Пиер Льометр
Булчинска рокля (50)

Франц спи отново близо шест часа. Събират му се повече от трийсет часа, без да пие и да яде, трийсет часа непробуден коматозен сън. На Софи дори й минава през ума, че може да пукне още сега, на място. Да угасне. От свръхдоза. Нагълтал се е с такова количество боклуци, което отдавна би тръшнало всеки не чак толкова солиден мъж. Той непрекъснато сънува кошмари и Софи често го чува да плаче насън. Тя спа на дивана. Отвори си даже бутилка вино. Излезе да си купи цигари и някои дреболии. Когато се върна, завари Франц да седи в леглото, докато прекалено натежалата му дори за него глава се люшка безволно насам–натам. Софи го наблюдава с усмивка.

— Вече си готов… — отбелязва тя.

Той отвръща също с усмивка, или по-скоро с подобие на усмивка, но не успява да отвори очи. Тя се приближава и го тласва с длан. Все едно го е блъснала с всички сили с рамо. Той се хваща за рамката на леглото и съумява да остане седнал, макар че тялото му продължава да се клатушка, опитвайки се да запази все тъй несигурното равновесие.

— Напълно готов… — казва тя.

Слага ръка на гърдите му и без никакво затруднение го принуждава да се предаде. Той се просва на леглото. Софи напуска апартамента с голяма зелена торба за смет в ръка.

 

 

Това е краят. Сега жестовете й са спокойни, прости, решителни. Една част от живота й скоро ще остане зад нея. Разглежда за последен път снимките, откачва ги една по една и ги пъха в торбата. Задачата й отнема почти час. Понякога за миг се заглежда в една или друга, но това вече не й причинява същата болка както първия път. Все едно разглежда обикновен фотоалбум, в който случайно попада на малко позабравени картини от живота си. На тази Лор Дюфрен се смее. Софи си спомня суровото й, решително лице, когато постави пред нея написаните от Франц анонимни писма. Би трябвало да възстанови истината, да съгради отново разрушеното, да се очисти от всичко това, но този живот е вече минало. Софи е уморена. Облекчена и сдържана. Ето, на тази Валери я е хванала под ръка и й шепне нещо в ухото с лакома усмивка. Софи бе забравила лицето на Андреа. До днес това момиче не беше означавало кой знае какво в живота й. На снимката й се струва простодушна и искрена. Съпротивлява се на напиращата да обсеби съзнанието й гледка на тялото на Андреа, излитащо през прозореца на апартамента й. След това Софи престава да се заглежда. Във втора торба за смет нахвърля всички вещи. Преоткриването им я разтърсва много по-силно, отколкото снимките: часовник, чанта, ключове, тефтерче, бележник… След като прибира всичко, тя напъхва в последната торба лаптопа. Хвърля в големия зелен контейнер първо него и тръсва отгоре му торбата с вещите. После се връща в мазето, заключва вратата и се качва в апартамента с торбата с всички хартии.

Франц продължава да спи, но изглежда някак примирен. Тя изважда на балкона голямата чугунена тенджера и започва да гори дневника, загребвайки в шепа по няколко страници наведнъж. След това идва ред на фотографиите. Понякога огънят е толкова буен, че й се налага да се отдръпне и да изчака, преди да продължи. В тези моменти тя запалва цигара и замислено наблюдава гърчещите се в пламъка снимки.

Накрая грижливо измива тенджерата и я поставя на мястото й. Взема душ и започва да подрежда пътническия си сак. Няма да взема много багаж. Само жизненонеобходимото. Сега всичко трябва да остане зад нея.

(…) Крайно изтощение, втренчен поглед, изражение на тъга, страх и понякога на ужас, мъчителни размисли, фатализъм пред смъртта, убеденост в собствената си вина, отклонения към магическото — това са само някои елементи от клиничното състояние на Сара през 1989 г., когато тя е отново хоспитализирана.

Доверието, установило се между Сара и мен през първия й престой в клиниката, за щастие, помага за възстановяването на положителния климат, който позволи да тушираме, каквато бе и основната ни цел, чувствата на омраза, на отвращение и на непоносимост, които тя тайно акумулира по отношение на сина си, които са изключително изтощителни, особено предвид факта, че тя винаги е успявала успешно да заблуди околните поне до опита си за самоубийство, което налага да бъде поставена отново под наблюдение. До този момент, в продължение на повече от петнайсет години, тя потиска, под привидността на любяща майка, дълбока, а по-късно и буквално органична неприязън към сина си, когото неистово желае да убие… (…)

Софи оставя сака си до входната врата. Досущ като след престой в хотелска стая, тя прави последна обиколка на апартамента, побутва това, подрежда онова, разбухва възглавниците на дивана, забърсва с мокра гъба кошмарната мушама на кухненската маса, прибира последните съдове. После отваря гардероба, измъква един кашон и го поставя върху масата в хола. Изважда от сака си флакон, пълен със светлосини капсули. Отваря кашона, изважда булчинската рокля на Сара, отива при Франц, който спи все така дълбоко, и започва да го съблича. Трудна задача — той ужасно тежи, досущ като труп. Принуждава се да го преобръща няколко пъти от една на друга страна. Но ето го най-сетне чисто гол. Тя вдига краката му един по един и ги напъхва в роклята, после отново го обръща и я издърпва на ханша му. Следва най-трудното — торсът на Франц е прекалено едър, за да влезе в нея до раменете.

— Няма страшно — изпъшква Софи с усмивка. — Не се безпокой.

Отнема й двайсетина минути, за да постигне що–годе задоволителен резултат. Налага й се да разпори шевовете от двете страни.

— Видя ли — промърморва тя, — беше излишно да се тревожиш.

Отдръпва се, за да прецени резултата. По-скоро завит, отколкото облечен с вехтата булчинска рокля, Франц седи на леглото, облегнат на стената, с клюмнала на една страна глава, в безсъзнание. Космите на гърдите му стърчат от облото деколте. Гледката е потресаваща и същевременно трогателна.

Софи запалва една последна цигара и се обляга на рамката на вратата.

— Така си много хубав — заключава тя с усмивка. — Направо си за снимка…

Но е време да привършва. Донася чаша и бутилка минерална вода, изважда сънотворните и две по две, понякога три по три, ги напъхва в устата на Франц и го заставя да ги изпие.

— Това ще ти помогне да преглътнеш…

Франц кашля, понякога плюе, но в крайна сметка преглъща. Софи му е дала дванайсет пъти повече от леталната доза.

— Ще отнеме време, но си струва.

Накрая леглото е цялото подгизнало, но Франц е изпил всички хапчета. Софи се отдръпва. Наслаждава се на гледката и я намира достойна за Фелини.

Липсва един малък нюанс…

Измъква от пътническия сак стик с червило и се връща.

Може би не е съвсем подходящият цвят, но все пак…

Тя грижливо намазва устните му, като щедро наслагва червило отгоре, отдолу, встрани. За пореден път се отдръпва, за да прецени резултата — глава на спящ клоун в булчинска рокля.

Върхът.

Франц сумти, опитва се да отвори очи и успява, мъчително, много мъчително. Иска да каже нещо, но почти веднага се отказва. Започва нервно да жестикулира, сетне рухва.

Без дори да го погледне, Софи взема сака си и отваря вратата на апартамента.

(…) По време на терапията Сара говори почти само за сина си: за физиката му, за разсъдъка му, за неговите маниери, за речника му, за вкусовете му… всичко в потвърждение на изпитваното от нея отвращение. В този смисъл се налага продължителна подготовка на посещенията в клиниката, и то най-вече благодарение на проявяваното от баща му разбиране, подложено на множество изпитания през последните години.

Всъщност именно посещението на сина й се оказва основната причина за самоубийството й на 4 юни 1989 година. През предшестващия го период тя многократно изразява желание „да не се озовава в присъствието на сина си“. Заявява психическата си неспособност да продължи дори за секунда повече тази ужасяваща лицемерна игра. Обяснява, че единствено едно окончателно във всяко отношение решение ще й позволи да просъществува. Непреднамереният натиск от страна на клиниката, чувството за вина и упоритостта на Йонас Берг принуждават Сара все пак да приеме това посещение, след което, веднага след като синът й напуска стаята, в пристъп на агресивност срещу самата себе си, Сара облича булчинската си рокля (отдавайки така символична дан на съпруга си, благодарение на чиято подкрепа никога не е била лишена от нищо) и се хвърля от петия етаж.

Докладът на жандармерията, съставен на 4 юни 1989 г. в 14,53 ч. от жандармерийски старшина Ж. Белрив от участъка в Мьодон, е приложен към административното досие на Сара Берг под номер JB-GM 1807.

Д-р Катрин Оверне

Софи установява, че много отдавна не се е интересувала какво е времето навън. А то е хубаво. Тя прекрачва прага на остъклената врата на сградата и за миг се спира на стълбището. Остава й да се спусне по пет стъпала, за да навлезе в новия си живот. И той ще бъде последният. Тя поставя сака между краката си, запалва цигара, но веднага я угасва. Пред нея — трийсетина метра асфалт, а малко по-далече — паркингът. Поглежда небето, взема сака, спуска се по стълбите и се отдалечава от сградата. Сърцето й бие учестено, сякаш след избегната на косъм катастрофа.

Изминава десетина метра, когато изведнъж чува името си, произнесено нейде далече над нея.

— Софи!

Обръща се и вдига очи.

Франц стои на балкона на петия етаж, в булчинската рокля, високо над нея. Прекрачил е парапета и виси в празнотата. Държи се за парапета с лявата ръка.

Полюшва се. Несигурен. Гледа я. Произнася по-тихо:

— Софи…

После с яростна решимост се хвърля надолу като плувец. Ръцете му са широко разтворени и тялото му без вик се размазва в краката на Софи. Звукът е ужасяващ и зловещ.