Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robe De Marie, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Максим Благоев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пиер Льометр
Заглавие: Булчинска рокля
Преводач: Максим Благоев
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 11.04.2016 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: ISBN 978-619-150-601-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1105
История
- —Добавяне
6
— Е, к’во правиме?
Вдига очи. Спряла е пред таксито.
— Добре ли сте? Да се надявам, че няма да се тръшнете точно сега.
„Не, ще се оправиш, качвай се в таксито. Софи, просто изчезваш. Трябва да се успокоиш, всичко е наред. Всичко е от умората, да, изпитанието е тежко, но ще се справиш, само се съсредоточи.“
Докато пътуват, шофьорът постоянно я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Тя опитва да се успокои с гледката на тъй добре познатия й пейзаж — „Репюблик“, кейовете на Сена, моста „Аустерлиц“ нейде там, в дъното. Дишането й се нормализира. Ударите на сърцето се разреждат. Преди всичко трябва да се успокои, да се съсредоточи, да размисли.
Таксито спира пред Лионската гара. Докато плаща, изправилият се до вратата на колата си шофьор отново се вторачва в нея, обезпокоен, заинтригуван, уплашен — може би от всичко по малко — но също и облекчен. Взема парите и отпрашва. Тя помъква куфара си към табелата „Заминаващи“.
Пуши й се. Трескаво рови в джобовете. Ужасно й се пуши, но времето я припира. В павилиона за цигари е четвърта поред. Най-сетне — иска един пакет, не, два — момичето се обръща, взема два пакета и ги поставя пред нея.
— Не, три…
— В крайна сметка колко, два или три?
— Един стек.
— Сигурна ли сте?
— Ако обичате…! И една запалка.
— Каква?
— Все ми е тая, каквато и да е!
Припряно грабва стека, рови в джобовете, нарива пари, ръцете й треперят толкова, че всичко се пръсва върху купчината списания пред гишето. Озърта се назад, наоколо, трескаво събира банкнотите от 50 евро и ги тъпче в джобовете си — лошо, много лошо, Софи. Някаква двойка я гледа особено. Точно до нея един видимо притеснен дебелак се прави, че не я забелязва.
Излиза от павилиона за цигари със стека в ръка. Погледа й привлича табела с червен надпис, съветващ пътниците да се пазят от джебчии… А сега какво да прави? Ако можеше, би се разкрещяла, но странно, изведнъж чувства нещо, което по-нататък често ще я спохожда, нещо твърде необичайно, почти успокояващо, което и в най-неумолимите детски страхове, в самата същина на страха, изведнъж изкристализира в натрапчивата, но твърда увереност, че всичко, което виждаш, не е чак толкова истинско, че някъде там, отвъд страха, нещо те защитава, че нещо неведомо те закриля… За миг й се мярва лицето на баща й, сетне изчезва.
Магически рефлекс.
Дълбоко в себе си Софи ясно осъзнава, че това е просто детински начин за самоуспокоение.
Да намери тоалетна, да се среши, да се съсредоточи отново, да подреди приемливо банкнотите, да реши за къде да замине, да състави план — точно това трябва да направи. И да запали цигара, веднага.
Разкъсва целофана на стека, три пакета падат на пода. Събира ги, скупчва якето и стека върху куфара, с изключение на един пакет, който отваря. Измъква цигара запалва. Благодатна топлина изпълва гърдите й. Първо мигновение на щастие, бог знае откога. И почти веднага главата й се замайва. Затваря очи, колкото да се посъвземе, и след малко се чувства по-добре. Виж ти, две-три минути с една цигара и вече си в мир със себе си. Пуши със затворени очи. Накрая угасва цигарата, напъхва стека в куфара и се отправя към кафенето срещу перона „Заминаващи“.
Над нея се извисява ресторантът „Синият влак“ с колосалното си вито стълбище, зад чиито остъклени врати се ширят салоните с умопомрачаващо високи тавани, с белите си маси, с врявата си на вулгарна пивница, със сребърните си куверти, с пожарникарските си стенописи. Една вечер Венсан я бе довел тук, много отдавна. Много-много отдавна.
Забелязва свободна маса на закритата тераса. Поръчва си кафе, пита къде е тоалетната. Не й се иска да оставя куфара. Но пък да го мъкне до тоалетната… Оглежда се. Вляво жена, вдясно — пак жена. В такива случаи жените са най-подходящи. Тази вдясно е горе-долу на нейната възраст, прелиства списание и пуши. Софи избира другата, вляво, по-възрастна, някак по-стабилна, по-самоуверена — със знак й посочва куфара, макар само по себе си изражението на лицето й да е толкова красноречиво, че не е сигурна дали са я разбрали добре. При все това погледът на жената сякаш казва: „Вървете, аз съм тук“. Бегла усмивка, първата от векове насам. Женската усмивка е също по-подходяща. Софи не посяга към кафето. Спуска се по стълбите, избягва да се погледне в огледалата, влиза направо в кабината, затваря вратата, смъква джинсите и слиповете, забива лакти в коленете и се разплаква.
На излизане от кабината мярва лицето си в огледалото. Съсипано. Господи, колко стара и немощна се чувства. Измива ръцете си, наплисква челото. Каква умора само… „Хайде, качи се горе, пийни едно кафе, изпуши една цигара и мисли. Стига с тая паника, действай предпазливо, анализирай.“ Лесно е да се каже.
Тръгва нагоре по стълбището. Излиза на терасата и катастрофата е налице. Куфарът е изчезнал, жената също. Избухва: „Мамка му!“, и започва бясно да блъска по масата. Чашата с кафе се разлива, пада, счупва се, всички я гледат. Тя се обръща към другата жена — онази, на масата вдясно. И мигновено, без повод, само по лека сянка в очите й Софи разбира, че момичето е видяло всичко, че не се е намесило, че не е казало нито дума, не е направило нито жест, нищо.
— Вие, естествено, нищо не сте видели…!
Жената е към трийсетте, сива от глава до пети, с тъжно сиво лице. Софи я приближава. Изтрива сълзите с ръкав.
— Не си видяла нищо, а, кучко?!
И я зашлевява. Викове, сервитьорът хуква към тях, момичето се държи за бузата, безмълвно се разплаква. Всички се скупчват, Софи е в окото на урагана, навалица, сервитьорът я сграбчва за ръцете и вика: „Успокойте се или ще извикам ченгетата!“. С рязко движение на раменете тя се отскубва и побягва, сервитьорът надава вой, хуква след нея, тълпата ги следва — десет метра, двайсет, не знае накъде да тича, ръката на сервитьора безмилостно се стоварва върху рамото й.
— Платете си кафето! — крясва той.
Софи се обръща. В очите му се чете трескава възбуда. Погледите им се сблъскват в битка на волята. Той е мъж. Софи чувства, че държи на всяка цена на победата, именно на тази победа, вече целият е пламнал. Тя изважда плика, в който има само едри банкноти, цигарите й падат, тя набързо събира всичко, около тях се е струпал толкова народ, вдишва дълбоко, подсмърча, изтрива пак сълзите си с опакото на ръката, измъква 50-еврова банкнота и я натиква в шепата на сервитьора. Стоят насред гарата, заобиколени от тълпа любопитни и пътници, забавили се от интерес да видят как ще се развият нещата. Сервитьорът бръква в препасаната през кръста му чантичка, за да върне рестото, и по умишлено забавените му движения Софи осъзнава, че той просто вкусва мига на славата си. Това отнема векове, оня не се и оглежда, съсредоточен, сякаш навалицата наоколо не съществува и е важна единствено тъй надлежната му роля на вездесъщата власт. Софи усеща как нервите й се изопват. Ръцете започват да я сърбят. Сякаш цялата гара си е определила среща около тях. Сервитьорът педантично отброява две евро от петдесетте, полагайки бавно всяка банкнота и монета върху изопнатата си, трепереща длан. Софи вижда само белезникавото му теме, капчиците пот в корените на рядката му косица. Иде й да се издрайфа.
Прибира рестото, обръща се и си пробива път през тълпата, напълно дезориентирана. Крачи. Има усещането, че залита, но не, върви направо, просто е капнала от умора. Нечий глас:
— Да помогна?
Прегракнал, глух.
Тя се обръща. Господи, колко е скапана! Пияндето насреща й е пълна отрепка, чиста проба клошар.
— Не, всичко е наред, благодаря… — изстрелва тя и продължава нататък.
— Няма що да се притеснявате, така де! Всички сме в един лайн…
— Чупката, не ми досаждай!
Типът веднага бие отбой, мърморейки под нос нещо, което тя се прави, че не разбира. „Може би грешиш, Софи. Може би точно той е прав, а не ти, въпреки големите ти претенции. Клошарят.“
„Какво имаше в куфара? Парцалки, глупости, най-важното са парите!“.
Тя трескаво пребърква джобовете си и облекчено въздъхва — документите са тук, парите също. Най-същественото е налице. Така, да помислим отново. Излиза от гарата под жаркото слънце. Пред нея се редят кафенета, ресторантчета, навсякъде щъкат пътници, таксита, коли, автобуси. Точно насреща до ниска бетонна стена е стоянката на такситата. Неколцина просто седят, други четат, някакъв тип с угрижен вид телефонира, разтворил бележник в скута си. Тя приближава, на свой ред сяда, вади пакет цигари и запалва, притваряйки очи. „Съсредоточи се.“ Внезапно се сеща за клетъчния си телефон. Ще започнат да го подслушват. Ще разберат, че се е опитала да се обади от дома на Жерве. Отваря го, трескаво измъква СИМ картата и я хвърля в отточния канал. Трябва да се отърве и от телефона.
Избра Лионската гара чисто интуитивно. Защо? За да замине къде? Загадка… Рови се в мозъка си. И внезапно се сеща — Марсилия, точно така, където бяха двамата с Венсан, преди много-много време. Заливайки се от смях, те отседнаха в някакво долнопробно хотелче, защото така и не намериха нещо по-добро, а ужасно им се искаше да се пъхнат възможно най-скоро под завивките. Когато рецепционистът ги попита за имената им, Венсан отвърна: „Стефан Цвайг“ — по онова време той беше любимият им писател. Наложи се да повторят името буква по буква. Оня се поинтересува дали не са поляци и Венсан уточни: „Австрийци, по произход…“. Преспаха там една нощ, под чуждо име, тъй че затова… И изведнъж й просветва — интуицията я е подтикнала да отиде там, където вече е била — в Марсилия или другаде, няма значение, но задължително в познато място, та ако ще и слабо познато, защото това действа успокояващо, а и точно това ще се очаква от нея. Ще я търсят там, където се предполага, че би отишла, и именно това не бива да прави. „От сега нататък трябва да забравиш всички познати места, Софи, това е жизненоважно. Налага се да размърдаш въображението си. Да правиш това, което никога не си правила, да ходиш там, където никой не те очаква.“ Неочаквано изпада в паника при мисълта, че повече няма да може да навестява баща си. Не го е виждала почти шест месеца и ето че сега е невъзможно да припари там. Къщата сигурно се наблюдава, а телефонът му несъмнено се подслушва. В съзнанието й изниква до болка познатата фигура на възрастния мъж, все тъй висок, кокалест и солиден, издялан сякаш от дъб, все тъй стар, все тъй силен. Софи бе избрала Венсан именно по този модел — длъгнест, спокоен, благ. И точно това ще й липсва. Когато след смъртта на Венсан всичко рухна и от живота й останаха само развалини, баща й бе останал за нея единственият стълб. А ето че няма да може да го навести, нито да си поприказва с него. Съвсем сама на света, сякаш той също е мъртъв. Не може да си представи свят, в който баща й ще живее, но тя няма да е в състояние нито да говори с него, нито да го чуе. Като че ли самата тя е вече мъртва.
От тази перспектива й се завива свят, като че ли навлиза без капчица надежда за завръщане в друг, враждебен, абсолютно непознат свят, където всичко щеше да се съизмерва с опасността, където трябваше да загърби всяка спонтанност и непрекъснато да предприема нови и нови рисковани стъпки. Вече никъде нямаше да бъде в безопасност, никъде нямаше да може да разкрие името си. Софи е вече никой, тя е просто беглец, просто твар, която умира от страх, животно, стремящо се на всяка цена да оцелее — отрицание дори на самия живот.
Изтощението я смазва — струва ли си, наистина? Какво е животът всъщност? Да се движиш, да не стоиш на едно място… Всичко това е обречено на провал, Софи не е в състояние да се пребори. Няма душата на беглец, тя е просто един престъпник. Не, никога няма да се справи. Ще те открият много лесно… От гърдите й се откъсва тежка, примирена въздишка — да се предаде, да отиде в полицията, да каже истината, тоест че нищо не си спомня… че един ден всичко това е трябвало да се случи, че носи в себе си огромна неприязън, неистова омраза към света… Най-добре е всичко да приключи още сега. Тя не желае живота, който я очаква. Но на какво, по дяволите, приличаше животът й досега? На нищо, от много дълго време на нищо. Сега може да избира между две безполезни съществувания… Толкова е уморена… Казва си: „Трябва да приключа“. И за първи път това решение й се струва конкретно. „Ще се предам“, и дори не е изненадана, че използва израз, присъщ на убийца. За две години полудя, за една нощ се превърна в престъпница, за два часа — в преследвана жена ведно с цялата си свита от кошмари, подозрения, хитрини, страхове, опити да се вземе в ръце, фантасмагории, а сега дори и речник. За втори път в съществуванието си осъзнава до каква степен един нормален живот може да бъде погълнат от лудостта, от смъртта, и то само за миг. Край. Всичко трябва да приключи още сега. Обзема я неописуемо блаженство. Разсейва се дори страхът от затвора, който я пришпорваше да бяга. Сега психиатричната клиника вече не е ад, а нещо като благодатен пристан. Угасва цигарата, запалва нова. „Изпушвам тази и отивам.“ Една последна цигара и после — решено, ще се обади, ще набере 17. Това ли беше номерът? 17? Вече няма значение, все някак ще успее да ги накара да разберат, ще обясни. Всичко друго е далеч по-приемливо в сравнение с изживяното през последните часове. Всичко друго, в сравнение с тази лудост.