска ярост. Връща се в хола. От мястото си вижда единствено краката на Вероник, наполовина подаващи се изпод масата. Приближава. Тялото лежи на една страна, лицето е скрито от раменете. Софи се приближава още малко, навежда се — блузата е почерняла от кръв. На корема зее широка рана — там, където се е забил ножът. В апартамента цари тишина. Отправя се към стаята — десетината стъпки изсмукват цялата й енергия и тя присяда на края на леглото. Едната стена е цялата в гардероби. Отпуснала ръце върху коленете, Софи мъчително пристъпва до единия и го отваря. С това, дето е вътре, човек може да облече цяло сиропиталище. Двете са на почти един ръст, Софи отваря втория, третия, накрая попада на някакъв куфар, който хвърля широко отворен върху леглото. Измъква няколко рокли, просто няма време да търси какво си отива с полите. Награбва три чифта използвани джинси. Самото движение й помага да се окопити. Несъзнателно подбира онова, което би й пасвало най-малко. В следващия гардероб попада на чекмедже с долно бельо. Нарива няколко шепи и го нахвърля в куфара. Обувките… мигом установява, че трагедията е пълна. Забърсва два чифта нещо си и чифт маратонки. После се тръшва върху куфара, за да го затвори, извлича го в коридора и го оставя до чантата си. Отива в банята и си измива лицето, без да се гледа. В огледалото мярва, че десният ръкав на якето й е целият в кръв, и мигом го смъква, сякаш се е подпалило. Връща се в стаята, отваря отново гардероба, търси подходящо яке и избира едно в невзрачно синьо. Прехвърля в него всичко от джобовете на своето, изтичва отново в коридора и долепя ухо до вратата.

Ситуацията й е кристално ясна. Отваря деликатно вратата, с една ръка грабва куфара, с другата — чантата, и се спуска по стълбището спокойно, с вече примирено сърце, със сякаш вече изстискано от сълзи лице. Господи, колко е тежък този куфар! Явно е изтощена до крайност. Няколко стъпки, отваря вратата на сградата, излиза на булевард „Дидро“ и веднага свива вляво, оставяйки гарата зад гърба си.