Пиер Льометр
Булчинска рокля (5)

5

Странно е как в спешни ситуации мислите се навързват пряко волята.

— Спрете! — крясва Софи.

Сащисан от заповедния тон, шофьорът набива спирачки. Не са изминали и сто метра. Той едва успява да се обърне, когато тя вече е изскочила от колата.

— Сега се връщам. Изчакайте ме!

— Вижте, не си падам много… — изсумтява типът.

Озърта се към куфара, който е хвърлила на задната седалка. Нито той, нито тя му вдъхват особено доверие. Софи се колебае. Шофьорът й е необходим, и без това всичко е толкова сложно… Бърка в чантата, измъква банкнота от 50 евро и му я подава.

— Така става ли?

Оня поглежда банкнотата, но не посяга.

— Добре, вървете — промърморва, — само не се бавете.

Тя пресича улицата и нахълтва в офиса на банковия клон. Почти безлюден. Не познава служителката на гишето, но пък и не идва често тук. Изважда чековата си книжка и я поставя пред нея.

— Бих искала да знам състоянието на сметката ми, моля…

Жената многозначително поглежда стенния часовник, придърпва книжката, натраква нещо на клавиатурата и започва задълбочено да разглежда ноктите си, докато принтерът мъчително стърже. Ноктите и ръчния си часовник. Възложената му задача е сякаш непосилна за принтера, на който му е необходима повече от минута, за да изплюе десет реда текст и цифри. Софи се интересува само от последната.

— На депозитната също…

Служителката въздъхва:

— Знаете ли номера?

— Не, не си го спомням, съжалявам…

Софи изглежда искрено притеснена. И е всъщност. Стенният часовник отбелязва 11:56 часа. Останала е единственият клиент. Другият служител в офиса, невероятно висок тип, се надига, прекосява помещението и започва да спуска щорите. Изкуствена, клинична светлина постепенно изблъсква дневната. И с падането на този убит, лепкав светлик се възцарява напрегнато мълчание. Софи не се чувства добре. Никак. Принтерът изстъргва нов лист. Тя поглежда двете цифри.

— Ще изтегля шестстотин от разплащателната… и… да речем, пет хиляди от депозитната…?

Завършва изречението като въпрос, като молба за разрешение. Внимавай в картинката. Бъди по-уверена. От другата страна на гишето реагират с известна паника:

— Искате да закриете сметките си? — пита служителката.

— О, не… — Спокойно, ти си клиентът, ти решаваш. — Не, просто ми трябват пари в брой. — Виж, това е друго, „в брой“ звучи сериозно, зряло.

— Само че…

Тя поглежда последователно Софи, чековата книжка в ръцете си, продължаващия да напира към обяд стенен часовник, колегата, който прикляква до остъклените врати, за да ги заключи, спуска последната щора и сега ги гледа със зле прикрито нетърпение. Двоуми се как да постъпи.

Сега нещата изглеждат вече доста по-сложни от предвиденото. Агенцията е затворена, обяд е, таксиджията сигурно е видял спускането на щорите…

Софи се насилва да се усмихне:

— Вижте, аз също бързам…

— Момент, ще проверя…

Не успява да я спре, оная вече е блъснала вратичката на гишето и чука на вратата на отсрещния кабинет. Софи усеща впития в гърба си поглед на колегата, отговарящ за вратата, който несъмнено би предпочел да отговаря вече за обедното меню. Неприятно е, когато някой се взира така в гърба ти. Но всичко в тази ситуация е неприятно, особено изскочилият от кабинета тип, ескортиращ служителката на гишето.

Виж, него го познава, вече не си спомня името му, но точно той я прие в деня, когато откри сметката си. Над трийсетте, с леко брутална физиономия, от ония, дето почиват семейно, играят на петанк, ръсейки глупости, носят сандалите си с чорапи, ще наддадат двайсет килограма през следващите пет години, уреждат се с любовници за обедната почивка и държат колегите в течение на похожденията си — типичният щатен сваляч ала Парижка национална банка с жълта риза и неизменно натъртващ на обръщението „госпожице“. Накратко, дръвник.

И сега дръвникът е тук, пред нея. До него служителката изглежда още по-невзрачна. Ефектът на авторитета. Софи е повече от наясно с кого си има работа. Типът буквално смърди на пот. Загазила е като за световно.

— Уведомиха ме, че искате да изтеглите… — дръвникът се навежда към монитора, сякаш за първи път се запознава с информацията — … почти всичките си пари в брой.

— Нима е забранено?

И веднага осъзнава, че не е избрала най-удачния подход. Сблъсъкът с подобни явления предвещава открита война.

— Не, не е забранено, просто…

Той се обръща и хвърля бащински поглед към застиналата до закачалката служителка:

— Вървете, Жюлиет, аз ще затворя, не се притеснявайте.

Въпросната Жюлиет не чака повторна покана.

— Може би не сте доволна от услугите на агенцията ни, госпожо Дюге?

В дъното на офиса се захлопват врати, настъпва още по-напрегната тишина. Мозъкът на Софи работи на пълни обороти.

— О, не… Просто… заминавам на пътешествие, това е. И имам нужда от пари в брой. — Този път „в брой“ не звучи вече толкова убедително, както преди малко, сега тонът е по-задъхан, припрян, гузен, леко подмилкващ се.

— Нужда от пари в брой… — повтаря типът. — Когато става дума за толкова значителни суми, обикновено предпочитаме да уговаряме среща с клиентите ни. В работно време… Въпрос на сигурност, нали разбирате.

Намекът е толкова недвусмислен и дотолкова присъщ на такъв дръвник, че на драго сърце би му извъртяла един шамар. Вкопчва се в мисълта, че има нужда, че до болка се нуждае от тази пари, че таксито няма да я чака цял ден, че трябва да си тръгне, да се справи със ситуацията.

— Решението за заминаването бе неочаквано. Наистина неочаквано. И тези пари са ми необходими, на всяка цена.

Гледа го и нещо в нея леко отстъпва — малко от достойнството й. Тя въздъхва, ще направи каквото трябва, вярно, гадничко е, но не е фатално.

— Напълно разбирам притесненията ви, господин Мюзен. — Изведнъж си спомня името на дръвника, признак за предполагаемо възстановено доверие. — Ако имах време да ви предупредя, непременно щях да го сторя. А и ако знаех часа на заминаването ми, не бих дошла точно в момента когато затваряте. Всъщност ако нямах спешно нужда от пари, изобщо не бих ви безпокоила. Но те са ми нужни. Необходима ми е цялата сума. И то незабавно.

Мюзен самодоволно се усмихва. Този път нещата явно се развиват в по-благоприятна посока.

— Проблемът е дали разполагаме с толкова пари в брой…

Софи усеща, че я облива ледена пот.

— Но ще проверя — заключава Мюзен.

И изчезва. В кабинета си. За да телефонира? Защо е необходимо да ходи в кабинета си, за да разбере какво има в сейфа?

Тя объркано се озърта — изходът на офиса, спуснатите щори, вратата в дъното, през която двамата служители са отишли на обяд и която се е захлопнала с металическото прищракване на блиндирана врата. И отново се възцарява тишина, още по-напрегната, по-заплашителна от предишната. Оня със сигурност телефонира. На кого? Но ей го че се връща, приближава се до нея, само че този път не откъм гишето, а директно, с предразполагаща усмивка. И е много близо, наистина прекалено близо. Изсумтява:

— Мисля, че можем да уредим въпроса, госпожо Дюге.

Тя измъчено се усмихва. Оня не помръдва. Хили се насреща й. Тя също не помръдва, продължава да се усмихва. Точно това беше нужно. Да се усмихва. Да проявява отзивчивост. Дръвникът се врътва и се отдалечава.

Отново е сама. 12:06 часът. Втурва се към щорите, повдига няколко ламели. Таксито все така чака. Не вижда шофьора. Но е тук, това е важното. Ала трябва да действа бързо. Много бързо.

Когато оня излиза от кабинета си, тя вече се е облакътила на гишето в позата на обичаен клиент. Той застава зад гишето и наброява пет хиляди и шестстотин евро. Сяда на мястото на служителката, изтраква нещо върху клавиатурата и принтерът послушно се отзовава. Междувременно Мюзен я гледа с усмивка. Софи се чувства чисто гола. Най-сетне подписва разписката.

Мюзен се прехласва в съвети. Сетне слага парите в кафяв канцеларски плик и й го подава с все същия самодоволен вид.

— Една тъй млада и крехка жена като вас, сама на улицата, при това с такава сума, не би трябвало да ви го позволя… Крайно непредпазливо е…

„Крехка като вас“! Направо не е истина! Взема плика. Той е доста дебел. Чуди се как да постъпи, после го напъхва във вътрешния джоб на якето си. Мюзен скептично я наблюдава.

— Таксито — избъбря тя. — Шофьорът ме чака и сигурно се безпокои… Ще имам грижата по-късно…

— Разбира се — кимва Мюзен.

Тя си тръгва.

— Чакайте!

Софи се обръща, готова на всичко, дори да го удари, но дръвникът се усмихва.

— Когато е затворено, се излиза оттук — и посочва вратата зад себе си.

Тя го следва към дъното на офиса. Коридорът е адски тесен, изходът е в дъното. Той превърта ключалките, блиндираната врата се плъзва, но не се отваря напълно. Мюзен стои пред нея. Почти напълно задръства изхода.

— Е, това е… — казва.

— Благодаря ви.

Не знае как да постъпи. Оня не помръдва и се усмихва.

— И къде заминавате? Ако не е тайна…

Трябва бързо да измисли нещо, каквото и да е. Осъзнава, че умува прекалено дълго, че би трябвало да има готов отговор, но той й убягва.

— На юг…

Якето й не е закопчано докрай. Когато прибира парите, вдига ципа само наполовина. Мюзен се е вторачил в шията й и все така се усмихва.

— На юг… На юг е хубаво…

И в същия момент протяга ръка и леко побутва плика с банкнотите, чийто край се подава от пазвата й. За секунда ръката му докосва гърдите й. Не казва и дума, но не я отдръпва веднага. На Софи й се иска ужасно да го зашлеви, ала като че ли нещо свише, нещо ужасяващо я кара да се въздържи. Страхът. За миг през ума й минава, че типът като нищо би могъл да я опипа и че тъй, както се е панирала, не би му казала и думичка. Парите са й адски необходими. Нима чак толкова си личи?

— Да — продължава Мюзен, — на юг наистина не е зле…

Ръката му е отново свободна и леко гали ревера на якето й.

— Бързам…

И прави крачка надясно, към вратата.

— Разбирам — кима Мюзен и леко се отдръпва.

Софи се промъква към изхода.

— Е, тогава приятен път, госпожо Дюге. Доскоро… надявам се?

И дълго й стиска ръка.

— Благодаря.

Буквално изхвърча на тротоара. Досущ заложница след заплатен откуп, заложница на страха, който е брала вътре, на зависимостта си от тоя кретен — залива я вълна от ненавист. Сега, когато е навън, когато всичко е приключило, на драго сърце би разбила главата му в стената. Докато тича към таксито, усеща отново допира на пръстите му и почти физическо облекчение при мисълта как би го сграбчила за ушите и би сплескала физиономията му в стената. Защото й се повдига именно от нея, от мутрата на тоя тъпанар. Всичко това я докарва до бяс… Да, сграбчва го за ушите и размазва тиквата му в стената. Тя отскача със зловещ тъп, глух звук и животното я гледа така, сякаш целият абсурд на света влита в лайняното му мозъче, след което изражението се трансформира в болезнена гримаса, докато тя блъска ли, блъска главата му в стената — три, четири, пет, десет пъти, и гримасата сякаш постепенно се вцепенява, и той застива неподвижно, вперил безжизнен поглед в нищото. Облекчена, тя спира, шепите й са пълни с извиращата от ушите му кръв. Очите му са като във филмите — мъртви, изцъклени.

Тогава си спомня лицето на Лео, неговите наистина мъртви очи. Не като тези от филмите. Завива й се свят.